Стефан Гончаров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

Стефан Гончаров

 

 

 

скални рисунки

 

 

превърнах се
в пот и ритъм
над който
сънищата ми
залязват в пещерите

 

 

 

 

календар

 

дните закъсняват
чакат
нещо в облаците
което няма
да се върне

 

 

 

 

***

 

очите ти са черен облак
който целувам

 

чакам дъжда да умие
соления ми език

 

 

 

 

апология на времето

 

дните ни
започват с целувка
вдовиците
и старите котки
все по-често
не се събуждат

 

 

 

 

телата се заключват отвътре

 

сякаш светът
е полепнал по кожата
и е започнал
да се ражда

 

 

 

 

брайлово писмо

 

думите остаряха
умират във въздуха
навсякъде сме
прекалено далече
един от друг
ръцете ни проглеждат
под уличните лампи

 

 

 

 

 

храна

 

хапя езика ти
като животно
помирисало кръв
заклещено
между ребрата
на единствения си дом

 

 

 

 

***

 

думите ни
често забравят
дупките
по телата на птиците

 

летят на място

 

 

 

 

срещнахме се на улицата

 

като линейката и червения светофар
ръцете ни лежат
треперят
и чакат

 

 

 

 

напосоки

 

вляво –
деца тичат към морето
за да прегърнат удавниците
(заедно ще потънат
и водата ще потъмнее)
вдясно –
изтощени туристи
се опитват да запалят
огън
в гората
(успяват)
падам назад
и затварям очи
вечер:
вятърът разнася
миризмата на мръсотия
и горящи тела

 

 

 

 

***

 

огънят търси
дима
в който да заживее
прахът
полепва по облаците

 

пожарите
са празни

 

 

 

 

***

 

когато те искам
винаги идвам
с един букет
и две примки
за всеки случай

 

 

 

 

усещам потта ти като ръждясал пирон

 

телата ни кървят
зад нас
събират прах
и чакат
да се върнем

 

 

 

 

прогрес

 

празна гора в която
вълците ближат
праха по статуите
на моите внуци
и вият

 

 

 

 

театър

 

публиката танцуваше на сцената
като прахът
който полепва
по дробовете ни
и чака
да остане сам
в крематориума

 

 

 

 

закуска

 

мръсна вилица
празна маса
мъжът преглъща
жената плаче
докато сянката й
кърви

 

 

 

 

***

 

този дом не е мой
сякаш е направен
за леда
който покрива стените му
всяка зима

 

топлината е отвън
някъде далеч
където облаците
удрят тишината

 

 

 

 

***

 

някой запали
кофата зад блока
в която гълъбите свиваха
гнезда от боклук
(някои излетяха)
страшно е да гледаш
колко е далече небето
докато горящи пера
се сипят по земята

 

 

 

 

водата замръзва под стъпките ни

 

мокро е
лицето ти е боядисано в рани
усмихваш се

 

потъваш

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. март 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]