Тодор Тодоров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

FOOD DROP
(Легендата на Сен Бре)

 

Тодор Тодоров

 

 

        В нощта на 14 април 1944 година над малко­то южно градче Сен Бре, заспало в сенките на планините, заваляха куфари. Всички до един бяха оранжеви, със сив же­лезен обков, без надпис, номер и никакво означение. Появата им предизвика поредица от загадъчни и необясними събития, за които жителите, над чаша чай или студена лимонада, раз­казват и до днес. Самолетите, от които се изсипаха споме­натите куфари, прелетяха бързо и високо над задрямалите къщи, без дори да бъдат забелязани в нощната мъгла.
        Местният вестник „Льо Телеграм дьо Сен Бре“ съобща­ваше за food drop. Така английските офицери наричаха спус­каните от самолети кутии с хранителни припаси и хума­нитарна помощ. В случая над призрачното и изолирано от военните действия, чукарите и историята Сен Бре, където животът по време на войната не бе помръднал и с палец. Как­то обикновено. Ландшафтът тук правеше невъзможно да се срещат ветрове.
        Времето никога не танцуваше в Сен Бре.
        Хората живееха праволинейно, в геометричен унес, под­реждайки живота си в кутии, които старателно надписва­ха, събираха, а после нареждаха по шкафове, чекмеджета или кътаха по тавански помещения и мрачни мазета. Някои от кутиите никога не виждаха бял свят, тъй като собствени­ците им тайно и посред нощ ги захвърляха в блатото или закопаваха под земята, било от страх или от срам. Други, с внимателно надписани етикети, красяха гостните и бяха отваряни и показвани при всяка възможност. От стари жъл­ти кашони до малки ръждиви кутийки, подобни на табаке­ри – животът се събираше навсякъде. Дните тук напомняха разписание на влак – точни, познати като повторение на ехо и с предварително известни спирки, още преди да е продаден и първият билет.
        Но в студената пролетна утрин на 15 април съвсем не­очаквано Сен Бре осъмна окъпан в оранжеви куфари, които щяха необяснимо и изведнъж да променят всичко. Куфари­те бяха пълни със сиви алуминиеви кутии. Гладка метална повърхност. Храна. Без етикети. Бяха изпопадали почти навсякъде – пред кметството, по улиците, задните дворо­ве, кълчищата и ливадите. Няколко куфара бяха намерени на гробището и по железните кули на камбанарията.
        Когато свещеникът от Нотр Дам дьо Сен Бре се събуди с оранжев куфар и закуси, той не можеше да подозира за не­предвидимите събития, които щяха да го споходят, като че ли в някакъв решителен обрат на съдбата само час по-късно. Не можеше да знае, че с естествени и отмерени движения и с брадва ще отсече къс сухо дърво от застрашително висо­кото разпятие в старата селска църква, за да се покатери до прозореца на малката двуетажна къща, където живееше мле­карката и с пръсти, омазани с мармалад от черни смокини, да й предложи живота си. Не в кутия.
        На стария съдия пък се наложи да изслуша показанията на груб, мустакат ратай, удавил ума си в люта яхния, която открил в един от куфарите и за която твърдеше, че е гулаш от меча лапа, от който лудостта расте като тънък косъм вър­ху гола глава. За стария мъж, раздаващ правосъдие, това не беше единствената среща с безумието тази сутрин – собственият му съсед, достопочтеният лекар, разрошен и объркан, както бе станал от леглото, напусна набързо града, след като спо­ред собствените му думи бе преял с пипер от дроб на косте­нурка, който намерил в оранжевия куфар пред вратата си. На съдията обаче този и други подобни случаи не направи­ха особено впечатление днес. Той бързо приключи делата си, изпи чаша крушово вино и потъна в пладнешки летен сън. Откакто дойдоха заедно с куфарите, той пазеше метални­те шишенца с леко кисела кехлибарена течност в хладилника, на обяд заключваше вратата, спираше да приема, изпиваше чаша от лекото вино и се унасяше в мек и продължителен сън. Сънуваше жени – с къси летни рокли, надиплени старовремски поли, само по бельо, но най-често голи. Голи и настръхнали. Слаби или със закръглени бедра, с бледа или мургава, циганска кожа, тела с вкус, който пресушава устата. Отначало съну­ваше всички любовници, които някога бе имал, и се любеше горещо и ненаситно с тях – отново и отново. После започ­на да посещава насън жените в Сен Бре. По времето, когато допиваше последната бутилка вино, вече имаше непознати любовници из цяла Франция, на които посвещаваше безкрай­ните си топли следобеди.
        Целият град беше обзет от някаква фантастична трес­ка, необяснима възбуда се вливаше неусетно като живителен въздух в артериите и всичко изглеждаше необикновено, приело формата и усещането за полет. Хората се носеха като насън, завладени от щастлива лудост и някакво съвършено чисто, красиво и лишено от цел безумие.
        Чукаха се. Чукаха се навсякъде. Всички. Стотици, хиля­ди тела се разбъркваха, смесваха, проникваха се – на площада, пред манастира „Св. Атанасий“, в задните тихи улички, сред миризмата на тесни кухненски помещения и върху напоения с кръв тезгях на месарския магазин. Чукаха се с неутолима жестокост и в болезнено упоение, което траеше с дни. Бяха свободни. И всичко беше истина. За първи път. Преяждаха и се чукаха.
        Смъртта не посети Сен Бре нито един от тези дни.
        Никой не трепна и когато двамата братя, синовете на гръцкия земевладелец Игнатион, преситени от сочните пло­дове, с които небето ги дари в онази тъмна пролетна нощ, започнаха да се любят с диво и престъпно настървение на зе­мята, в обора, до животните, сред миризмата на мляко, тор и сено. Лично свещеникът ги благослови и намаза телата им със сладко от черни смокини.
        Нито някой каза нещо, когато пуснаха затворниците и те пребоядисаха целия град, къща по къща, в нови цветове – цве­тове, които будят очите. Пъстрото и пробождащо сияние на невъзможното.
        Да, Сен Бре получи хуманитарна помощ. После остана­ха само празните оранжеви куфари, някои от които може да намерите и днес по килерите на старите къщи. Издания на местния вестник от споменатите седмици липсват.
        Никой нито разбра откъде бяха дошли, нито някога видя загадъчните самолети, които прелетяха тихо като ангели в нощното небе над Сен Бре на 14 април 1944 година.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. октомври 2010 г.
Публикация в кн. „Приказки за меланхолични деца“, Тодор Тодоров, Изд. „Ciela“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]