Тодора Радева

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

КАРТИНИ ОТ ЕДНА СУТРИН

 

Тодора Радева

 

         Всеки ден отиваше до павильона на спирката. Разстоянието беше точно колкото да изтананика една от онези песни, които без причина и без да харесваш се набиват в главата. Купуваше вестник. Гледаше витрината на магазина за подаръци, сякаш очакваше, че ще намери следи от нощните приключения на восъчните фигури. После пускаше монета в покер-автомата на улицата и натискаше копчето. Тази сутрин звънът от падащи монети я накара да се обърне. Никак не се зарадва на трите подредени черешки. Знаеше, че това е лош знак. Докато събираше стотинките, си мислеше за онази фраза - че когато ти върви с парите, не ти върви в любовта.
         Вкъщи си направи кафе и разтвори вестника, но очите й шареха разсеяно по страниците. Спомняше си съботната вечер. Отдавна не беше ходила на купон в Студентски град и оживлението и шумът веднага я повлякоха. Очакваше познатата стая с три легла и неизменните плакати над тях. Затова учудена, но и приятно изненадана се спря пред стената, изпълнена с рисувани картини. Любителски, но въздействащи, изпълнени с много емоция. Всичките на една и съща жена, в различни пози. Не можеше да реши дали й харесва повече онази, с почти фотографски ефект, на момичето пред заминаващ влак - лицето й се отразяваше в прозореца на коридора, разтеглено и изкривено от движението. Или тази, на която жената беше изрисувана само с леки контури, почти безплътна, като видение, а един мъж, здраво уловен за глезена й, се влачеше след нея.
         - Харесват ли Ви картините? – някакъв глас полази по гърба й и тя сякаш видя мъжа преди да се обърне, за да срещне много тъмните очи, острите скули и изпъкналата адамова ябълка, точно както си ги представяше.
         - Да. Тъкмо мислих, че ако се прибави по чашка кафе, ще станат чудесна реклама от типа “ подходящо за всяко настроение”.
         Той се усмихна и й подаде джин с тоник в кутия. Цяла вечер погледите им се търсеха, макар че не размениха много думи. Когато тя тръгна, той предложи да я изпрати. На стълбището в блока й каза:
         - Не искаш ли да ме попиташ коя е жената от картините?
         - Не знам дали имам право. Ако искаш, сам ще ми кажеш.
         - Всъщност няма такава жена. Но ситуациите са истински. Рисувам с този образ моментите, в които най-ясно съм запомнил и най-силно съм чувствал жените, с които съм бил.
         После се целуваха дълго и мълчаливо, като ученици – старателно, страстно, влагайки цялото си желание, сякаш тази целувка изчерпва всичко между тях. Той не предложи да се качи горе и това я възбуди много повече от инцидентните й вечери с полупознати напоследък. Накрая го покани някоя сутрин на закуска и той каза, че ще дойде в сряда, в 10 часа.
         Тя захвърли вестника, стана и започна да подрежда масата. Остави завесите наполовина спуснати и запали от свещите, плуващи във вода, които бяха най-красиви на приглушена дневна светлина. Смени три тоалета, докато намери нещо подходящо – едновременно домашно и съблазнително. Доставяше й удоволствие това приготвяне. Не беше канила мъж в къщата си, откакто преди осем месеца Михаил й каза, че иска да се разделят за известно време. Беше в същото кресло, когато й го съобщи просто така, без повод и причина. Внезапно, както внезапно започна и любовта им. Тогава тя работеше на гардероба в театъра, а той отговаряше за осветлението. Пет месеца не прояви особен интерес към нея, но една вечер я помоли да остане след представлението. Прекараха цяла нощ в празния театър и там, на червените седалки от двете страни на пътеката си казаха повече неща, отколкото трябваше. После той пусна прожекторите и се любиха в светлия кръг на сцената, без да излизат от него, сякаш се страхуваха, че ако нарушат границата, щ е се превърнат в зрители на собствената си любов. С него се чувстваше като в пиеса, непредвидима, понякога дори абсурдна, с неясни роли. Но това й харесваше все повече и вече мислеше, че не би живяла по друг начин, когато дойде поредния неочакван обрат. Една сутрин, както гледаше през прозореца, той й каза, че иска да се разделят. Каза го сякаш на прозореца и думите, че той започва прекалено да се привързва към нея, че губи контрол и това е ново чувство – странно и страшно за него, затова