Тома Марков

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска литература

 

6. ПОСЛЕДНАТА СОФИЯ.

 

Тома Марков

 

 

Уморих се. По
тези пясъчни тротоари слънцето
така прежуря, че пясъкът
се разтопява, става на стъкло...
Вървя отзад напред -
отпред назад, макар че
гледките ме уморяват.

 

Аз съм герой от приказките на
моята баба. Навремето тя била
лудетина, качвала се на черничевото
дърво в огромния двор на родовата
ни къща до пазара за жито с филия хляб
и обядвала, но веднъж паднала, за
цели две минути изгубила дъха си,
за малко, някъде около шейсет секунди,
тя била мъртва, но после пак стъпила
на краката си и
много се смяла.

 

Уморих се. Чувствам,
че ще изпусна юздите. Чувствам как ще
изпусна юздите, които по листа моливът
шари, изпуснах юздите, аз сега виждам
как обръщам колата в канавката тихо
и няма нито вопъл, нито трясък,
над мен слънцето се помайва и
не иска да даде път на луната,
луната изтлява в очакване и
с настъпването на вечерта
аз пак ще стана мълчалив като риба.

 

Уморих се. Мълча.
Само вятърът между моите спомени
и пръсти се лута. Само
вятърът размества апатичните пластове
на въздуха и шепне из
улиците на уморения град. Звукът му
ме кара да се замисля
откъде, на какво се
дължи дълбоката нота
на мойта умора...

 

Уморих се. Ах, колко мразя поемите,
на които всеки куплет започва еднакво,
но завършекът като начало е вече
друго нещо, и когато аз напиша
уморих се - значи съм се уморил,
уморил съм се
от пушенето, пиенето,
от писането, уморих се,
учорих се
и вече усещам,
че скоро ще знам, че
вече нищо няма да имам,
че само ще бъда същият
уморен и същият банален.

 

Един ден аз ще заприличам
на отпусната лелка! Този
ден приближава. Да, аз ще
бъда лелка от онзи неприятен
тип, дето все изпуска трамвая,
или, ако се качи в автобуса,
вдига скандал за това, че
уж й били разсипали млякото,
което сама е разсипала
в припрения си стремеж да си
надупчи билета, покрай
него и чувствата си... И млякото
ще бъде моят спомен, моят
мил лелин спомен за мойто
тъпунгерско детство.

 

Боже.
Боже как.
Боже как не.
Боже как не ме.
Боже как не ме разбират.

 

Студ! Въпреки слънцето, което
днес така прежуря - студ... Аз
продължавам да се провирам
между остатъците от характера си,
между променливите пейзажи
на София, която показва, че ме обича.

 

Понякога София е безумно красива.
Понякога София е Клоака. Към
София аз тръгвам като към
Итака! Макар че в повечето случаи
това пътуване ме отегчава.

 

Вървя. По улиците мразовити на града
Аз съм понесъл уморените си стави и
разпътните си вътрешности, и
невъзприемчивата си шепа мозък... А
утрините тук са тихи! Но
не се оставяй тишината да те мами.
След малко,
след много,
много
малко пак ще наизлязат пилигримите
от уличните лавки - и ще изгризят
спокойствието на сутринта от кожата до кокала...

 

...и Аз пак само ще се провирам
между минутите, наситени със шум.
И няма да е по-различно. Ще гледам
малчуганите, които бързат за училище
с уплашени лица, в които се оглеждат
педофилите, ще гледам циганките,
които метат и мимоходом искат да ми
гледат на ръка, ще гледам мъжете,
които вонят на снощи и между миризмата
на още
неотишлия си сън, и между миризмата
на още
непреработеното от организма пиене -
мъжете кашлят с долнопробни цигари
по спирките и полугласно псуват правителството!

 

Мъжете после ще заминат за
Кремиковци! А по тротоарите,
като утайки след промиване
на кален пясък, ще останат
пенсионерите - витаещите сенки
на необладания живот, които
често,
често
спират - за да се уригнат -
от глад.
По улиците - аз съм част от този
град. Аз съм сянката на милион,
милион и половина души, фигури от
Ревю, Кале, Абсолютно Начинаещи,
силуети за последното биенале
на чистокристалния плач от лед!

 

После заспивах с пиесата Воцек
от Георг Бюхнер и с операта Воцек
от Албан Берг, бях нов и
генерализиран... И сега, макар че
разбирам, се съпротивлявам да
разбера късмета на някои,
които рано оплешивяха, но
за сметка на това
успяха да загинат млади!

 

Това е.

 

Градът. Милион,
милион и половина души,
хванати в клопката му,
слънцето дими на дъното й...
Тъмно е като в онази стая,
дето, като се събуди, Жулиета
се озърна, после изкрещя:
- Ромео, ние сме отровени!

 

И ние сме отровени. Аз продължавам
да вървя - блестят позорно сградите!
И - уморих се. Съсипват ме
опустошителните цялости на хората
от улиците и площадите...
Уморих се. От деня. После
от сутринта. От обеда. И
от вечерта. Това ще бъде
ден без мен. Без цигарите
ми. Без моите чаша и молив.
Без мечти. Аз вече нямам
мечти, а само смътни
предположения в ден,
без дори да съм пушил...

 

...И ти, Софийо,
ще ме гледаш под замъглените
от смога клепки.
По твойте нерви
с мойте нерви аз
ще ходя като шут -
на ръце! И ето -
със сърцето си
сега дълбая кратери
по дъното
на твойто разнебитено сърце.

 

Електронна публикация на 16. юни 2007 г.
Публикация в кн. „Черен PR и други действия“, Тома Марков, Изд. „Жанет-45“, 2005 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!