Цвета Стоева

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Помниш ли на стената любим портрет

 

Цвета Стоева

 

 

        София през празниците. Моят град. Селяни, довиждане! Има точно толкова хора, колкото трябва да има по принцип. Вървя с приятелка по Оборище и не срещаме един човек. Нито един. Само някакво куче обикаля самотна будка за вестници с овехтяли плакати на Преслава по нея и се чуди къде са отишли всички. Хората сигурно му изглеждаме ужасно непоследователни. Клюма с едното си рижаво ухо и бърчи черния си лъскав нос срещу мен. Ей, здрасти, бе!

 

        Мирише на мокър асфалт и прясно окосена трева. Не виждам коли, маршрутки, няма истеричен клаксон. Светофарът и той се чуди защо работи. София през празниците е моят град. Този от детството. Минаваме през Докторската градинка и се сещам колко много мразех това място. Баба ми винаги ме водеше тук, защото ей го е къде е, а аз исках с големите в Борисовата градина. После една вечер избягах и отидох с тях там. Видях този огромен слон-пързалка и се влюбих в него. Прегръщах краката му, галех го с малките си ръчички по ушите и от допира на кожата с камъка се вцепенявах. Кой може да предположи, че само на 10 минути пеша от нас съществува такова нещо? Той беше студен и силен и щеше да ме защити от всички, дори от баба ми. После се прибрах, а дядо ми издърпа ухото, защото е прекалено възпитан – просто нямаше как да ме удари. Затова ме наказа в стаята за гости.

 

        Продължавам по 6-ти септември сама, завивам вдясно и се шмугвам в една кооперация. Потъвам в миризмата на старо и котешка урина. На 4-тия етаж ме чакат двама колеги – Мики и Божо, единият – най-добрият ми приятел, и някакъв пич, никога не мога да запомня как се казва. Отваря ми с квадратните си рогови очила и разтегля катинарчето си в усмивка.

 

        Той е диджей и живее с няколко синтезатора, огромни колони по ъглите на стаите и тонове плочи. Бил е в Зимбабве, Кейптаун, Лондон години наред и някъде там се е научил да готви суши с немска прецизност. Гледам го как цеди ориза – 15 минути във вода, 20 миути съхне, после пак 15 минути във вода. Чак след това вариш. Това била технологията. Има специални найлони, в които завива сушито. Специални купички и ножове. Реже сьомгата на тънки ламаринени листи. Хирург.

 

        Абе, ти си супер, как може да си толкова готин? Някаква нова колекция мъж. Аз да тичам ли за годежен пръстен? Момчетата се смеят. Топим сушито в уасаби и соев сос, гледаме Такси 3 и си говорим глупости. Мики заминава за Филипинските острови за два месеца и там ще има много МММЧ.

 

        - Ще има к’во? – предъвквам ориза.

 

        - МММЧ.

 

        - Какво е това?

 

        - Копеле, ти й кажи.

 

        - Е, не, ти го измисли!

 

        - Стига, бе, аз да не съм ви някво гадже. Казвай!

 

        - Ще има много МММЧ – малки мургави машини за чукане.

 

        - Ха-ха-ха!

 

        Всички се смеем. Всички му завиждаме. После преяждаме. Лежа с единия крак, качен на облегалката на дивана, а другият, потънал в килима. Момчетата са по фотьойлите. Прекрасно е да си жена. Прекрасно е да си в София по празниците с любимите си хора. Тоталната свобода. Никой не ме чака, не ме търси, не ме занимава с глупости. Телефонът ми е в кома. Абонатът е извън обичайното си жалко ежедневие.

 

        Мисля за нищо. Крайниците ми висят по мебелите. Две бутилки вино на масата лежат изпразнени. Изведнъж от кухнята започва да се носи приятна миризма. Промъква се на пръсти и ме дръпва леко за косата. Аз съм на 5 години. Седя на дивана при другата си баба – на Попа, и гледам „Милион и едно желания”, докато тя готви в малката си кухня с изглед към двора. Нейните вкусни манджи. Картофи или зеле. С онези огромни вилици като градинарски гребла. Яж, бабе, яж, мен отвътре ме изело. И я гледам с нейния протъркан пеньоар, вгледана в десетките снимки на мъжа си, погребан от инфаркт преди 10 години. Прекалено рано. Прекалено късно е за всичко в нейния живот. Ти ще живееш някой ден тук, искам на теб всичко да оставя – сочи книгите и хола тя. Броя колите, минаващи по Толбухин. Прекалено малка съм, носът ми достига едва желязото на парапета, но разбирам всичко, когато сълзите й образуват малко езерце по бездушното стъкло на холната маса.

 

        - Не правя десерти, ама реших да компенсирам с ей т’ва. – казва диджеят и носи пилешки хапки.

 

        И пак не е просто манджа. Кулинарна вакханалия някаква. Топи се в устата, плиска се от буза в буза и ти пробива мозъка. Правя секс с пилешки парчета.

 

        - За годежен пръстен не знам, навсякъде е затворено, обаче може ли някакви пари да ти оставя? Ей, така – все едно те капарирам.

 

        Той се усмихва. Мисли, че се шегувам. После ни води на покрива. Има малка тераса, от която виждаме островръхите шапки на всички кооперации наоколо. Керемидени гъбки в бетонения ми град. Само мой. Само наш. Само сега. Утре ще е късно. Седим четиримата, гледаме и мълчим. Дъждът нежно мие лицата ни. Тоталната тишина. Аз съм на 6 и вместо да гледам „Лека нощ, деца”, леля ми, 10 години по-голяма от мен, ми чете всяка вечер историите на Карлсон. Той е моят Сънчо. Искам и аз на покрива, айде, да се качим. Тя не иска. Горе винаги е затворено. А аз съм сигурна, че е там. И кулата от кюфтета си представям, най-вкусната на света.