моли за малко време, се размиха в сутрешната мъгла. Тя си остана така, на креслото почти два часа, без да плаче, но с някакво отчаяние си мислеше, че не я интересува колко я обича и дали ще се върне, защото тя го иска СЕГА. Това бяха дните на дългото писане в дневника. Не вдигаше завесите, понякога заспиваше върху листа, смесваше деня и нощта, почти не излизаше, за да не пропусне обаждането му. Съжаляваше, че вече не работи в театъра, защото мислеше, че ако я види, изведнъж всичко ще се оправи. Изписваше страница след страни ца с гъст, ситен почерк, като натискаше силно химикала. Дотогава не знаеше, че болката е стихията на думите. Понякога мислеше, че ако изпише 17 пъти някоя фраза, той ще се обади. Или да се свие във ваната и да пусне свещите в кръг около нея. Или да купи дузина от любимите си жълти рози, да пусне онази песен, в която се пееше – it is the first time I feel love… Нищо не помагаше. Накрая реши, че трябва да престане да го чака и той тогава ще се обади. Наложи си да пише за други неща – описваше как пререждат витрината на магизина за подаръци, измисляше диалози на двойката от отсрещния апартамент, споделяше впечатления от филми, книги, понякога дори спореше с телевизора. Започна да си купува вестник всяка сутрин и да пробва късмета си на покер-автомата. Първият път, когато се подредиха три портокала, го срещна случайно в киносалона, но той се направи, че не я вижда. Избягваше местата, където бяха ходили, не се срещаше с общи приятели, изнесе п очти всички вещи, които болезнено й напомняха за него, а нощите с малко познати мъже й показаха друго лице на любовта. Постепенно откри съвсем различен свят, в който той не присъстваше. Сякаш гледаше с други очи. И най-страшното беше, че вече нямаше желание да сподели с него новите усещания.
         Така осем месеца по-късно тя седеше на същото кресло и се питаше обичала ли го е наистина. И толкова ли е лесно да зачеркнеш един човек от живота си, да го превърнеш в спомен. Мислеше, че сега пак ще долавя как вратата на асансьора се затваря и приближава към нея, но не с него, а с някой друг, някой, който събира сцени от връзките си и ги подрежда на стената с образ на измислена жена. Усещаше, че той вече е пред вратата и все пак се стресна от звънеца. Погледна часовника – беше 15 минути преди 10. Отвори и застина на място – Михаил стоеше пред нея с букет жълти рози. Беше толкова стъписана, че дори не го покани. Не се ли радваш да ме видиш, той влезе сам в къщата, доволен от ефекта, който предизвика. Но когато видя запалените свещи и подредената маса, помръкна. Чакаш ли някого, не ми казвай,че прослувутата ти интуиция е доловила моето пристигане. Тя не отговори, седеше в ъгъла на стаята и сякаш не присъства ше на този разговор. Забелязваше ка к крачеше нервно напред-назад, сякаш стъпките му очертаваха магическа фигура, после спира до прозореца и изрича думи на стъклото, да, беше ми трудно да си призная, че те обичам, но всички тези дни ми липсваше и затова дойдох, а ръцете му се притискаха една в друга, пръстите се мачкаха, сякаш изстискваха празнотата на дните без нея и защо не пуснеш “ The first time “, аз много пъти я слушах и исках да се обадя, но си внушавах, че мога без теб, а ръцете му вече дърпаха завесата, триеха се в панталоните и дъхът му праваше все по-голямо облаче на стъклото, което трябваше да поеме и задуши нейните думи но защо не дойде, когато исках, когато имах нужда от теб и как сега, когато свикнах без теб, да приема твоето желание. Той отиде при нея, притисна я, облиза леко устните, за да се увери, че са същите, които е имал и които е искал последните осем месеца и потъна в тях, като се правеше, че не чува звънеца, че не усеща как тя търси други устни, устни от някое тъ мно стълбище. Тя не се дръпна веднага от целувката му, остана толкова, колкото да се увери, че предпочита да се види като картина на стената с черти на несъществуваща жена. След третото извъняване отблъсна Михаил и отиде да отвори. Точно навреме. За да услужи на съседката с две яйца.
         Минути по-късно седеше сама на креслото в някакво вцепенение, чуваше звънеца, но не стана да отвори и мислеше, че животът подрежда трите си черешки по логика, която ни убягва.

 

Електронна публикация на 04. ноември 2001 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]