Андро Стубел

поезия

Литературен клуб - 20 години! | текстове на „Екзитус“ | публикуване

 

      ИЗ „30 СОНЕТИ“

       

      Андро Стубел

       

       

      ІІ

       

      Дъждът - неуморим любовник -
      покрива всичко с ласки слепи.
      Плющи по сградите огромни,
      а в парка пада като шепот.
      Стоя като хипнотизиран,
      за тебе мисля непрестанно.
      Четвърти час вали безспирно...
      За летен дъжд е странно.
      И вече нищо не разбирам.
      Единствено за теб живея.
      Единствено за теб умирам.
      Единствено за тебе пея.

       

      Дъждът - безмилостен любовник -
      за теб, любима, ми напомня.

       

       

       

      ІІІ

       

      Нощта като завивка пада.
      Градът притихва уморено.
      Бездомно куче на площада
      единствено се взира в мене.
      И аз във себе си поглеждам...
      О, Господи, каква пустиня!
      Във нея кости от надежди,
      оглозгани до синьо.
      И само любовта - оазис
      душата ми сега спасява.
      И само любовта ме пази,
      от пясъка ме защитава.

       

      И само ти, любима, знаеш,
      как всичко в мен за теб мечтае.

       

       

       

      ІV

       

      Луната е отхапана бисквита.
      Звездите са трошичките от нея,
      оставени от някой ненаситен
      лакомник, изяждащ ни Вселената.
      Но само мисълта за теб ме кара
      да яхна раздвоения си мозък
      и да препусна право към олтара
      на любовта, обсипан с рози
      и да забравя цялата Вселена,
      отиваща си толкова нелепо...
      Душата ми не е разединена,
      а улиците в нея не са слепи.

       

      Не знам, любима, ти дали съзнаваш,
      как светлото във мене възкресяваш.

       

       

       

      V

       

      В съня ми идваш и целуваш,
      лицето ми целуваш бавно.
      Години вече те сънувам,
      сега си вече по - реална.
      Сега си вече въплътена -
      ранима, земна и възможна.
      Стоиш пред мен, поглеждаш в мене
      и казваш да не се тревожа.
      И аз наистина преставам
      в Апокалипсис да живея.
      Със мисълта за тебе ставам,
      а вечер лягям пак със нея

       

      И вече само ти, любима,
      единствена в света ме имаш.

       

       

       

       

      Вятър съпровожда песен на щурчета.
      Два след полунощ е. Не заспивам.
      В синкавия мрак цигарата ми свети.
      Тази нощ е толкова красива.
      Твоето присъствие - така неоспоримо...
      Как успя така да омагьосаш
      мен, за който щастието беше все невидимо,
      мен - Завоевателят, Самотникът?
      И, без дъх останал, с тебе пак се сливам.
      Тази нощ е толкова прекрасна!
      Три след полунощ е. Още не заспивам.
      Тази нощ е толкова опасна!

       

      Чакам те, любима, да прекрачиш прага.
      Няма как от мене да избягаш.

       

       

       

      ІX

       

      Слънцето най-после се показа.
      Август е, а сякаш е октомври.
      Колко е навъсено и празно
      лятото и как са мрачни хората.
      Колко се объркаха сезоните -
      сняг през май, а август - есен сякаш.
      Пролетта завинаги прогонена.
      Зимата мълчи и хищно чака.
      И добре все пак, че съществуваш,
      иначе не знам, как ще живея.
      Сигурно пак щях да се преструвам,
      докато съвсем не полудея.

       

      Можем да надвием тази зима
      ти и аз единствено, любима.

       

       

       

      XII

       

      Във синкавия здрач на утрото
      любовта е вече по - дълбока.
      Ангели през тази нощ се спуснаха -
      дълго ми показваха посоката
      и в зори отново отлетяха
      леко през прозореца на стаята...
      ... Юлска вечер, помниш ли я? Бяхме
      болни, непознати и отчаяни.
      И тогава чудото се случи -
      между нас преградата се срути.
      Аз се приближих, ти ме допусна,
      милвах те с очи, а после с устни...

       

      Обич моя, силна и желана,
      Ярко светиш, не ме наранявай!

       

       

       

      XIII

       

      Очите ти гледам,очите ти гледам...
      Не мога, не мога да спра!
      Какво да направя? Защо те преследвам?
      Ще мога ли да разбера?
      Усмивката бавно сега се промъква
      по твоето тъжно лице.
      Не искам да вярвам, че някаква мъка
      тежи върху твойто сърце.
      И само очите ти - топли и тъмни,
      очите ти виждам безспир.
      И тиха,дълбока любов ме изпълва
      и щастие, радост и мир.

       

      И ето, че вече разбирам нещата -
      без теб съм се чувствал нещастен.

       

       

       

      XVII

       

      Без тебе светът е разплакано
      момиченце пред огледало.
      Живея единствено чакайки.
      Без тебе светът черно-бял е
      Без тебе светът е изкуствено
      езеро, пълно със тиня.
      Живея без никакви чувства.
      Без тебе светът е пустиня.
      Без тебе светът е хартия,
      забита в земята с карфица.
      Живея, а сякаш умирам.
      Без тебе светът е тъмница.

       

      А колко различно е всичко,
      когато си с мене. Обичам те!

