Тази история изглеждаше недовършена и сама следваше хода си. Рая изглеждаше незаинтересувана, Валентин учеше, детето растеше. Но имаше две неща, които приличаха на възли. Едното от тях не се криеше - Рая пиеше; второто се криеше - Валентин не можеше да прави любов. Което ги събираше по особен начин заедно - нито той, нито тя правеха нещо с някого другиго.
         Рая се движеше из разни журналистически места. Радио, вестници. Репортажи на хонорар, интервюта, преглед на чуждата преса. Знаеше много езици, френски, английски, немски, италиански. И въпреки това нехаеше да се сдобие с някаква професионална определеност. Някаква разпознаваема незаменимост. Остави се лениво на Валентин да я ухажва, после да й прави любов, после - дете. Когато той настръхна от вестта за детето, тя разбра, че е влюбена. Че не може без него.
         Той тайно се възхищаваше на артистичния й замах, на чара, с който печелеше приятели. На лекотата, с която се носеше насам-натам. Докато не усети тежестта на тази лекота. Което го изпълни с небясним бяс. Обвиняваше себе си, но това не му попречи да се отдръпне от Рая.
         В този момент тя откриваше нуждата си от него; а той изпадна в паника от тази нужда. Докато протичаха тези сложни състояния, никакви решения не се взеха и бебето се роди. За облекчение на всички.
         Мария предложи да ги вземат в къщи, него и Рая. Рая каза не, Валентин каза не. Рая продължи да живее при родителите си с бебето. Родителите обвиниха Валентин в нехранимайство както следва, той престана да ходи там и първите години бяха кошмарни. По-късно Рая започна да работи и заживя сама с дъщеря си. Направи нещо, за което Валентин беше мечтал, когато му беше времето.
         От време на време някой от тях си казваше, че всичко е наред, ето мина време, нещата си вървят. Но при всяка среща пространството помежду им се насищаше с особена многозначителност, мъгляво кълбо дим, което поглъщаше разните трепети и пориви. Когато някой от тях пробиеше мъглата, както сега с плюшените коледни чудовища, и Рая и Валентин се държаха като случайно попаднали аматьори в непозната пиеса. Опитваха се да налучкат текста, за да спасят положението. Поне баща й мислеше така. А бащата на Рая не беше който и да е. Беше голяма работа. Освен че приличаше на Джеръми Айрънс, той събираше целия свят около себе си и го въртеше на пръст. И целият свят беше доволен. Какво да се прави, има и такива хора.
         Валентин смътно подозираше, че бащата на Рая има пръст в цялото недоумение; дори и само заради това, че прие бебето й с отворени обятия, сякаш беше негово. Май дори го беше чувал да казва: Децата на моите деца са и мои деца. Щедро, безгранично и ексклузивно. Поне Валентин го чувстваше така. Но за това също не можеше да се говори с никого.

следваща глава