Валентин се върна в стаята си и се зави презглава. Нещо чукаше отвън, но той не искаше да го пусне в главата си. Умът му се блъскаше около думи като "взето веднъж решение". Годините на дъщеря му се извиваха като започнат от единия бряг мост, който виси над водата като дъга без никакви основи, и към който всяка Коледа добавя по нещо, какво?, удължава го и го прави все по-крехък. Какви бяха шансовете му да достигне другия бряг?
         Можеше да се види и обратно - веднъж построен, мостът беше взривен от едната страна и това, което беше останало от него, стърчеше от другата, по силата на някаква магия, като този в Авиньон.
         Остави се образите да го унесат в някакво полувиждане и получуване, отдаде се на онзи детски гъдел в корема когато люлката се спуска отвисокото в бездната и изтръгва писъци на удоволствие. Едно от последните червейчета, които усети преди да заспи беше, че трябва да напише текст, да залепи някакви парчета…
         Събуди се с лицето на Рая от съня си. Нищо не помнеше, само лицето й, сякаш го беше придружила до прага на будния свят, където не можеше да влезе. Седна в леглото и облегна гръб в стената. Кръвта пулсираше в главата му. Затвори очи и се опита да се потопи отново в нещо, което го беше обзело докато спеше, нещо, което не беше разчленено, но пък имаше смисъл. Някакъв ключ. Умът му не умееше да блуждае и скоро се разгневи от необичайното занимание, в което беше обречен на провал.
         Нещата могат да се мислят. Валентин вярваше, че всяко уравнение има решение. Мислеше, че проблемът е в това, че е слаб в математиката. Състояния като това блуждаещо пропадане го изтощаваха. Чудно как уж отдавна решени неща продължаваха да са тук, съпротивляваха се на изчезването си. Като например решението му да се раздели с Рая.
         Миналото съвсем не се оказваше някакъв спокоен фон, на който той можеше да преживява нови приключения. Имаше още неща да се свършат, но какви, там беше загадката. Сети се за майка си и потръпна - какво правеше Мария в такива случаи, или по - скоро, в случаите. Нищо. Това беше отговорът, нищо.
         Но и непоносимостта към това нищо правеше Валентин да е Валентин. Или поне да се опитва да бъде.
         После му хрумна, че ако Рая се ожени, той отново ще може да прави любов.

следваща глава