Светлозар Стоянов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

КРАКАТА НА ЖЕНА В СЕДЕМ ВЕЧЕРТА

 

 

Светлозар Стоянов

 

 

 

         Вървиш по тротоара и гледаш краката на тази жена, непоносимо е да ги гледаш, само да ги гледаш, а тя е преди всичко крака. И всеки крак е пулсиращ фар, докато се давиш в потока от бледи, безлични софийски задници, спасително въже, изплетено от изящни мускулни орнаменти, които се изпъват в такт с ритъма на нейната походка.
         Не бих казал, че се беше облякла специално. Носеше къса, полупрозрачна пола в телесен цвят, комбинирана с лека ризка, от рамото й висеше чанта. Задникът й бе стегнат като краката и като вървеше, поличката й съблазнително потрепваше. Виждах почти през плата, залязващото слънце проникваше между краката й с весела безочливост. Все едно изобщо нямаше пола и вървеше пред мен гола, от което гледката ставаше особено смущаваща. А там, под тънката материя, краката й затваряха полюсите на искрящия магнит, около който гравитира зашеметената ни планета.
         Внезапно ми прималя, сякаш се спусках с много бърз асансьор, политнал и спрял така неприятно, че сърцето ми още миг продължи полета си нагоре и после падна обратно. Беше ужасяващо, прекрасно, дръзко, непонятно. Като скулптура на Роден, помислих си. Дори не помня имаше ли ръце и глава. Не ме интересуваше дали е надарена със сладко носле и приятно лице. Никакви други впечатления и форми не ми бяха необходими. Вълнуваха ме единствено нейните крака. Всеки детайл от тези крака бе съвършен.
         Сигурно съм я изучавал поне десет минути в ореола на наелектризираното смрачаване. Навярно още търсех недостатъци, но все не успявах да ги открия. Такива крака никога няма да бъдат дебели, тлъсти, разплути, с разширени виолетови вени. Жена с такива крака не може да има подскачащ корем, гърди като пъпеши или боксови круши. Жена с походка като тази не може да има грозно лице, крив нос и отпуснати бузи, макар природата да допуска и чудовищни изключения. Винаги можеш да определиш възрастта на една жена, ако не по лицето, то по кожата на ръцете. Истински хубавите крака обаче нямат възраст. И прескачат дори собствения си труп по пътя към гроба.
         Няма нищо кой знае колко необичайно в това да следваш с копнеж и отчаяние чифт хубави крака, докато се връщаш от работа с отнесена глава и объркани мисли. Скромни приключения от сорта ми се случваха всеки ден и аз знаех, че е глупаво да им придавам особено значение. Откакто бях дошъл в София, бях виждал хиляди красиви жени, подминаваш ги и ги забравяш, но краката на тази ме караха да я следвам, скимтящ като слепец с клокочеща в устата слюнка. Никога не бях виждал точно такива глезени, такива бедра и такива крака. Крака, които се врязват в тълпата като перка на акула, крака като увертюра към страшна песен, крака като светкавичен мат с коня, крака като змийски опашки, като бич с две окончания, като блеснали щикове, вилици в мъжко сърце, остриета в празна чиния, крака като крака, но крака, крака, само крака и пак крака.
         Човешката история винаги е била ръководена от някоя жена, мъжете само са отъпквали пътя подире й. Всички символи на величие, борба, тържество, противопоставяне, грехопадение, предизвикателство и амнистия са в тези пулсиращи, екзалтирани крака. Напред! Напред без жал, без съчувствие, без снизхождение! Не е важно накъде отива, нито какво ще й се случи там! Тя върви! Не са й нужни придружители, не са й нужни обожатели, събеседници, компания – вашите комплименти я унижават! Тя се носи устремно над мудния прилив на уличното движение, отдолу всичко е мъртво. Няма чувство, няма отзивчивост, клаксоните пищят истерично в общия тръпнещ строй, сякаш целият булевард ехти от необуздания й кикот. Сградите внимателно я заобикалят, кучетата й правят път, просяците се свиват по-плътно в черупката на своите дрипи. Стотици глави, носове, крака, пръсти и дамски чантички ни гледат, а ние се преследваме, забравили всичко. От плочките лъхат влажни изпарения и образуват бледо мъгляво сияние. Толкова неприветливо, голо и студено е наоколо. Всичко друго не е на висотата на този спектакъл, всичко друго е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно и опияняващо. Останалото е илюзия. То принадлежи на безжизнеността.
         Бях прекалено объркан, за да свия в някоя пряка и прекалено срамежлив, за да я настигна и сложа край на всичко. Тия неща обикновено не стават така. Като повечето мъже в това положение, осъзнавах, че нищо няма да получа, а самата мисъл да я спра на тротоара съвсем ме обезкуражаваше. Ако много се бе отдалечила, аз се блъсках в хората, които ме бавеха, бързах да я потърся и колкото повече бързах, колкото повече я търсех, толкова повече осъзнавах, че тя, именно тя, която ме подмами и се скри в проклетата тълпа, е онази жена, която няма да настигна и намеря никога. Продължавахме напред и всеки удар на токчетата й отекваше в броеницата на гръбнака ми, сякаш препускахме по клавишите на пиано…
         До катастрофалния миг, в който реши да спре такси на светофара. Внезапно ме обзе такава скръб, че ми се дощя да изстена. Това е нелепо, помислих си. И най-прекрасните крака спират да съществуват, щом се качат в нечия кола.
         Тя рязко се наведе да отвори вратата, само с идеята за още една крачка, подпряна като с ръка от отражението си в стъклото на автомобила. И така си остана – статуя от сол в светилището на паметта ми. После започна да се разпада.
         Разпада се и сега. Но някак все не успява.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 11. юни 2015 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]