Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

 

48. За новите години и други начала

 

 

 

         В седмицата между Бъдни вечер и Нова година, докато Фани беше в Атина, докато Филип се бореше да слуша тялото, а не главата си, докато Господин В. и мадам се обичаха, докато Рая играеше със себе си и с дъщеря си на криеница, докато Борис го нямаше, докато Рали и приятелките й оцеляваха, Валентин и Маргарита бяха сами в къщата.
         И друг път се беше случвало Мария да я няма няколко дни без те да знаят къде е.
         Когато непознат глас се обади да попита дали Мария не е вкъщи, Маргарита беше сама. Проведе се дълъг и мъчителен разговор, от който нито една от страните нищо не разбра. После телефонът замлъкна за още един ден.
         Когато отново позвъни, Валентин разпозна гласа на баща си. Едва го разпозна. Както никога досега, на този глас не можеше да се противоречи. Той настоя Валентин веднага да отиде в болницата при баща си, но без да казва каквото и да било на Маргарита.
         Баща му го чакаше в кабинета си. Носеше бяла престилка. Седеше зад бюрото си и лицето му беше както преди много години. Валентин почти не го помнеше така.
         Стана, приближи се към него и го прегърна. После прошепна в ухото му, че майка му е мъртва.

 

         Валентин дълго седя на един стол в кабинета на баща си. Безмълвен. Думите на баща му висяха във въздуха, някъде между двамата. Първата реакция беше да ги държи още малко вън от себе си. Нещо огромно беше дошло. Нещо огромно беше тук и не искаше да си отиде. Не можеше да бъде отместено.
         После се сети за бебето. Досега не беше мислил за него отделно от Мария. Какво е станало с бебето? Сякаш най-вероятното беше майка му да го е взела със себе си. Дори и сега.
         Баща му каза, че бебето е при родителите на Борис. И никой не знае къде е Борис.
         По-късно, кой знае кога, Валентин каза, че иска да види майка си. Баща му, с новото си лице, му отвърна, че ще я види, но на място, което не е стая и върху нещо, което не е легло.
         Валентин разбра, стана и тръгна след баща си. Въздухът беше станал дебел и не позволяваше да се върви в него и да се диша. Валентин дишаше някак накъсо, вътре в себе си, без да поема дъх. Съсредоточи се да прави така, че въздухът да циркулира без да свършва.
         Не виждаше откъде минават, следеше бялото петно на гърба на баща си и внимаваше да не го изпусне. Той щеше да го отведе при майка му.
         Стигнаха някъде, в несъществуващо досега място, където майка му също беше дошла за първи път.
         Баща му отвори капак в някаква стена и изтегли от нея легло, което увисна във въздуха. Беше на равнището на гърдите му. Двамата застанаха от двете страни. Ръцете на баща му бавно отвиха нещо бяло, като пелена. И Валентин я видя.
         Видя я така, както никога не я беше виждал. Винаги беше знаел, че майка му е различна от всички други. Че между всички други степените на различие са много по малко, отколкото между тях и майка му.
         Сега, обаче, я видя така, както можеш да видиш някого само веднъж. Беше гола и тялото й блестеше като овална перла върху легло от черни коси. Това не беше тяло на жена, а на дете. Не можеше да откъсне очи от него, от изяществото му. Спря поглед на тънката линия на раменете като на последно убежище, преди да стигне до лицето. Знаеше, че погледне ли го, всичко ще свърши.
         Тогава пое дъх и я погледна. Въздухът обърна сърцето му и Валентин почувства толкова силна болка, че помисли, че умира. Заболя го непоносимо толкова, колкото непоносимо недостъпната му майка в този момент ставаше достъпна за целия свят.
         Мария и нейното лице, перлено и гладко, невъзможно лице. Не покой, а тържество.
         Но нещо липсваше. Нещо беше различно. Очите й ги нямаше. Очите й бяха затворени.
         И тя лежеше в своята мидена черупка. Без глас, без очи.
         Валентин затвори своите; и нещо го разтърси. Видя я как го гледа с мъглистите си зеници, видя я как му се усмихва и му казва да си върви.
         Баща му отново я пови в пелената. Валентин се обърна и си тръгна. Чу как леглото влиза с трясък в стената.
         Забърза. Не искаше баща му да го настигне.
         Искаше да се върне при Маргарита. Там, където имаше нещо да се върши, дълго и неопределено. Там, където те тримата, с бебето, трябваше да продължават живеенето с отсъствието на Мария.
         Докато тя беше с тях, това отсъствие, което държеше всички на разстояние и я правеше различна, ги плашеше.
         Сега, когато не беше с тях, това отсъствие трябваше най-сетне да се опитоми. Животът на Мария, имаха сега да го правят те тримата.
         А може би и други, кой знае.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]