Юри Стайков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

КАК УМРЯ ВАПЦАРОВ

 

Юри Стайков

 

         Когато небето се продъни, когато заваля дъждът, стоях до стената и гледах. Винаги съм искал да присъствам на такова мероприятие. Осъден от общественото мнение. Просто стоях и гледах. Трима души, аз и между нас асфалт. Голям квадратен асфалт, а върху него дъжд и ние. Милиарди малки водни точки падат от небето, като тих все поглъщащ десант. Водата - небесното оръжие, идва да измие от нас човешката глупост и да я засее в земята, за да се народи още, и още. Така е било и така ще бъде. Безброй капки мокрят лицето ми, като иглички се забиват в главата ми. Искам да я отворя. Искам да ги пусна вътре. Искам дъждът да измие мозъка ми от всички мисли. Искам кръвта ми да се смеси с дъжда. Искам да видя света с дъждовни очи. Искам да не са солени сълзите ми. Така казах на прелитащите капки и те спряха.
         Огромната водна армия изведнъж прекрати настъплението си и някак неестествено за ситуацията увисна във въздуха. Дъждът ме погледна! Единственото определение на такъв момент е магическо спиране на времето, случило се прекалено бързо, за да бъде забелязано от зает човек. Аз имах прекалено много време, което да спирам. Аз престъпих извън физиката и психиката, извън границите на логиката. Всичко човешко остана далеч зад мен, въпросите заспаха дъждовен сън. Разбира се стана странно тихо. Сякаш бях лишен от уши. За първи път нищо не исках да кажа, нямах какво. Забравих мнението си. Мълчах! Аз съм очи лишени от орбита. И все пак онзи барабанен разговор на капките чух. Никой човек не го разбира
         - Ето ти нож - казаха капките - отвори главата си.
         Видях до мене си невидим, но кичозен ловджийски нож. Взех го. Несръчно, но уверено веднага го забих в главата си, там откъдето отварям агнешките главички, за да стигна до тъй вкусният пълен с изстинали агнешки мисли мозък. Не ме заболя, по-скоро ми стана студено, но то е защото ми е за първи път.
         - Готов съм, дъжд - казах.
         Но то беше излишно, защото той вече знаеше. Случи се… Не знам какво усетих. Няма такова чувство, за да има дума за него. Като, че някой капна „Визин“ в мозъка ми. Бистро и чисто виждах всичко. Видях ясно и перфектно в каква крайност от живота си се намирам. Като че дупката в черепа ми е клепач на око от висш разряд. Усетих как диша земята под краката ми. Видях мига и пресованата в него вечност. Мигът е хапче, което се разтваря във водата, прави я газирана и лекува главоболието ми. А може би мига е самото главоболие.
         Изстрел разцепи дъжда. Чух го. Изведнъж се замислих, че любовта е сън, който отдавна не съм сънувал. Не знам защо се сетих за това тогава. Видях как куршума разбива капките пред мен. След това нищо. Остра, отвратителна болка подкоси краката ми. Времето пак потече надолу заедно с дъжда. Сърцето заби лудо, като че искаше по-бързо да изпомпа кръвта през грозната рана. Паднах на колене, а после земята някак мигновено се залепи за лицето ми.
         Умрях ли?

 

 

2002

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. септември 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]