Стефан Иванов

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

СЛУШАНЕТО НА „НОВА ГЕНЕРАЦИЯ“ ПРЕДПАЗВА ОТ СПИН*

 

 

Стефан Иванов

 

 

     Добър вечер, скъпи гости, нека запазим добро настроение, особено аз, защото съм леко притеснен, именно в тази зала бях скъсан на изпит по формална логика и в момента се притеснявам да не бъда скъсан отново – и формално, и съдържателно. И затова ще бъда кратък, най-малкото защото залезът на поезията започва в момента, когато поетите проявят теоретичен интерес към езика.
     За мен чутото слово, изслушаните думи, изпятите текстове на песни са толкова важни, колкото и прочетените стихотворения и поеми. В личната ми йерархия един до друг спокойно стоят Том Йорк и Томас Елиът, а Димитър Воев е съсед на Константин Павлов и Георги Рупчев. И тримата български автори са пример за това, което Георги Рупчев нарича инстинкт за неприспособимост. Поезията е проява на този инстинкт, който нашепва на поета, че трябва винаги да е в опозиция, че само ако си контра, ако си контракултурен, ще се движиш, може би и напред, но със сигурност встрани от клишето на лесното и общото. Този инстинкт напомня на другия, на този за самосъхранение, само че е с обратен знак, става въпрос за саморазрушението.
     Рупчев казва за поета, че да, той може да бъде възприеман като жертва или мъченик, но той все пак е и някакъв владетел, на някакъв своеобразен свят, т.е. той е и щастливец, просто защото има притежания, недостъпни за много други, но щастливци са и тези, които минават през вратата на поезията му. Защото усещат опора и подкрепа в личното си противостоене, намират пространство, в което да са на завет, за да не ги отнесе безумен и смазващ вихър. Поезията служи за разкриване на тайни, за достигане на битие, което не съществува до този момент и по този начин, служи за създаване на субектно убежище, цел и средство е за разширяване сферата на борбата и полето на свободата.
     Мога да се опитам да реконструирам първоначалния си афект, първичното си усещане, когато прослушах „Нова генерация“ през 98-а година. Наивният, невинният, неграмотният има по-дълбоки духовни изживявания от образования, защото не е способен да мисли за друго, отъждествява се с това, което чувства, и стига докрай, тъй като е лишен от възможността да хитрува, от изкушението на интелектуалната игра, от иронията, която винаги е белег от счупване.
     И тогава, преди четиринайсет години, когато слушах за първи път групата и текстовете на Воев изпитах потрес, усетих досег с неочаквано и странно произведение, което е оригинално и честно. Усетих се във владенията на нещо реално. Реално, не защото говори за реалистично и буквално случване или за конкретна ситуация в конкретна страна, не само защото проявява саркастично и сатирично отношение към актуално състояние на нещата, а реално като поетически и психологически реално, реална творба, която е пълноценна и стои на краката си, подава ти ръка и те води нанякъде в друга територия, в различна география.
     Реално дори и в мистичния психоаналитичен смисъл на Лакан за плашещия опит при досега с нещо отвъд символното или въображаемото, с нещо автентично, истинско, неразцепено, което не е пропукано, което не е тук и сега, но не и там и винаги, но е някъде, нещо парадоксално, което само по себе си не присъства в поезията на Воев, но е в нея, като аура или възможност, условие за трансформация. Все още съм благодарен за това травматично, откровено и по някакъв начин щастливо преживяване и още много дълго време ще продължа да съм благодарен за неговия поетичен подвиг в местното перверзно време, защото този подвиг не е само чисто музикантско постижение.
     Едно лято слушах на уокмен касетка на „Кале“ отново и отново и се чудех колко ли хора на плажа в Кранево знаят за тази група или за Воев. И изведнъж, както пише Емили Дикинсън, „почувствах в своя мозък погребение -/ вървяха оплаквачите на групи -/ и крачеха, и крачеха – додето/ усещането ми на две се счупи“. Счупи се на две, защото да, Воев е покойник, но все още мога да го слушам и да усещам неговата почтена етика и респектираща естетика, неговата сила на вкуса, както казва Херберт, и да се упражнявам и с негова помощ в дълготърпеливост и устояване. А това е нужно, даже нещо повече – жизненоважно е. На Балканите цинизмът достига неподозирани за западния човек размери. Той е израз на безименни унижения и на отчаяние, прекалено старо, за да бъде осъзнато. Човек понякога може да си помисли, че живее в универсалното нищо, че това е местният климат, метафизичната основа на ежедневието. А не е така или поне не би трябвало да е така. Воев може да бъде положен в малобройната, но изключителна българска поетична традиция на автори с липсващ конформизъм и наличен индивидуален талант, които оспорват локалното статукво и му се съпротивляват.
     Останалото е ясно, единственото решение е просто и в никакъв случай не е отказ, примирение или апатия. Който е слушал честно неговите текстове, знае това, наясно е и че „пътят, който ни остава е в очакване пред нас“. Това важи с особена сила на първи декември, когато е редно да мисли не само за опасността от СПИН, която стои между нас, но и за Синдрома на придобитата имунна недостатъчност, който обществото ни отдавна има, защото извършва прекалено много действия по глупав, безотговорен и опасен начин. И това трябва да се каже. Може да се каже и с поезия. Поезията на Воев казва и това, за всеки който иска да чуе и да предпази себе си и обществото, в което живее.

 

 

 

 

 

---

 

 

* Текстът е четен на Открития семинар „Нова Генерация“ и свободната култура в България. В памет на Димитър Воев (1965-1992)“ на 1-ви декември в аудитория 235 в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“.

 

 

Електронна публикация на 04. декември 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]