Тодора Радева

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

КОГАТО ДЕНЯТ СИ ОТИДЕ

 

Тодора Радева

 

         Обичаше момента, когато повечето гости си отидат. Облягаше се на вратата и гледаше стаята, сякаш гледа стоп кадър на ключова сцена от филм, който държи да разбере на всяка цена.
          Два стола, обърнати един към друг. Толкова близо, че коленете да се докосват. Отначало плахо, случайно, по-плътно, търсейки опора на двусмисления разговор. Няколко извадени книги от библиотеката, сложени небрежно напреки след кратко разлистване. Недопушена цигара в пепелника като внезапно прекъсната мисъл. Разхвърляни дискове в търсене на подходящото парче.
          Докато раздигаше празните чаши - ето една със следи от червило по всички страни, сигурно момичето я е въртяло в ръка, а по ръба пръстът й е очертавал кръг след кръг - този недвусмислен жест на желанието. Докато хвърляше остатъците от храна и полепнали думи, си мислеше, че с времето самотата се превръща в неудобство, не по-голямо от родилен белег, който забелязват само малцина.
          След като разчисти, излезе на балкона при останалите гости. Беше обещала на Иван и Милена да спят при нея. Познаваше и двамата още преди да се съберат, и понякога се чудеше какво ли ги свързва - нямаха общи интереси, а страст видимо отсъстваше между тях. Борислав я поздрави с леко вдигане на чашата и крива усмивка. Вече беше достатъчно пил, за да се надява, че ще си тръгне. След последния им разговор, в който изсипа куп несръчни комплименти, тя се страхуваше, че той все пак ще успее да я притисне в някой ъгъл и докато пука студените си пръсти с изпъкнали кокалчета, ще й натрапи нежеланата от нея любов. До него стоеше Силвия - сигурно изчакваше удобния момент да й разкаже поредната си история. Имаше и някакъв младеж, неизвестно откъде дошъл и незнайно защо останал.
          Ирина усети неловкото мълчание, ярко изпъкващо на фона на цигарения  дим и лекото шумолене на листата, и подобно на останалите се загледа в малката уличка и блока отсреща, сякаш нещо там щеше да й подскаже как да се измъкне от ситуацията.
          Вижте тази жена - каза след малко - прибира се вкъщи, но не бърза. Спряла е таксито на две преки от блока си. Иска да се разходи, да помисли, но само вижда как във всеки кръг около уличните лампи удължената й сянка се стопява под краката, а после израства наново зад гърба. По някое време изважда огледалце и разглежда лицето се част по част сякаше се страхува, че нещо там се е разместило. Чуди се дали да си сложи наново червило - остави отпечатъци от размазани устни по цялото му тяло. Споменът за парфюма му ("Екстрийм" на Пако Рабан), сладкият вкус в гънката на бедрото, силните му ръце и бавното проникване; познатата стая на сина й, който отдавна спи, завит презглава; мъжът й, който ще се обърне на другата страна, сякаш тя го е разбудила, макар да знае, че я е чакал досега - това са сцени в съзнанието й като плуващи листи във локва вода, които не може да свърже.
          Не, не - каза Силвия - никакъв мъж и дете не я чакат. Тя току-що се е разделила с поредния мъж. Направила го е без причина, дори без да може да го обясни. (Силвия си спомни как това абсурдно желание се промъкна днес между две целувки и нищо не бе в състояние да го пропъди. Нещо повече - то започна да придава изумителна яснота и наситеност на преживяването, които могат да дойдат само от чувството за фаталност. Разгледа и запомни всеки детайл на тялото и стаята му, сякаш бяха парчета цветна хартия за декодиране, от които ще прави играчки-спомени според настроението. Зададе му няколко въпроса, които я измъчваха и досега, и откри, че отговорите му нямат никакво значение за нея. Накрая видя недоумението и объркването в погледа му. Приличаше на дете, което се страхува за играчката си.) Сега върви без посока, бездомна. Защото знае, че може да се приюти единствено в нечия любов. И се чуди как стана така, защо, правилно ли постъпи. Започва да й се струва, че в болката, която ни причиняват другите, има някаква красота, благородство. И колкото й да е трудно, се съвземаш и опитваш пак. А сега? Какво я чака сега?
          А там, зад жълтите завеси на шестия етаж - обади се младежът - едно момче нервно превключва каналите на телевизора, без да го гледа и отговаря рядко на въпросите, с които го заливат в чата. Чака да се появи името й. Със знак, че присъства само за него. Остават 15 минути до обичайната им среща. Хареса я преди 3 месеца, още от първия разговор - не толкова заради това, което казва, а защото имаше особена мелодия в начина, по който подрежда думите. Но още при първия намек за нещо по-интимно, тя му каза, че обича друг. Въпреки това продължиха да си говорят всяка вечер. И един ден без никакво предисловие получи съобщение - ако искаш да го направим, ще те потърся тази вечер, точно в един. Никога не беше предполагал, че електронният секс толкова ще му хареса. Въпреки че и тогава, и всеки следващ път тя изписваше името на мъжа, когото харесва. Но магията извираше от факта, че то съвпада с неговото истинско име...
          Разбира се, той не подозира - усмихна се Милена - че това е момичето от съседния вход, на което не обръща никакво внимание само защото му се струва свита и безинтересна...
          О-о - Иван изрази пренебрежението си с неопределен жест - виж, продавачът от денонощния магазин отдавна е загърбил всякакви сантиментални истории. Романтиката му се свежда до угоднически комплименти на клиентките в магазина. Затваря винаги по това време, защото след един никога не идват хора. Но разчита на късните часове, а и това му дава основание да поддържа по-високи цени. Днес е много щастлив, защото най-после е успял да пласира вече вмирисаните кренвирши. Един приятел му остави каса евтино вино и след кратък размисъл написа: "При покупка над 20 лева магазинът ви подарява бутилка качествено вино." Утре е първи юни и може би трябва да даде по една близалка на децата. Голяма част от печалбата идва точно от лакомствата и сладоледа.
          А от отворения прозорец на последния етаж - обади се Борислав - се чува тракането на пишеща машина. Предимствата на компютъра не могат да накарат мъжа да се откаже от този звук. Той чака, докато тъмнината заличи очертанията от деня, а нощта стане толкова гъста, че може да я гребе с лъжичка, и тогава звуците на машината за него се основните музикални тонове, които установяват космическия порядък. Той помни от дете как на село баба му закла една кокошка, а обезглавеното й тяло продължи да се движи още минута. Виждал я е как бие сърцето на вече разфасовано животно. И знае много добре с колко малко време разполагаме след убийството на всекидневието. Затова всяка нощ се мъчи да улови историята на пулсиращото сърце, преди да замлъкне завинаги.
           Жената стана от компютъра и разтърка очи. През щорите се виждаше как нощта избледнява на ивици. Хората на балкона отсреща се бяха прибрали отдавна. Утре вечер ще накара Борислав да се обясни на Ирина. Или на Силвия. Или ще ги остави да играят на сюжети. Започваше денят, където всички истории се сливат и потъват в дълбоките води на забравата.

 

Електронна публикация на 27. януари 2002 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]