Тодора Радева

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

ЛЮЛЯЦИ ПРЕЗ ЕСЕНТА

 

Тодора Радева

 

         Две години след като завърши архитектура, Силвия се раздели с квартирата зад "Плиска" и с голяма част от илюзиите си. Сега живееше в гарсониера в кв. "Младост" и правеше проекти в магазин на кухни "Корина". Бившата й съквартирантка (и най-добра приятелка) замина за Норвегия, а раздялата с Искрен я откъсна от приятелите й през студентските години. Денят й започваше с едночасово пътуване с тролей №5 - сядаше от вътрешната страна на някоя двойна седалка, понякога си доспиваше, друг път гледаше хората, но най-често четеше - по този път сравняваше живота си с “Дневникът на Бриджит Джоунс”, запознаваше се с предимствата на разделното хранене или се забавляваше с Хари Потър. Няколко пъти излизаше с колежките от магазина само за да не ги обиди, но предпочиташе да е сама. Вечерите прекарваше сред колекцията си от къщи - правеше макети на къщите, които е харесала по време на пътуванията си, а имаше и няколко, измислени от нея. Познаваше много доб ре характера на всяка от тях, миризмите им, тайните, които криеха, подреждаше ги в улици и градове и чакаше да се роди някоя история.
         Силвия не обичаше София. Ако бъда по-точна - този град й беше безразличен. Не го познаваше и с нищо не я предизвикваше. Промените в него не я интересуваха, историите му не я пресрещаха зад ъгъла. Тук прахът по улиците беше колкото разочарованията, а хората и колите в центъра се гърчеха като змии в стъкленица. Понякога се разхождаше из центъра, колкото да се увери, че изминава все един и същ път. Тя искаше да се откъсне, да поеме в друга посока, да открие нещо ново, но сякаш бе разпиляла себе си по тези улици, можеше да намери спомен или настроение във всяка точка, от всеки сезон - пейката, на която се е любила, кафето във вътрешния двор, където падаха есенни листа, църквата, в която плачеше. Веднъж описа в едно писмо накъсаните дихания на една тясна улица, но това, разбира се, нямаше нищо общо с действителността.
         Тази сутрин започна с обичайното пътуване и всичко щеше да е същото, ако някакъв скандал в тролея не я накара да вдигне очи от книгата. Тогава видя на стената на една кооперация в центъра, която явно се използваше за реклами, надпис “Място за вашето любовно обяснение”. Силвия не успя да забележи марка презервативи, цигари, парфюм или нещо, което би подхождало на такъв надпис. Но няколко дни по-късно, когато видя огромен плакат, залепен отдолу, слезе още преди да е взела такова решение.
         Плакатът показваше в едър план процепа между две къщи - на дясната стена с неравен почерк беше изписано:
         Тя има бенка между гърдите
         И зелени очи
         Сутрин мирише на мляно кафе
         Вечер - на препечен хляб
         Обича да застава до прозореца
         Пред къщата й има люляци
         Когато сваля лилавата си рокля, плаче
         Сълзите й падат на пианото в мелодия, която си измислям
         Вечер сънува как отваря врата
         Буквите се смаляваха, потъваха навътре и почти се сливаха с отсрещната стена, където беше изрисувана врата, леко открехната и със ситни букви пишеше:
         Там я чакам аз...
         Силвия не знаеше вече колко време стои пред плаката. Беше все още топло за ноември, но влажно и сумрачно. През меката мъгла слънцето изглеждаше като пълна луна. Тъкмо си тръгваше, когато забеляза още нещо до вратата - написано с тъмни букви върху тъмен фон, то се виждаше само от определен ъгъл. Като променяше положението си, Силвия успя да прочете нещо като адрес - последната спирка на тролей 14, улица на кривите огледала, къщата с люляци.
         По обратния път си мислеше, че не е виждала тролей 14, и се загледа в разписанията - там наистина нямаше такъв номер, но точно тогава на спирката спря тролей, а на табелата му ясно пишеше 14. Силвия се качи, без да се пита защо. Не знаеше какво търси, но трябваше да го намери. Поне да опита. Не искам да мислите, че тя непременно се е познала в описанието на плаката и е хукнала по указаните следи. В такива моменти има нещо магично, съдбовно. Лицето й се отразяваше в стъклото на тролея, а преминаващите отзад картини на града рисуваха върху него карта, по която може да се гадае. Тя предполагаше, че бъдещето вече се е случило и пътува към нея така, както и тя го търси. Важното е само да намери мястото. Мястото, където ще е възможна срещата между спомена и желанието. Където ще разпознае това, което още не се е случило, като вече изживяно. Силвия не знаеше къде отива, но за първи път този град й беше близък. Не говоря за погледа на туриста, който отсява само хубавото, интересното. А за това, че диалогът с града е в ъзможен само когато търсиш нещо или обичаш някого там. Хора, които разхождат кучетата си, влажно от утринна роса пране, миризма на банички и топъл хляб, на вестници, разхвърляни завивки и недоловимото ухание на черен чай с карамел сред много кафе - това вече не бяха обичайните картини на утрото. Силвия имаше чувството, че едва сега ги забелязва и открива нещо като път, скрит зад пастелените им тонове, който само тя може да извърви. Към къщата с люляци. Мъглата се вдигаше бавно като сънища, които не искат да си отидат. По празните сергии на пазара виждаше наредени разноцветни листа - купете си последните остатъци от лятото, шепнеше вятърът. Няколко птици литнаха смутени от потропването на тънки токчета. Във въздуха се смесиха детски плач, “БГ радио” и хъркане на задавени автомобили. Панелните блокове проскърцаха. После се скриха зад суха трева.
         В тролея останаха само две баби и един човек, който си говореше сам. Силвия попита шофьора коя е последната спирка и той неизвестно защо се усмихна - след малко. Навлязоха в квартал с кокетни двуетажни къщи. Силвия слезе, когато шофьорът й кимна, и загледа с колебание заминаващия тролей - за миг бе готова да му махне да спре и да се върне обратно. Пред нея имаше запустяла градинка, а отзад - улица с кестени. Тя тръгна по улицата - не се виждаше никой, нямаше лай на кучета или друг шум, но имаше чувството, че я наблюдават. Улицата се оказа еднопосочна, затворена с къща накрая и тя свърна по една пресечка, разположена под странен ъгъл. Не знаеше къде отива, но се надяваше, че нещо ще й подскаже правилното място. Беше късно да се отказва и да се страхува. Нямаше представа колко време се е въртяла в лабиринта от малки улички. Някои къщи й изглеждаха познати, но й се струваше невъзможно да е измислила вече съществуващи къщи или макетите й внезапно да са ожи вели. През цялото време имаше чувството, че знае къде тряб ва да иде, но не може да намери пътя. Накрая излезе пак на първата улица и реши да се прибира. Тогава видя цъфналия кестен. Дори не й се стори странно. И то не заради необичайно топлата есен. Отиде да си откъсне цвят и тогава съзря процепа между двете къщи отзад. Потъна между тях и, както очакваше, в края от дясната страна намери вратата. Силвия я бутна и се оказа във вътрешен двор на къща, чието лице беше на друга улица. Листата под краката й изшумоляха приятно. Подмина две ябълкови дръвчета и една круша и до входа към къщата позна голите клони на люлякови храсти.
         Чак тогава забеляза жените. Дворът беше пълен с жени. На различни възрасти. Някои я гледаха приветливо, други не й обръщаха внимание, погълнати в разговор. Трети си мърмореха - още една, как ли е дошла, ноктите й са с френски маникюр, това не е добре, не е...

 

Електронна публикация на 28. април 2002 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]