Тодор Тодоров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

ТО

 

Тодор Тодоров

 

 

        Отначало то беше на човек, който влезе с бавна стъпка през старата част на моста. По шлифер. Уве­рено и с глава срещу вятъра. Шапката беше отвята. Нямаше време за излишни спирания. Но и не бързаше. Дъждът го улучи там – насред моста. Беше мъглива вечер. Светът изглеждаше черно-бял. Така то попадна у Едуардес, съдържател на малка испанска кръчма в уличката зад ъгъла, който излезе да изпуши цигара и да повърви по моста след като безкрайният дъжд внезапно спря. Имаше чувството, че валя с дни. В кръчмата стана задушно и хора нито влизаха, нито си тръгваха дъл­го време. Видя го до бордюра на моста в светлината на една улична лампа. Подари го на Аня Хуаргас – мексиканка по кръв, родена в Аржентина и една от неговите любовници. А годи­ни по-късно, когато Аня беше в есента на своята красота, тя от своя страна го подари на един от младите си любовници, момчета, които примамваше в леглото, за да утешава дъл­гата и лепкава скука. Но Антонио беше различен. Той имаше дарба. Тя го обожаваше и сляпо вярваше в него. Антонио ни­кога не дойде да я види, след като влезе в болницата. Нито присъства на погребението й. Научи за смъртта й случай­но десет години по-късно. Беше го продал. На хора, които му предложиха щастлива за очакванията му сума. А те го продадоха също. Така то беше в ръцете на френския журна­лист Жак Жюре. Той имаше план. Но откраднаха чантата му, когато задряма на гарата. Беше изпуснал нощния влак за Бордо. Следващият – след три часа. Крадецът беше тъмен, смугъл тип, промъкваше се като сянка, изчезна в първия влак и се стопи заедно с него в гъстия мрак. Без билет. Потъна не­видим в едно купе под трепкащата светлина на мръсна елек­трическа крушка. Разгъна мазен вестник и отвори чантата. Всичко, което искаше, уви в хартията, а останалото от чан­тата заедно с нея метна през прозореца. Със сто километ­ра в час в непрогледната нощ. Пропусна да отвори единия страничен джоб. Когато на сутринта Пиер Лювел пресича­ше с велосипеда си стария, изоставен до полето прелез, той видя на бариерата да виси черна чанта с лек сребрист обков. И понеже беше съвестен и с еврейско възпитание по-късно същия ден я предаде в полицията. Без обков. Инспектор Дюп­ре и Гордийо го откриха. Не отбелязаха нищо в протокола. Лично го занесоха на мосю Рибери в Марсилия. Мосю Рибери беше богат човек. Имаше голяма къща и красива жена. Всички говореха за мадам Рибери, но тя рядко отронваше дума пред някого. Мълчеше мадам Рибери, мълчеше. Мъжът й го заши в една обувка, между подметката и петата. Хубава обувка беше, с токче. Една вечер госпожата го напусна, докато спе­ше. Нахлузи обувките, грабна един куфар, тръгна към гарата и повече не се видя. Разведоха се по пощата. След трийсетина години някой каза, че се оженила за френски дипломат в Бълга­рия.Г-н Папардю. Никой не знаеше. Още я помнеха. Синовете на Папардю, гелосани копеленца, дариха вещите й на Народ­ния театър. За реквизит.
        И досега по сцената на Народния пристъпват от време на време стари дамски обувки. С токче.
        И в тях е то.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. октомври 2010 г.
Публикация в кн. „Приказки за меланхолични деца“, Тодор Тодоров, Изд. „Ciela“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]