       

       

       

      XVIII

       

      Какво да направиш когато
      сърцето боли с болка зла,
      когато след жаркото лято,
      най-страшната смърт е дошла,
      когато снегът те затиска
      и Бялата смърт ти се сваля,
      когато душата ти с писък
      Вселената в миг обикаля?
      Ела пак до моето рамо
      и пепел снега да стопи!
      Ела и обичай ме само
      и лошото в миг забрави!

       

      Защото това ни остава -
      любов или вечна забрава.

       

       

       

      XIX

       

      Тихо е.Толкова тихо.
      Чувам - сърцето ми стене.
      Пълна тетрадка със стихове.
      Празно леглото до мене.
      Тъжно е. Толкова тъжно.
      Гледам стените студени.
      Вече почти не издържам.
      Пак си далече от мене.
      Тъмно е. Толкова тъмно.
      Толкова съм уморен.
      Вече години не съмва.
      Няма ли ден и за мен?

       

      Чакам те, чакам те, чакам,
      за да ме вземеш от мрака.

       

       

       

      XXII

       

      Плачат бездомните кучета,
      сякаш попаднали в плен.
      Кажи ми, какво се е случило
      с другите, с теб и със мен?
      Ти се усмихваш насилено,
      все по-рядко поглеждаш към мен,
      Идваш и тръгваш угрижена,
      сякаш ти си във плен.
      Майският дъжд ни помага -
      сплита ръцете ни пак.
      Лятото вече на прага е,
      далече е първият сняг...

       

      И все пак, какво се е случило
      с нас и с бездомните кучета?

       

       

       

      XXIII

       

      Дъждът неочаквано спря.
      И Витоша в здрач се облече.
      И ето Луната изгря,
      а ти си далече, далече...
      Нощта е безмилостно хубава,
      като куче с развързан намордник.
      И ето Луната отплува
      със влюбени двойки на борда.
      А аз си оставам самотен,
      не смея дори да помахам.
      Синкавият здрач ме омагьосва.
      Страх ме е...

       

      Луната отдавна я няма.
      Сърцето тежи като камък.

       

       

       

      XXV

       

      Пак се продъни небето,
      сякаш Потопът дойде.
      Яростни мълнии светят,
      мирише на пръст и море.
      Гледам през моя прозорец
      мрачното, сиво небе.
      Чакам да дойдеш, да ти отворя
      и да целуна твойто мокро лице.
      И да обсипя с целувки косите ти,
      да тръпнеш под мойте ръце.
      Да се притварят в сладка нега очите ти,
      да бие до пръсване твойто сърце...

       

      Накрая, надвити от сладка умора,
      тихичко да си говорим.

       

       

       

      XXVI

       

      Исках да бъдем отново
      слели в едно дух и плът
      и да не могат околните да ни различат.
      Исках да бъдем различни,
      всеки поел своя път.
      Исках да се обичаме,
      чак до смърт.
      Нищо не исках да крия -
      нищо не крих.
      исках да съм най-добрия...
      Но се провалих.

       

      Сам съм в празната стая.
      нищо сега не желая.

       

       

       

      XXVII

       

      За какво мечтите да се сбъдват,
      ако няма с кой да ги делиш?
      Ако няма кой да те прегърне,
      ти не можеш да им устоиш.
      За какво е тъпата комедия,
      във която никой не говори?
      За какво е цялата трагедия,
      във която всички сме актьори?
      За какво животът ни намачква
      като носни кърпички във яке?
      И какво сме - пиленца без квачка,
      или Гордите, Самотните, Нечакащи...

       

      Всичко просто е една илюзия,
      но и нея вече сме изгубили.

       

       

       

      XXVIII

       

      Колко страшна е една раздяла...
      Как светът се пръска на парчета.
      Как умира цялото ми тяло.
      Как и слънцето дори не свети.
      Есента е толкова жестока
      и пробожда във сърцето точно.
      Господи, ти гледаш от високо,
      Ти кажи, отново ли да почна?
      Ала как да почна от начало -
      споменът за гушата ме стиска.
      Колко страшна е една раздяла,
      как душата ми превръща се във писък...

       

      Животът ми е купчина хартия,
      която не след дълго ще изгние.

       

       

       

      XXIX

       

      Вече нищо не ни свързва,
      всеки мост е разрушен.
      Аз не съм със теб обвързан,
      ти не си - със мен.
      И сърцето като камък,
      като камък натежава
      и в една бездънна яма
      то завинаги остава.
      Ти безкрайно надалече
      ми отнесе любовта.
      „Аз не те обичам вече!“ -
      шепне твоята уста.

       

      Просто и категорично,
      сякаш няма нищо лично.

       

       

       

      XXX

       

      Може би все пак съм предполагал
      този тъжен, гаден, скапан край.
      Мислите за него съм изрязвал,
      вярвайки си, че живея в Рай.
      Късно е сега да съжалявам,
      времето не може да се спре.
      Бродя по площадите замаян -
      чакам нещо в мене да умре.
      Този град е тъжен и самотен.
      Може би - повече от мен.
      Мразя го - затвор е доживотен,
      все така ще бродя нощ и ден.

       

      Знае той - все някога ще падна
      право във прегръдката му хладна.

       

       

       

       

Електронна публикация на 28. юли 2003 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]