Работата с говоренето не се оправи и по-нататък. Понеже схващаше по-бързо от другите, малка привилегия беше да го изпитват писмено. Бяха посъветвали родителите му да го подложат на тест и евентуално да го пратят в училище за надарени деца. Но те като че ли не бяха поискали да разберат. Какво толкова, момчето се учи добре. За тях друго училище щеше да означава узаконяване на това, че Борис е различен. И щеше да им дойде много.
         Но когато се класира първи на приемните изпити в английската гимназия, нямаше какво да се прави. Борис щеше да върви да живее у сестра си в Пловдив, където стаята му вече беше приготвена.
         Не му се напускаше селото. Тук си беше извоювал свои територии, където никой не го закачаше. Там всичко щеше да започне отначало.
         Така или иначе, нямаше избор. Училището продължаваше. Радваше се, че е по-голям, защото колкото по-голям ставаше, толкова по-големи възможности за ограждане от другите се разкриваха.
         Животът му в Пловдив започна с наблюдения над семейството на сестра му. Съпруг и две деца, на които той беше вуйчо. Държаха се така, сякаш семейството беше най-естественото нещо на света, като че ли само се пораждаше и поддържаше. Може пък и така да се окажеше.
         Бързо отучи сестра си да го придружава където и да било. Намери си свои пътища и хареса града, където можеше да бъде още по-невидим.
         Най-много от всичко обичаше амфитеатъра. Както навсякъде и там имаше хора по всяко време, но пространството го позволяваше. Беше измислено за много хора. Дори когато ги нямаше, сякаш глъчката трептеше във въздуха, населяваше го. Тъкмо тази призрачност на мястото го вълнуваше. Човешкият род му се струваше нещо забележително, ако не се блъскаш непрекъснато в него.
         Пространството на апартаментите, например, беше малоумно. Например в кухнята се готви, а в хола се седи. В спалнята се спи. В детската стая се играе. За да са сигурни в това разпределение, хората поставяха на съответните места мебели и уреди, които ги узаконяваха. Но не беше само това. Пустите форми го отчайваха.
         Навсякъде бяха еднакви. Това личеше отвън. Един поглед върху фасадата и виждаш кошера отвътре. Кошер, който не е истински кошер, е много по-лош и от човешките къщички на така наречените питомни пчели. Това, което хората приемаха за рационално, беше далеч от икономията на живота на пчелите. Между натискането на копчето на миялната машина и настроението на този, който го натискаше, имаше цяла вселена от безумие, което хората наричаха свой живот.
         Къщите бяха друго нещо. Когато не бяха заразени от превръщане в модерни апартаменти. В тях имаше неочаквани пространства, които можеха да приемат човека така, както и някоя внезапна полянка в гората. Но това беше много рядко. Беше разгледал до една къщите в Стария град, но всички до една му приличаха на препарирани. И да се живели по-рано, днес тези къщи бяха мъртви. Почти го болеше от цветовете, с които бяха боядисани отвън.
         Сестра му имаше навика да влиза рано сутрин в стаята, за да го буди. Дори и когато установи, че Борис е винаги буден преди нейното влизане, продължи да го прави. Той реши да не й отнема този привилегирован ход, остави й за временно ползване малка безобидна територия, благодарение на която печелеше по-големи парцели. Например правото да не участва във вечерния семеен живот. Или правото да не гледа телевизия.
         Сестра му разви към него особен тип страхопочитателно отношение. Веднъж заявил на света своята особеност, Борис не поднасяше повече изненади. Беше точен като часовник, винаги вършеше едни и същи неща в едни и същи моменти без да проявява нетърпение или отегчение. Не разказваше нищо нито за училище, нито за приятели. Наред ли е всичко - наред е. Има ли нещо - няма нищо.
         Тежката разлика се компенсираше от липсата на сътресения. Всичко е под контрол, излъчваше поведението му и околните нямаше какво друго да правят, освен да си повтарят с упование "всичко е под контрол" и да вярват, че те сами са направили заключението. През това време Борис четеше и четеше, външната и вътрешната му възраст се разбягваха, мислеше и мислеше, но какво - това си оставаше недостъпно.

следваща глава