Филип се опитваше да измъкне Рали от колата. Най-после тя успя да стъпи на краката си, но главата й моментално клюмна на рамото му. Той я прегърна с две ръце и поведе към входа на болницата. Рали вървеше със затворени очи, препъваше се и вървеше. Когато проникнаха в осветения коридор, тя отвори очи, примижа и спря. Кафяви пейки зееха от двете им страни като дупки. "Хайде, още малко", прошепна Филип, но Рали изпъна крака и се заплъзга към пода. Филип я подхвана и се тръшна с нея на пейката. В коридора нямаше жив човек.
         Рали отвори очи и бързо пак ги затвори. Мраморно синя веничка пулсираше на слепоочието й. После извърна лице към врата му, сякаш за да се гушне, и той я чу да казва "не!".
         Какво не, трябва да ти помогнат.
         Не - изкрещя Рали и Филип подскочи.
         Очакваше някой да се появи, но нищо подобно не се случи.
         Моля те, отведи ме оттук - изплака Рали.
         Филип не отговори и тя се разрида така, както плачат малките деца. Плачът се развиваше по свои закони, Рали се тресеше и гушеше в него сякаш беше настъпил краят на света. Какъв край, светът беше изчезнал, имаше само този плач на напиканото момиченце и нищо друго не се наблюдаваше.
         Филип усети как също се разхълцва и притисна главата на Рали към себе си, за да я скрие. Или да се скрие. Никога не беше бил толкова близо до друг човек.
         Тук е забранено да седите - каза глас в бяла престилка до него.
         Гласът го извади от съня, в който бяха потънали с Рали.
         Тръгваме си.
         Филип повдигна спящото момиче, взе го на ръце и тръгна към колата си. Вече не се страхуваше от това, с което се беше натъпкала.
         Когато паркира пред апартамента си, видя, че прозорците светят. Заключи откъм своята страна, отвори вратичката откъм Рали и отново я взе на ръце. Никой не ги видя.
         Сложи я на леглото в спалнята, събу своите и нейните обувки, направи къщичка от одеала и я взе в обятията си. Рали дишаше ритмично и скоро и Филип заспа.

следваща глава