Господин В. се размърда и усети, че краката му са боси. Приятна топлина ги огряваше и той отвори едно око. Съзря розовеещите си ходила, затоплени от огъня. Някой му беше събул обувките и чорапите, а това за господин В. беше равнозначно на здрав сън. Светлините в стаята бяха угасени и вратата затворена. Предположи, че е сам. Иззад вратата се дочуваха стъпки и гласове, музика и кой знае още какви вкусни миризми.
         Следващата мисъл го изправи на крака. Мадам, Бъдни вечер и всичко останало. Изпръхтя със съвършенство на кон, нещо, което си позволяваше само ако е сам.
         В този момент усети, че не е сам. Някакво присъствие се долавяше откъм масивното бюро. Обърна се по посока на шума и различи тъмна рошава маса върху плота. Създанието явно беше живо и бавно започваше да се надига. Котарак, досети се господинът. Павоне, котаракът на Фани, известен със своята мизантропия.
         Никак не му се понрави, че котаракът беше втренчил в него блеснали очи и продължававаше бавно да се надига. Господинът не помръдваше върху босите си крака, жълтият взор все така се надигаше върху безкрайните изпружени лапи. Господи, това не е Павоне, а някакво кошмарно създание, отхранвано тук с неизвестна цел!
         В този момент стенният часовник започна да отброява удари, а котаракът се разгъваше ли, разгъваше, сякаш ударите го захранваха със сантиметри…
         След цяла вечност в главата на господина закънтя тишина, котаракът спря да расте и устата му се разтвори в безкрайна прозявка. Влезе Фани и му честити Рождество Христово.
         Господинът се настрои войнствено. На първо време се защура за чорапите и обувките си и скоро около него настъпи кикотеща се суматоха. Всички търсеха, но нищо не намираха. Господин В. беше безвъзвратно бос. Усети, че умира от глад.
         Заведоха го в кухнята и тогава започна най-революционното пиршество в живота му. Ядеше като че ли водеше битка за промяна на световния ред. Всичко, което щеше да му се наложи да обясни по-късно на мадам, беше видимо в начина, по който се нахвърляше върху безкрайните чаши и чинии. Човек би казал, че не се зарежда със сила, а я упражнява върху ястията, дъвчейки и преглъщайки, забравил за босите си крака.
         По някое време съзря шофьора си, който се разхождаше с мокра кърпа на главата и с чаша в ръка. Той му се усмихна невинно и господинът му отвърна с повдигане на рамене. На война, като на война.

следваща глава