Никой не знаеше къде е Борис. Самият той не знаеше, доколкото обичайно за него беше да прави така, че сам да забравя къде е. Седеше и говореше пред диктофона, а гласът му преминаваше върху лентата еднопосочно, както следваше да бъде.
         Навън се разпукваше някаква празнична заря, но Борис нямаше понятие за това. Никакви звуци или светлини не достигаха до него. С времето беше довел до крайност способността си да се изолира като в ковчег, да угасва сетивата си и да оставя невроните сами да комуникират помежду си. Гласът, който се запечатваше на лентата, трудно можеше да се нарече негов. Доколкото малко хора го бяха чували. Освен онова момиченце, Маргарита. Но тя нямаше никакво значение.
         Мария се беше появила в живота му като единственият възможен друг човек. Той я беше разпознал, още щом я видя. Срещна я на улицата. Нямаше никаква вероятност да я срещне където и да било другаде, тъй като не общуваше с никого. Обърна се и тръгна след нея. Тя почти веднага се извърна и той видя как го гледа с очите с цвят на мъгла. Бяха пред къщата й и тя го покани да влезе.
         Останалото нямаше значение. Случи му се всичко онова, което се случва в приказките. В няколко кратки страници протече цял един живот. Удивителното беше, че преживя тъкмо онова, което винаги беше подозирал, че няма да преживее. Влезе, и... излезе.
         Сега отново си беше там, където винаги си е бил. И където щеше да си остане. Ако онова момиченце, Маргарита, не беше заспало в куфара му.
         И ако Борис не беше чул собствения си глас да звучи в ушите й. Но накрая и това нямаше да има значение. Както и всичко останало.

следваща глава