Розалина Темелкова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

КЕМАЛ МЪРЗЕЛИВИЯ

 

Розалина Темелкова

 

 

         В едно малко селце в Тунис на брега на Средиземно море, точно срещу остров Сардиния живееше рибарят Кемал. Той беше вече на 99 г., а никога не бе напускал родното си село. Полусляп и глух старецът мечтаеше само за едно - да отиде на другия бряг на морето и да види как живеят хората там. В селото му се присмиваха и мислеха, че не е с всичкия си. Но старият Кемал си знаеше своето:
         - Аллах е всемогъщ и ще ми помогне, на стотния си рожден ден ще пусна котва на остров Сардиния. После мога спокойно да умра, без да съжалявам за нищо.
         А Кемал определено имаше за какво да съжалява - като млад беше много мързелив и затова така и не се научи да чете и пише. Вярно, че родителите му бяха бедни и имаха още 11 гърла да хранят, но въпреки това братята му се изучиха, а той си остана неграмотен. Баща му, като разбра, че от момчето нищо няма да излезе, се захвана да го учи на рибарския занаят, но на Кемал и това не му беше по сърце. По цял ден скиташе по прашните селски улички и замерваше бездомните кучета с камъни. Момичетата също не го интересуваха, а от молитвите на имама направо му се повдигаше. Изобщо Кемал много-много не се вълнуваше от живота, оставяше събитията да минават покрай него без да им обръща особено внимание. Така преди да навърши 20 г. беше загубил майка си, двама братя и една сестра, но това не го разтревожи ни най-малко. Напротив, Кемал с облекчение установи, че сега в порутената им кирпичена къщурка има повече място и врявата не е така непоносима. Годините си минаваха и един по един братята и сестрите му напуснаха родната къща - някои от тях дори заминаха да живеят в столицата, а Кемал все така продължаваше нищо да не забелязва. Един ден с изненада установи, че баща му не е излязъл с лодката си за риба, както всяка сутрин, а още лежи в леглото и не помръдва. Отиде до него, побутна го няколко пъти и видя, че е умрял:
         - Ама че работа, татко взе, че се спомина. Какво ще правя аз сега? Някой трябва да се погрижи за погребението.
         Кемал изтича до къщата на сестра си Фатима, която живееше наблизо и без да почука, направо влезе. Завари я да пече хляб, плувнала в пот.
         - Фатима, трябва веднага да дойдеш вкъщи. Татко почина, не знам какво да правя.
         Сестра му падна на колене и започна да скубе косите си, да нарежда молитви и да плаче. Кемал седна до нея и запали цигара. Знаеше, че тя постепенно ще се успокои и ще се заеме с погребението. Такава си беше Фатима - дай й да реве за щяло и нещяло, но виж, иначе като трябва да се свърши нещо, равна нямаше.
         Изнизаха се още години и Кемал навърши 50 г. - от мързел дори не успя да се ожени, много досадна работа му се виждаше това бракът. Излизаше за риба всяка сутрин, колкото да има какво да сложи на масата, а през останалото време пушеше и се излежаваше на сянка. Сестра му Фатима идваше всеки ден - премиташе мръсния под, оправяше му леглото и му оставяше по нещичко за ядене. Но след 10 г. и тя почина - някаква женска болест, шушукаха съседите. "Добре, че мъжът й е още жив, та да се погрижи за погребението", помисли си Кемал.
         След смъртта на Фатима започна да ходи при другата си сестра Лейла - с нея много не се обичаха, защото тя само го навикваше, че бил мързелив и за нищо не ставал, но пък готвеше добре и не беше стисната. Навестяваше я всеки ден по обед, хапваше набързо и си тръгваше без да благодари. За съжаление и Лейла не живя дълго и на Кемал му се наложи да се върне към досадните риболовни занимания. Старостта го настигаше безмилостно и на 77 г. той вече едва чуваше, но зрението му беше добро и уловът често богат. Така на преклонна възраст Кемал най-сетне стана истински рибар-търговец и започна да продава стоката си на пазара. "Аллах е всемогъщ и праща най-големите риби в моята окаяна мрежа", казваше той на съселяните си. Когато навърши 80 г. нямаше нито един жив брат или сестра и за първи път се почувства самотен. От време на време идваше някой от племенниците му да го види, но той нито ги познаваше, нито се интересуваше от тях. И без това бяха 37 и дори нe помнеше имената на всички. Съселяните му разправяха, че единият му племенник Селим бил станал голям човек и работел в Министерството на правосъдието в столицата. Та същият този Селим се погрижи старецът винаги да има храна на трапезата си и дори склони кмета да го посещава веднъж месечно.
         - От вас искам само да го проверявате, господин кмете - веднъж месечно. Знаете, сам човек на тези години - ще вземе да умре в съня си, няма кой да разбере.
         Така си живееше Кемал рибарят, винаги се намираше кой да се грижи за него. Другите селяни дори му завиждаха:
         - Много важен стана този старец, щом даже кметът ходи да го наглежда, все едно е някакъв големец.
         А Кемал си беше все същият, по цял ден се излежаваше на сянка и пушеше. И тъкмо тогава му хрумна, че трябва непременно да види що за хора живеят на отсрещния бряг на морето - на този остров Сардиния, който се намираше точно срещу тяхното село по права линия.
         При едно от посещенията на кмета Кемал му каза:
         - Другия месец имам рожден ден, ставам на 100 г. Кажи на Селим да ме заведе до остров Сардиния - да ги видя аз тия италианци що за хора са.
         Така и стана. На 15 август сутринта, точно на 100-ния юбилей на Кемал, Селим нае малко туристическо корабче, което да отведе стареца до Сардиния. През целия път рожденикът не показа никакво вълнение - седеше на палубата и мълчаливо пушеше. По едно време се надигна леко и погледна към брега през бинокъла си.
         - Проклет да съм, ама май виждам туристи да се пекат по бански или очите вече съвсем ме лъжат - изсумтя той.
         - Не ви лъжат очите, господин Кемал - отговори му един от моряците на палубата.
         - Това са същите туристи, които се пекат и по нашите плажове в Тунис, само че тия са по-богати.
         - И това ли са то италианците, дето живеят тука? - попита учуден Кемал.
         - Ами те едва ли всичките са италианци, сигурно има и англичани, и французи, и белгийци, и германци. Европейците обичат да почиват на остров Сардиния, богатите европейци.
         - Карай към вкъщи тогава. Аз тия съм ги виждал и по нашия край - обърна се той към моряка.
         - Сигурен ли сте, че не искате да слезем на брега?
         - Само дето го бихме целия тоя път. Но Аллах е велик, той си знае работата.
         И като каза това, Кемал се отпусна на перилата и падна зад борда. Така и не намериха тялото му. Сигурно още се носи по вълните между Сардиния и Тунис... Кой знае дали някой турист няма да попадне на него, докато плува ...
         Или пък морето отдавна го е изхвърлило на брега на неговото село, заплетено в камъните и храсталаците на прибоя. Аллах е велик, той си знае работата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. август 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]