У Фани размразената къща продължаваше да се топи. Като в някаква магия всички изглеждаха доволни и щастливи, намираха си удобни места, на които им се случваха приятни неща. Дори котаракът Павоне беше заел мястото на господин В. пред камината и се наслаждаваше с вид на същински котарак. Музиката, движението и гласовете се наслагваха като тухлички от LEGO според инструкцията.
         Маргарита се взираше в хората и нещата около себе си, изпълнена с някакво непознато чувство, за което никога нямаше да намери думи. Но не това я смущаваше. И бездруго думите и тя пътуваха в два отделни вагона. Седеше замислена, отпиваше от чаша шампанско и знаеше, че това тук, тази вечер, тази нощ …, че така е добре да бъде. Нямаше страхове, нямаше защо да се върши нещо различно от това, което се вършеше тук. Какво точно беше то, Маргарита не знаеше, а и не искаше да знае. И друг път Валентин я беше водил при свои приятели. Маргарита помнеше всички.
         Затова се смущаваше. Безполезността на този смут беше почти на път да я прогони, когато изведнъж нещо изплува в главата й.
         Причина за това беше една запалена свещ пред нея. Обикновена бяла свещ, която си гори спокойно, затъкната в гърлото на бутилка. Веднъж на морето бяха празнували рожден ден на плажа. Имаше десетки подобни бутилки с бели свещи, наредени там, където мокрият пясък, раздвижен от вълните, постепенно ги поглъщаше. Беше непоносимо добре, тихият прибой без полъх от вятър и редицата свещи, които се смаляваха едновременно отгоре и отдолу. Другите се къпеха в морето и танцуваха, почти като сега.
         Почти като сега, Маргарита седеше на земята и ги гледаше. Почти като … Същото не беше вече същото. Известно време тя почувства, че е в плен на някакво отношение, на някаква връзка, като муха в мрежата на паяк. Оттам идваше смущението. Сякаш присъстваше на двете сцени едновременно, сякаш виждаше едно и също нещо по отделно с всяко око. Ако мигнеше, двата образа щяха да се слеят.
         Маргарита се бореше. Не знаеше с какво, но се бореше с нещо, което я държеше като в пашкул. Валентин стоеше прав на около два метра от нея и я гледаше. Това, което виждаше, беше някакъв дълбок унес, който в първия момент го разтревожи за чашата в ръката й. Но тя я стискаше здраво и гледаше някъде извън тази стая. Видя едно момче да сяда до нея с намерение да я заговори. Дори прокара пръсти пред очите й без тя да реагира. Валентин седна от другата му страна и взе да шепне в ухото му. Момчето се извърна от Маргарита и прихна.
         Пламъчетата играеха в очите на Маргарита. Усети, че й се повдига и й се вие свят. Искаше непременно да стигне до край. Това тук и това там. Тук и там, сега и тогава. Беше в някакво специално междувременно пространство. Колко дълго продължи това, никога нямаше да узнае.
         После изведнъж всичко свърши. Валентин я видя да се изправя, съвсем на себе си, да допива чашата и да я поставя върху рояла. Приближи се към него, надвеси се и прошепна в ухото му: "Това тук е различно".
         В този момент към нея се пристъпи господин В. и я попита дали вече не са се виждали. "Съвсем не", разсмя се Маргарита и повдигна капака на пианото. Господинът смаяно я видя да сяда на табуретката и да я наглася според височината си. Този роял със сигурност не беше отварян от години. След първите акорди гоподинът установи, че все пак е акордиран. Може би от студа. Маргарита поразходи ръце из клавишите и после някои избрани измежду присъстващите разпознаха Шуберт. И спряха уредбата.

следваща глава