Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

 

54. Тясната врата

 

 

 

         За всички тях, обаче, Борис беше гатанка. Не че те се разбираха един друг - Маргарита, Валентин, Филип и другите. Не че дори се замисляха за това, че Борис им беше непонятен. Но така се беше случило, че можеха да влизат в стаите си един на друг.
         Само че никой от тях не беше виждал нещо, което е на Борис. Не беше влизал в място, обитавано от Борис. Като се изключат някакви служебни думи, никой не беше чувал нещо, казано от Борис. Както и никой не беше преживявал с него нещо, което той преживява. Връзката им с него беше Мария. Сега - може би бебето. Но пак никой не знаеше нищо.
         Тъкмо това беше Борис. Ако беше възможно някой да знае какво се беше случило в Коледния ден в параклиса, той беше точно този някой.
         Борис се усмихна, припомняйки си суетенето на Филип около аутопсията, която, разбира се, направи негов колега. Имаше такива случаи - един на колко - Борис не знаеше. Причина за смъртта няма. И все пак, смъртта е налице. Самата мъртва Мария свидетелства за нея.
         Какво значеше мъртва Мария. Борис се изсмя на глас. Тялото на Мария и Мария, бяха ли едно цяло? Борис знаеше нещо за очите й в параклиса, което и тя самата не знаеше. Не знаеше кое е било това дете, което беше видяла и което я беше видяло в деня на кръщенето си.
         Когато влезе тогава, в тъмния параклис, жената беше скочила и се беше втурнала към вратата. Черни дипли се развяха около нея като вятър от крилата на нощна птица. Преди още някой от процесията да стигне до вратата, тя беше изчезнала.
         Борис никога не посмя да попита дали някой я е видял. Пронизващата мъгла на очите й изпълни неговите. Никой никога не заговори за нея. Но и той никога не се усъмни в съществуването й. До деня, в който я срещна. На улицата, посред бял ден, насред града. И пак тя го видя. И пак той я видя. За Борис нищо друго, никога не беше имало значение. Остана с нея, и толкова.
         В какъв свят стана тази среща, дали някой я беше наблюдавал, дали някой можеше да разкаже нещо - например - как се появи бебето? Всичко с Борис и Мария беше безпаметно, беше "нещо като нищо на света", което като облаче беше обгърнало срещата им в параклиса.
         С едно изключение. Момичето Маргарита беше слушало разказа.
         Когато я намери заспала в куфара и чу гласа си, Борис поиска да унищожи това събитие. В посока на записа, или в посока на Маргарита, все едно. Но не успя. Не беше така просто да вдигне куфара и да ги отнесе заедно. Торбалан.
         Не беше така просто и да ги остави. И все пак, направи точно това. Остави ги.
         След много дни се беше върнал за багажа си. Маргарита го помоли да й подари кутията с приказките. Той взе напосоки няколко касети и й ги даде.
         Сега, когато всичко свършваше, Борис се опита да види цялата картина. Мария, родителите си, бебето, Маргарита. Всички бяха по местата си. Беше оставил сина си върху леглото на Маргарита. Сигурно заедно щяха да слушат „приказките от кутията“. Него го нямаше в картината. Така, както винаги беше искал да бъде.
         Борис отново се усмихна и стана. Още съвсем малко и край.
         Тръгна надолу. Вървеше бавно, снегът отново беше затрупал всички следи. Към тясната врата. Каза си, че трябва да измисли пътя, за да успее да се върне.

 

 

 

КРАЙ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]