Стефан Гончаров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

Стефан Гончаров

 

 

 

***

 

 

слухът е глас
изгубил способността си
да наранява

 

 

 

 

***

 

смъртта
не се чака
само се натрупва
като мръсна сълза
в затворено око

 

 

 

 

йокаста

 

кожата ми е бяла
(като кучешки зъб)
ръцете ми са тихи
(като сняг)

 

полепвам
по очите ти
и ги разкъсвам

 

 

 

 

семейство

 

издълбай сърце
на гърдите си
и предай нататък
ножа

 

 

 

 

***

 

няма да има
по-красиво тяло от моето
когато умра
защото знам
че ще ни погребат
един до друг

 

 

 

 

***

 

по цял ден
стоиш на балкона и гледаш
как дърветата горят
после се прибираш
и аз цяла нощ
се опитвам
да те стопля

 

 

 

 

 

***

 

не дадохме имена на цветята
и те изсъхнаха
(покриха улиците)
скриха къщите
от хората в тях

 

увехнаха до нас
когато те съблякох
за първи път
(като дете
не виждах тялото ти
до последния момент)

 

оттогава
не сме се събуждали
а около нас
всичко цъфти

 

 

 

 

***

 

всеки ден гледам
как поливаш
изсъхналите цветя
в напуканата саксия
която ти подарих
и понякога забравям
че преди да побелее
луната
беше слънце

 

 

 

 

юда

 

да целунеш убиеца си
е като да посягаш
към облаците
когато вали

 

 

 

 

***

 

снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

 

 

 

 

кости

 

тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

 

 

 

 

***

 

смъртта е моето тяло
търся го
никога не е било
и няма да бъде
тук –
като камъните
с имена на птици

 

 

 

 

***

 

пускаме корени
един в друг
и чакаме глада
без страх и любов

 

 

 

 

***

 

светлината се движи
като лодка по улиците
събира удавниците
и оставя камъни
в които се препъваме

 

 

 

 

***

 

нощта е бавна
покрива ни
отвътре навън

 

луната изгрява
всяка сутрин
в ръцете ни

 

 

 

 

***

 

кръстопът –
права
начертана върху
скъсан лист

 

 

 

 

китайско мъчение

 

умираме заедно
но ти си по-бърза
защото ме обичаш

 

 

 

 

мастило

 

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

 

 

 

 

***

 

не познавам човека
в който се превърнах
но гласът ми трепери
всеки път когато
сгрешиш името ми

 

 

 

 

***

 

пътят между нас е тесен
когато не се докосваме
светлината бърза да премине-
този ден
започна късно
и ще завърши с изгрев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. февруари 2016 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]