Тео Чепилов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

#696

 

Тео Чепилов

 

 

         Никой от тях не разбра какво точно се случи.
        В един миг летяха с форсираната фронтера на Виктор - адска машина с 240 коня под капака и окачване "GMC", докато от стоватовата уредба кънтяха жиците на "Jesus built my hotroad" във влудяващ детройт ремикс, записан от самия Виктор с малко помощ от приятели. Оригиналът на Ministry се намираше сред купищата боклуци в гарсониерата под наем, която използваха за студио, точно между четвъртата и шестата песен на албума "Psalm 69", издаден през далечната '92. Подзаглавието на тази култова творба представяше според Виктор истината за живота в най-кратък и точен вид: "Начинът да успееш и начинът да го издухаш". И докато индъстриал гуруто Ал Юргенсън по това време беше в силен период, животът на Виктор бе съсредоточен върху другата част. Затворен в малко слелище в полите на Средна гора с основен поминак рудодобива, той си седеше вкъщи, трупайки компактдискове и диоптри пред монитора (и двете занимания щедро спонсорирани от неочакваните финансови резултати във фирмата на иначе смотания му баща). До ед на неделя 7 месеца и 3 дни преди случката, когато покрай ушите му се изреди магическата поредица от числа, произнесени безизразно на фона на тракането на топчетата в сверата. 2, 15, 28, 29, 12 (вече му идеше да крещи от щастие) и 7 (не се сдържа и го направи, продължавайки да реве обезумял, достигайки почти до нивото на първичния писък). 645 234 513 стари лева са много пари, особено ако си инфантилен неоромантик със коефицент на социална интелигентност двуцифрено число. Виктор - навакса бързо, използвайки простата, но гарантираща тотално разкапване система “от всичко, по много, накуп, СЕГА!”. Душата му подскачаше се рееше щастливо сред измамните неонови светлини на големия град, докато тялото му изнемогваше от непосилното натоварване. Там - сред задимените заведения, тоновете наркотици примесени с музика и погълнати с алкохол, безразборния секс, безличните познанства, безкрайните брътвежи на безсмислени тем и, блицовете, лутането, кръстопътите и всичко останало, съпътстващо живота на висока скорост, Виктор откри себе си. Новото му аз разкъса какавидата на живота по навик, воден в продължение на години и промяната беше тотална, необратима. В резултат на всичко това именно в този миг, той се намираше точно в тази кола, с точно тази компания и точно това количество MDMA в кръвта.
        В следващия миг всички бяха мъртви.
        Фронтерата висеше усукана около крайпътна табела, свистяща и пукаща в последните си гърчове, докато горивото изтичаше неумолимо от каросерията, а духът и се понасяше към вечните високоскоростни магистрали. Гумите се въртяха във въздуха безсмислено с натрупаната инерция, която бавно, но сигурно триенето задушаваше.
         Над крайпътната канавка тегнеше гробна тишина, нарушавана само от стоновете на труповете.
        Странно щастливото, синеоко момиче, с коса боядисана в ярко зелено, което Виктор забърса на купона, почти без да излезе от делириума си, и което имаше намерение да чука до побъркване в първото закътано отклонение по пътя, също беше мъртво. (как по дяволите се казваше?). Пластмасовият панел, служещ за подвижен покрив, изскочи от мястото си при сблъсъка, отнасяйки по пътя си главата и, и я сервира няколко метра настрани като рядък деликатес за канибали. Тялото и остана в купето във вид на куп карантии върху предната седалка.
        Мъртъв беше и странният, безименен персонаж, който в съзнанието на Виктор остана само със стърчащата си във всички посоки къдрава коса и малка глава, стояща като притурка към нея, не спиращ да бълва несвързани обяснения, че най-добре е да го остави на пътя, за да хване влака за Трансилвания на стоп, което Виктор мислеше и да направи, ако поради рязка промяна в ситуацията, вратът на непознатия не беше се прекършил, а тялото му не се бе разкъсало в щръкналите като шипове ламарини.
        Виктор не беше мъртъв.
        Не чувстваше, не мислеше, не усещаше по никакъв начин света около себе си, но беше жив. Болката, в началото изпълваща цялата му микровселена и тресяща тялото и съзнанието му в мъчителни конвулсии, сега се беше стопила до просто сигнал за болка. Затова душата му плуваше в спокойствие, мрачно и ледено студено като езерото, разделящо живота от смъртта. Не му оставаше много, за да достигне отвъдния бряг. Дори без да можеше да знае, че докато хилавото му тяло изпадаше от търкалящата се кола, ръката му остана наполовина, кожата му съдрана от натрошените стъкла, а краката премазани на безброй места без надежда за оздравяване, Виктор усещаше хладната прегръдка на дамата с косата.
        Изведнъж съзнанието му се разбуди. Необяснимите му машини завъртяха ролките си и в празния киносалон в главата му се запрожектираха откъслечните, хаотично разхвърляни мигове, съхранени отпреди светът да се обърне и потъне в мрака.
        Лицата на момичето и оня с къдравата коса летяха, преплитаха се, преливаха се едно в друго като кадри от психоклип, който хващаш при сърфирането из каналите ,точно между втория и третия сас на джоинт сешън сам вкъщи. Колата сякаш правеше скок в хиперпространството, докато във въздуха трептеше един и същ китарен риф. Виждаше пътя - тунел със стени от хипнотични спирали, обрасъл с корали в крещящи цветове, в самия му край грееше ярко оранжево слънце, гравирано с лика на Исус. Върху сива наклонена плоскост се отразяваше момичето, голо с разтворени крака, а по кожата и преливаха цветните петна на възбудата. Някъде отдалеч, като неразбираем семпъл идваше гласът от задната седалка.
        "Тр-тран-транс-трансилв-ания-я!"
        И отново същата фраза.
        Времето тече бавно като на каданс и всичко изглежда вечно в нерушимата си монотонност.
        Тогава изниква табелата.
        Забелязва я отдалече, но надписът и е прекалено размит за кръвясалите му очи.Нещо в цветните и петна го хипнотизира и той изведнъж получава разтърсващо прозрение, че отговорът на всички въпроси се крие именно върху крайпътното парче ламарина. Внушението, че всевиждащият Господ му е поставил този знак, намира благодатна почва в размекнатия му мозък и само след миг за него на света остават само табелата и търсещото му съзнание, което трябва да се слее с нея. Показва глава през откритото пространство между предното и задното стъкло, за да види посланието по-добре ...
        ...и загубва контрол над колата.
        Сега изгарящото, убийствено желание да прочете табелата, би стимулираща инжекция на издъхващото му тяло. Той опита да се повдигне, но силите му стигнаха до там и се просна безжизнен, заемайки полагаемото му се място в тази кървава скулптура на абсурда, изградена от намачкани ламарини и човешки остатъци.
        В центъра на инцидентния шедьовър, малко наклонена, но все така величествена, се извисяваше табелата, поставена преди десет години, по идея на младите комсомолци към "СБА" и приета с въодушевление от всички членове въпреки голямата себестойност на проекта.
        На нея с красиво декорирани черни букви просто пишеше "Гледай пътя!"

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. март 2001 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]