 

        Тя се усмихва и ме гушва. Продължава да чете. Равна интонация, само на диалозите леко разчупва. Перфектната ми леля. Подчертава редовете с перфектните си дълги пръсти. Фин френски маникюр. В своята европейска стая от 350 квадрата перфектен апартамент до Докторската градинка. Прекалено изискано семейство. Аристократи. Дипломати. Силни и студени като слон. Никога не успях да се почувствам част от тях. Никога не се качих на покрива.

 

        И ето ме сега – мога да бъда където си поискам. Като малка си мислех, че това ще е страхотно, но не е. Защото където и да отида, знам, че няма да видя кулата от кюфтета. Тя остана далеч, назад в годините. В европейската ни стая. В прегръдката на леля ми. И няма покрив, който да я върне.

 

        Само в детството си човек е свободен. Навън с колелото, докато играе на жумичка или прескача балкона, защото си е забравил ключа. Когато плюе костилките на черешите от дървото. Катери се по паметника на Иван Вазов, за да бере джанки, а после пука недоносените им костилки в лицата на другите деца. Рисува с тебешир. Къса дънките си, докато прескача оградата. Оставя кучешко лайно пред вратата на съседа, звъни и тича по стълбите надолу. Мята найлони с вода върху главите на хората. Вземи тоя плик!

 

        Тогава изразходваме всичкото си безгрижие. После остават всичко на всичко 5 минути свобода за целия ни живот. Кътаме ги като старо злато по шкафовете на душите си. Като скъпа рокля, обвита в найлон за специални случаи. Не смеем да ги пипнем, а те вече миришат на нафталин, на страх, на старо. Само си мислим, че сме свободни. Всъщност сме корпоративни каторжници. Влачим гюлето по цял ден в офиса, премятаме го от една ръка на друга, когато прекалено ни дотежи. Не ни стиска. Никой не смее да скъса веригата. Защото нали са останали само 5 минути, после какво? Пести, пести, пести, чуваш от рекламата по телевизора, произведена от други жалки хора, които също се страхуват. Дори повече от теб.

 

        Цедим само секундички свобода за тъпото си ежедневие. Малки мини моменти, за да си докажем, че поне все още сме живи. Или ни удрят по главата, ей така, както си седим на покрива с приятели. Абе, ти помниш ли какво си обещаваше, когато беше малка, че ще помагаш на бабите да пресичат, а няма да минаваш с БМВ-то през тях на пешеходната пътека; че ще построиш огромен приют за бездомни кучета и ще ги обичаш всичките, а няма да им хвърляш Сникерс от колата; че ще бъдеш усмихната, а няма да си вечно заета.

 

        - Искате ли утре да отидем в Пловдив, ама ей така пънкарската – с влака, за да пием по пътя натам и в града пак ще пием, а после на връщане само ще повръщаме?

 

        - Охо! Принцесата ще остави колата и ще си изцапа пантофките. Ха-ха-ха!

 

        - Млъквайте, тъпаци!

 

        Т’ва вино яко ги е хванало. Слизаме по витата стълба надолу. Мики ме чака, за да ми подаде ръка, защото нали вече съм дама и всичко е много изискано. Но аз пак се сещам за малкото момиченце – това, което тичаше по-бързо от всички момчета в училище и тях много ги беше яд. Скачам направо от 5-тото стъпало. Блъсвам ръката, тупвам в краката му и се озъбвам доволно.

 

        - Еми... Ти си знаеш, Кате. – усмихва се той и ме прегръща през рамото, защото разбира всичко.

 

        Божо вече прави планове как ще прави сандвичи за утре. Проверява в интернет. Тръгваме в 10.40 от не-знам-кой-си-перон, а после в 18.10 обратно. Мики ще вземе музика, аз ще взема бира? Вино? Водка? Ром? Кой какво ще пие? Кимат на всичко. Чудя се дали си пазя още старата раница на Nike, не съм слагала такова нещо на раменете си от 10-ти клас. Вкъщи имам само чанти – малки, дамски, огромни, за фитнес, за кратко пътуване, за дълго пътуване, за синята рокля, за коженото яке, за черните ми ботуши. Изгубила съм се сред вещите и съм забравила мечтите си.

 

        Обаче утре ще го направя. Ще изтупам старата раница от нафталина и ще изразходвам всичките си пет минути. Ще им бия шута, ще ги разпилея, без да се замисля. Ако искам ще си купя хвърчило с последните пари, нищо, че няма да има вятър. Ако искам ще сложа телефона си на релсите и ще гледам как влакът го пръсва на парчета. Ако искам ще наблюдавам с часове как божи кравичките се трупат една върху друга, а после ще се изплюя върху тях. Айде, наобратно, момчета. Ако искам ще изпусна влака в 18.10. Ако искам ще се върна на автостоп. Ако искам ще остана да спя в манастира в Асеновград. Ако искам няма да отида на работа на другия ден и този път няма да се обадя, за да ги предупредя. Ако искам няма да ме видят никога повече. Ще правя каквото си искам. Точно в момента, в който 3 560 023 българи са се прибрали по домовете си и гледат рекламния блок по Нова телевизия.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. октомври 2009 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]