Стефан Иванов

поезия, проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

Е-К-С-Т-А-З

 

Стефан Иванов

 

Разказът е сред номинираните в конкурса на тема „Екстаз“ на списание алтера.

 

 

     Eкстаз e шестбуквена дума. В нея има ритъм, под който може да се марширува. В армията на екстаза има много легиони. Екс-таз. Леви-десни.
     Екстаз, от гръцки, буквално означава да излезеш от себе си и по този начин да узнаеш тайни, да достигнеш непознати състояния. Хиляди хора извън кожите си са крачили под знамето на екстаза.
     Екстаз е и симетрична дума. Три букви тук, три букви там. За питагорейците тройката е първото съвършено число, с начало, среда и край. В него се съединяват монада и диада и благодарение на техния брак се появява първата повърхност. Екс-таз. Две съвършени срички, подали си ръка, крачат през вековете, за да създават всевъзможни екзалтирани изходи от делничния вкаменен, безнадежден, скучен живот:

 

     Е дна вечер преди много години той беше решил, че е крайно време. Трябваше да бъде с нея. Вече беше нетърпимо. Трябваше да изгори всичко, което го свързваше с Америка, миналото и заплашителната му майка. Излезе от дома си и отиде до нейния, застана под прозореца и започна да крещи. Гласните му струни се справяха добре със строфите на Джон Дън.
     И двамата знаеха "Екстазът" наизуст.
     Англичанката го беше напуснала заради майка си. Преди време тя развали годежа й с един млад учител, а сега провали и връзката й с този срамежлив американец.
     Той не можеше да се примири и думите излизаха като последен призив.

 

    Така, зареяни в екстаз,
              проникваме в любов незрима,
    и виждаме - не полът в нас
              ни води, нещо друго има.

 

     Прозорецът се отвори. Тя беше разплакана. Явно и вратичката на сърцето й беше отворена. Тя беше решила завинаги да скъса с властната си майка Роуз. И все едно водена от нещо по-силно от нея, тя слезе по плета на стената и се вкопчи в любовника си. Той не спря да рецитира.

 

    Завръщаме се във плътта -
              на много хора тя им стига, -
    но ако пишем любовта
              с душата, тялото е книга.

 

     Те отново бяха заедно. Младият Томас Елиът не беше на себе си от щастие.
     Ожениха се три месеца след първата им среща. Заедно с Вив никога не съжалиха, че са счупили закостенялата черупка на семейния морал, даже и когато щастието им бързо изсъхна, изроди се в лудост и падна като есенно листо.
     Реалните истории понякога са патетични, сантиментални и клиширани.
     А татко Фройд някъде казва, че всеки, който противостои на авторитета на родителите, е герой.

 

     К огато влязох вътре, знаех какво искам. Бях си го купил още онзи ден. Глътнах екстъзито и зачаках. Половин час сканирах клуба за познати, но не видях никого. И дойде епифанията. Просто се слях с бийта, избухвах в красива ударна вълна двеста пъти в минута. Поразяващото зениците ми лазерно осветление беше весело слънчево зайче за мен, блицът ме шашкаше веселяшки всеки път. Басът влизаше под кожата ми и гъделичкаше мускулите ми. Черепът ми сладостно се пръскаше по шевовете. Разтварях се като таблетка в дружелюбна чаша вода. Осъзнах, че по принцип съм като Франкенщайн, съшит от кофти парчета изкуствен човек. Сега бях окей. Даже губех съзнание за тялото си. Реех се на седмото небе. Всички ми бяха познати и приятели. Бяха подходящи за всичко. Можех да им доверя любовта, половите си органи, вкуса си за кино, литературните си предпочитания и вкусната си слюнка. Бях благодарен за този най-добър социален лубрикант. Благославях хората, които са го синтезирали през 1914. Анатемосвах хората, които са го забранили през 1985. Можех да денся цяла нощ, да се наслаждавам на божествените тела до мен. И тогава я видях. Полюшваща се богиня на пилона. Не можех да повярвам, че беше сама. С един скок бях до нея и започнах да я целувам. Тя си вкара езика чак до небцето ми. Излетяхме към тоалетната и там се качихме на реактивния самолет, тя ми сложи сексуалния предпазен колан и се издигнахме. Наистина нощта беше супер, само дето на сутринта исках да се самоубия.

 

     С ега обувките ми са мокри, крачолите ми са мокри, обувките пропускат и краката ми също са мокри. Шлиферът ми е мокър, шалът ми е мокър. Чадърът, който използвам за бастун е почти счупен и колко странно - мокър. Прокарвам върха на чадъра по начупените плочки в подлеза. Крачките ми залепват за водата, която се разполага на локви. Гадно ме отразяват - косата ми се е разтекла на две големи магистрали и на няколко кичура, които динамичният въздух прави на ветропоказател.
     Нищо не може да развали настроението ми. Вечерната ми еуфория е пълна, защото не съм пълен с лайна и не плюя магнити, които да ме разделят на полюси и да ме карат да се полюшвам в орбита около живот и смърт. Допреди малко бях с нея. Тя все още носи един посят от мен дефрагментиращ оргазъм, носи го в себе си, в устните си, в гърдите и в зърната й тупти. Все още пулсирам мраморно, но горещо в нея.
     Стискаше облегалката на стола, люшкаше се, прешлените й пропукваха, а тя тихо стенеше и мяучеше. Червеният чаршаф под нас се беше намокрил, но не от дъжда. Този спомен е трудно отстраним филм, впечатващ се в лентата на съзнанието. Вече е като на живо. Хапе устните си и ме гледа в очите. Стене и се чувства разкъсващо добре. Бутна бутилката кола, премятайки крака си над облегалката на стола, намести се дълбоко върху мен. Играта на ритъм синхронизира перфектно с музиката - Скрябин, краят на "Поема на екстаза". Голямото О я разтърси, епицентърът детонира сърцето й и то просто се стопи, аз като едно ядро на земята се забавих за миг. После температурата ми се увеличи и с разширени зеници изкрещях. Свърших малко по задника, по лицето и по ръката й. Тя взе флаконче и намаза пениса ми. Тъканите регенерират бързо и стават по-еластични и здрави. След това си тръгнах. Аз бях в екстаз, а нейният таз вече беше екс.

