Юри Стайков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

НОЩЕМ С БЕЛИТЕ ПЕТНА

 

Юри Стайков

 

         Здравей, димящ човеко, сега е нощем, ще дойде и димящата жена. Да заспя! Колко е гот да заспиш, а? След цял изживян ден. Прекаран през машината, която опакова бъдещето и ни го предлага с етикет минало. Купчина спомени и нищо повече. Да заспиш, а? Затварям очи, но не спя.
         Болен мозък. Като пясъчен бряг. И студени вълни от мисли заливат главата ми. Мокрят краката ми. Пак съм бос. Пяната ме успива. Ръцете ми гледат далеч. До мен сяда някой, а може би ляга, друг ходи по хоризонта, там където е дълбоко, където аз не стигам. Стъпката му образува малка вълничка, а до мен стига „цунами“. Морето е черно като огледало. Искам да правя фигурно пързаляне.
         Здравей димяща приятелко! Тя се намъкна в устата ми, влезе в кариеса, погали езика ми. Запрати ме там… и аз не знам къде в морето пълно с разсъждения за нашите деца. Тях виждам в момента.
         „Блажената тъпота“ е място известно със сивите си улици и с някой хора. Не искам да съм тук. Зачаках странни същества да седнат до мен. Събудих се. Огледах се. Викнах! Никой не идва. Видях хората - карнавал! Неистова блъсканица в главата ми.
         - Слушай! - каза някой.
         - Какво?!
         - Не, слушаш. - каза пак и си отиде.
         Покатерих се на едно дърво и се замислих за предците си. Слънцето залитна на дясно. Видях себе си в сияние до Отеца и се отвратих.
         Както в повечето произведения от този тип и тук за нас най-важен е предговора. Той ни дава всичко от нищото и нищо от всичкото. С други думи, точно колкото ни трябва.
         Събудих се. Облякох се. Сресах и измих се. До оправих си косата и излязох. Странен ден е днес, как объркано започна. На улицата се спънах, паднах, и сресаната ми глава се разби на малки парченца, но станах и продължих да вървя. Зачудих се, защо никой друг не живее в този квартал, а може би и в целия шибан град.
         Колко искам да заспя. Не мога. Здравей, димящ приятелю...

 

         Голямо око, мигащо към публиката и всяко мигване е нощ и ден. Земята е око към слънцето, а луната е клепачът.
         Събудих се с мисълта, че въобще не съм заспивал.

 

 

2002

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. септември 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]