Филип срещна Мария у приятели. Колкото и да не искаше по-късно да си признае, отначало не я забеляза. Тя седеше някъде там в пространството и го наблюдаваше. Той усещаше погледа, но не можеше да идентифицира източника му.
         После дълго не можеше да намери отговор на въпроса какво търси там това същество, драпирано в черни тъкани като от масова филмова сцена.
         Филип беше патоанатом и това му причинявяше едновременно главоболие и облекчение. Сред приятелите си беше единственият, който можеше с една дума да назове професията си. А това създава улеснения на 27 години. Когато обаче любопитно го разпитваха, не умееше да отговаря.
         Гласът от слушалката толкова го развълнува, че в първия момент едва не я затвори. Не помнеше какво си казаха, както по-късно не помнеше и никакви сюжетни разговори с Мария. Помнеше ситуации, в които присъствието й, или гласът, изместваха всичко.
         Не можеше да се откаже на този глас, който го призоваваше по телефона. Защо точно той, никога не разбра. Ето ме, Господи.
         Почти веднага й предложи да се оженят, без да съзнава какво прави. Знаеше само, че не може да не го направи. Тя кимна, сякаш отдавна знаеше, че така ще стане.
         Нещо се беше случило с времето. Дните се бяха скъсили до безсрамие, нощите се сливаха в една. Нещо нервно зрееше във Филип, но той не му обръщаше внимание. Препускаше с Мария в някакъв вихър. За каквото и да мислеше, каквото и да правеше, когото и да срещаше, той си оставаше бумеранг, който кротко се приземяваше в краката й.
         Преди Мария той си беше Филип, доктор, патоанатом. Можеше да се назове с една дума.
         След Мария центърът на равновесие се измести извън него и отначало това му даде сила. Сила, която отиваше в Мария.

следваща глава