 

     Т ам, някъде в стаята си, седи един бъдещ самоубиец. Той чете есето на Борхес Biathanatos. В него става въпрос за едноименната книга на Джон Дън. В двеста страници той се опитва да оправдае самоубийството, да свали греховната му одежда, да го причисли към лоното на праведното и естественото. Дава странни, полуавтентични примери свързани с Омир, пеликани и пчели, а незнайно защо пропуска Катон и Сенека, класически римски самоубийци.
     Дън може би е искал и да увенчае книгата си със самоубийство, но, уви, не го е направил.
     Всъщност най-интересният довод е свързан с цитат от Eвангелие на Йоан (10:18): "Никой не Ми отнема душата, но Аз Сам от Себе Си я давам." На английски думата не е "душа", а "живот", но смисълът се запазва. Догадката на Дън е, че Исус не е бил убит, а сам е отнел живота си. Логично е щом Спасителят ни спасява самоубивайки се, то и посягането на собствения живот не би трябвало да е грях.
     През 1631 Дън включва това предположение в своя проповед и малко по-късно умира. Дали все пак не е било светотатствено?
     Бъдещият самоубиец затваря спокоен томчето. С диамантен блясък в очите се съблича гол, после прави възел, пристяга дебелото въже. Стъпва на стола и завързва оръдието на своята смърт за масивния метален полилей в коридора на дома си. Слага го на врата. Бута с крак стола. Полилеят е точно по средата на кръстопът, на равни разстояния от тоалетната, спалнята, хола и входната врата. Посмъртният оргазъм на обесения бликва върху мозайката като средновековен символ, от който би трябвало да израсне мандрагора. Растение, което умъртвява с писъка си, когато е откъснато, но ако се употребява както трябва може да те спаси от всичко, даже и от стерилност. В Битие (30:15) става въпрос точно за това приложение на известното и като "дяволска ябълка" растение.

 

     А Томас от Кемпен пише: "Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка." Това си мисля, когато разтварям кориците, отварям вратите им и отивам навън към себе си. Зачитам се и пак съм в детската градина, главата ми стои стабилно под нивото на масата. Водят ме при роднините и ми казват какъв не трябва да бъда. Аз пък се влюбвам в блясъка на очите на дядо ми, който любовно е прегърнал една бутилка. След време баща ми вече ме бие десетина пъти в седмицата с каиша за точене на бръсначи. Майка ми е на мнение, че той има пълното право да го прави. Светът ми се струва като стенен часовник с кукувица, която отдавна е изкукала и хванала бързия влак за ада. Изведнъж лицето, гърба и гърдите ми са претапицирани и покрити с акне и гигантски плюски. Започвам да се млатя с всеки, защото ми е гадно и не мога да преглътна колко несправедливо е всичко. Страница по-късно съм остарял и имам алкохол вместо кръв и дим вместо въздух в дробовете. После съм в армията и нужно ли е да казвам колко шибано е там. Поне се научих как да се скатавам. Като излязох от казармата бях все така самотен и девствен, но някакси по-смирен.
     Затварям книгата и отивам до тоалетната. Свалям си прашките, сядам на тоалетната чиния и се чудя какво да сготвя. Може би просто телешко варено. Мъжът ми го обича. Уф, първо трябва да почистя. Трябваше ли да се женя?

 

     З а интимното, индивидуално четене може да се каже, че е висша форма на мистериозно занимание. Първоначалното гръцко значение на мистерия е затворен, заключен и се отнася до мълчаливата уста и неиздаващия нищо поглед на посветения в тайното познание.
     Отделен въпрос е, че доста късно започва да се чете наум, считало се е за ексцентричен акт.
     Четенето е и като оглеждане в магическо огледало. Като Алиса читателят влиза в огледалния свят на фантазията.
     Писателят е зад огледалото. Той чука клавишите, от тях поникват букви, които са сателитите, които препращат неговия сигнал към четящите. Клавиатурата е идеален проводник. И аз се губя с върха на пръстите си и с помощта на алхимията на тихото слово се пренасям в бялото пространство на Word на Microsoft и безследно изчезвам, за да остане само едно веществено доказателство, че ме е имало. Литературните криминалисти го наричат чисто и просто текст. Започвам. Екстаз е шестбуквена дума.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. август 2006 г.
Публикация в сп. „Алтера", кн. 8/9, август/септември 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]