Тодор Тодоров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

БРАДАТА НА ДАНТЕ

 

Тодор Тодоров

 

 

Не смогна той смъртта си да съзре.
Но в безразсъдството си приближи я
И още малко щеше да умре.

Данте Алигиери, „Божествена комедия“, „Чистилище“, I

 

 

        Брадата е преди всичко история – помисли си Данте и замахна с бръснача.
        Тя никне като грозд, набъбнал от минало, от който се хранят само кльощави птици. Впит в лицето, той узрява бавно, тежи и се реже, преди да е дал плод.
        Историята на Данте започна след срещата му с Абу­лафия. Този неспокоен евреин, вещ в неведомото, му откри тайните на алхимията и кабалата. Научи го и как да сънува на север и на юг, а също на запад и изток и го предупреди, че в някои нощи да се сънува в определена посока не е безопасно. Появата му сложи край на домашния уют, сред който Данте прекарваше безброй следобеди пред латинските си томове, когато петелът навън кукуригаше на италиански. Превър­наха се в скитници. Кукувици свиваха гнезда в брадите им, докато бръснеха прашните пътища.
        Стигнаха до един от онези градове, където езиците го­ворят зад всеки ъгъл. Разказаха им за някакви слепци, които се събирали тайно, но винаги на едно и също място и в пред­варително уговорен час, за да злословят и злотворстват срещу света. Когато се случеше нещо зловещо или просто някоя неприятност, хората казваха: Сигурно са били слепци­те! А когато пък с децата се случеше нещо лошо, майките предупреждаваха: Сигурно слепите са били там!
        Тези хора носеха широкополи шапки и разни странни пре­връзки по лицата си и изобщо винаги прикриваха слепотата си. Казваха, че който погледне в бялото на очите им, загубва разсъдъка си и е орисан на жестока гибел. Наричаха ги мало­окули – злите очи. Казваха също, че всеки може да е един от тях – от просяка на улицата до стария, ослепял една нощ от ужас епископ. Но това не бяха просто слепци. Те не искаха да виждат. Светът ги болеше като досаден цирей и те плюеха на него в сънищата си и в безконечната си слепота.
        Двамата брадати мъже също плюха и продължиха по пътя си.
        Тогава Данте видя котките. Цели котешки армии кръс­тосваха градовете на Адриатика. Нямаха цел. Бяха номади, скитници, побойници, улични бандити. Дори убийци. Бяха всякакви. Бяха всичко. Идваха нощем. Никога сами. Винаги различни. Мръсни, разрошени, мокри, но най-вече слаби. И жи­лави. Непознати. Бяха шайка негодници. Обрулени и настръх­нали, с бездиханни очи, като че излизаха направо от ада.
        Идваха отвсякъде. Водеше ги някакъв черен и дълъг кота­рак, който с опашката си можеше да пише на арабски и кого­то хората шепнешком наричаха Il Carnefice – Главореза. Той не спираше. Никога. Бяха глозгали, бяха дъвкали дълго всичко, което може да се дъвче из калните улици и дерета на Тоска­на. Да, те се съвкупяваха по улиците… дълги и шумни оргии. Всичко е позволено. Който може. Възбуждаше ги миризмата на кръв, напрягаше цялото им тяло. Месо. Може би леко гнило и отблъскващо… но месо. И глад. Оргии от глад. Да, нагонът ги тласкаше, захвърляше ги в странни наслади, самозабравени и упоени от глад, те се чукаха. Да, чукаха се. Дълго и изтощи­телно. И понякога жестоко. Месо и глад.
        Продължиха пътя си, докато Абулафия разказваше как историите на градовете са направени от техните котеш­ки периоди. Така династията Ю Дзин – космати и топчес­ти котки - владяла Пекин повече от хиляда години и видяла смъртта на няколко императорски рода. На котките в Рим и Константинопол им никнат бради, казваше Абулафия. И сега пак котките променят италианските градове, довършваше той, докато вятърът и нощта ги застигаха по пътя заедно с котешкия вой.
        На следващия ден Данте видя Беатриция. Златните й коси накъдряха синьото утро като платно на кораб. Носеше старо римско име и с всяко движение рисуваше света нано­во. Беше най-живото нещо, което Данте изобщо някога бе виждал.
        Покрай нея всичко изглеждаше старо, лепкаво и мудно.
        Бяха я обещали на един херцог, който намираше, че светът общо взето е неподвижен. Мъртвороден. И той се страхуваше от тази парализа. Страхуваше се много. Пред­почиташе безпокойството насън, затова бе построил дво­реца си така, че спалнята му да се върти заедно с хода на небесните светила, за да бъде сънят му възможно най-дълъг. Освен това колекционираше неща, които според него бяха съхранили богохулството да бъдеш в свят като този. Казва­ха, че притежава птица феникс, цялата синя като персийска фреска, и че в двореца му живее някаква черна девица от Аф­рика, дива като нощта, която докарала лудост на цялата му прислуга. Херцогът пазеше живота си с тези неща.
        Беатриция бе най-живото нещо, което някога щеше да види.
        Данте се прибра, изоставяйки Абулафия вдън гората, когато нощта ги обгради и проникна в брадите им. Пътят им достигна край и Данте знаеше – там от нощта и гората изход имаше само един.
        Беше уморен. Слюнката на старците се стичаше бавно като локум от балконите, а мухите дремеха по нажежени­те покриви. Една кукумявка, свила гнездо до прозореца му, го предупреждаваше с глух писък всяка вечер.
        Знаеше, че духът на Абулафия го дебне и ще се върне за него, за да го повлече право през дверите на преизподнята, защото този мъж имаше нечовешки сили още приживе.
        Богохулството да бъдеш – помисли си Данте и се обръсна. Миг след като остави ножа до прозореца, на вратата се почука. Той направи две крачки и спря, за да погледне още вед­нъж навън – там където светът започваше да се сгъва като стара пожълтяла хартия. Спомни си за слепците и за кот­ките, които си оспорваха градове. Спомни си и за Абулафия, който се беше обявил за светец в някакво кално сицилианско село. И отвори.
        Бях аз.
        Вергилий.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. октомври 2010 г.
Публикация в кн. „Приказки за меланхолични деца“, Тодор Тодоров, Изд. „Ciela“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]