Цветозар Цаков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Да те вози писател

 

Цветозар Цаков

 

 

         Закъснявах за репетиция, затова реших да си извикам такси, вместо да разчитам на градския транспорт. Набрах номера и уточних началото на маршрута. Пъхнах китарата в евтиния калъф, пъхнах и себе си в евтиното яке, целунах гаджето и взех на бегом стълбите от третия етаж до партера. Вечерта беше топла и приятна – ако не закъснявах драстично, бих се поразходил с удоволствие до репетиционната, със слушалки в ушите, наслаждавайки се на все по-заглъхващата суетня около мен. Ранната пролет протягаше нетърпеливо костеливите си ръце към мъждукащото в далечината лято. То от своя страна все още с правеше на недостъпно, макар тези двама срамежливи любовници да бяха минавали милиони пъти през този предвидим сценарий и отлично да знаеха, че пламенната им любов е неизбежна, точно колкото и пламенната им раздяла в началото на есента. Бих ви позанимавал още малко с интимните отношения на природните явления и сезони, но така със сигурност бих изпуснал вече спрялото пред входа на блока такси. Жълтата врата хладно се отвори и с безразличие махна с ръка да влизам. Сигурен съм, че отдавна се чувстваше като дърта проститутка от Лъвов мост, поела толкова много чужди тела в себе си – без значение от пол, раса или обществено положение – колкото мъка по неосъществими идеали не би могъл да поеме и най-трудолюбивият поет. Наместих се удобно на седалката, вратата само изскърца безстрастно и се затвори без дори да поглежда лицето ми. А то тъкмо беше насочило очни ябълки право в гъстата прошарена брада на таксиметровия шофьор.
          - Накъде ще се караме? – проправиха си път измежду гъсталака няколко стройно изречени думи.
         Потвърдих дестинационното ми намерение. Брадата кимна. Очите впериха взор към предното стъкло, а дясната ръка завъртя ключа. Тръгнахме. Погледнах отново към косместото стълпотворение по лицето на водача. После погледът ми обхвана цялото лице. Даваше вид на интелигентен човек. В никакъв случай простак. От радиото се чуваше спокойна вечерна музика – най-вероятно избрана от музикалния редактор на всеядно радио, а не от самия шофьор, но това напълно ме устройваше, а и слабо ме интересуваше. В такситата съм срещал всякакви птици. Наистина всякакви. От профилирани простаци до омачкани от живота хора с елегантни души. Говорил съм си за свирене, за литература, за обществени порядки, дори за космоса – всичко това в такситата на София и на Ловеч. Отдавна съм се отказал да вярвам в стереотипа за така наречените бакшиши. Още повече, че този сега много ми приличаше на някого. На някого, с когото би вървяло да си говоря на по чаша бира за нещо, а не за някого. А ако случайно е за някого, то ще е за някого като Хемингуей например. Ще обсъждаме алкохолизма му и ще съжаляваме гласно, клатейки глави, че този човешки порок не влияе по този начин и на останалите хора. Ще говорим и за Бредбъри – няма да скърбим за скорошната му кончина, а ще пожелаваме всеки му такъв живот, дълъг и изпълнен със съдържание. Може би ще споменем и Вонегът. Не! Аз със сигурност ще спомена Вонегът! Ще кажа как този човек преобърна представите ми за света само с една-единствена своя книга – първата, която прочетох, съвсем случайно, сякаш тя ме намери, а не аз нея. Ще кажа, че той е най-силното ми вдъхновение да се захвана и аз с писане. Вероятно ще му спомена и за моите скромни опити в прозата, ще му дам линкове към творбите си, в които смятам, че се оглежда великият американец от немски произход, бил се на страната на Добрите срещу своята собствена прародина по време на Втората световна. В никакъв случай няма да забравя да спомена това. Никога не пропускам да го спомена. Не знам защо, но в моите очи това е олицетворението на това да си човек преди всичко друго. Може би той ще подхване темата за родните велики умове, подарили себе си на нас между две корици и безброй мастилени петна. Ще му разкажа в отговор как преди десет години си разпечатвах произволни разкази на безценица в университетския компютърен център и как един от тези разкази беше „В един есенен ден по шосето“ на Павел Вежинов. Или пък беше „Моят първи ден“? Няма голямо значение. Но дни наред го сънувах. Ще му се похваля – с носталгична нотка и нахлуващи патриотични тръпки – че все още пазя тези листи, макар и рядко да се сещам за тях.
         Бих могъл да продължавам така с часове, но вероятно ще отегча сам себе си, ала погълнат от хипнотично говорене ще спра чак когато се събудя на място, на което не помня да съм заспивал.
         В таксито времето вървеше на бавни обороти. Все още очите ми търсеха образа, запечатан в задната им част, който драпаше да подаде глава, за да види гъстата брада вляво от мен и да се разпознае. И най-накрая успя:
         Таксиметровият шофьор удивително ми приличаше на Деян Енев. Писателят. Наскоро си бях купил две негови книги и се канех да ги подхвана час по-скоро, но това все не се случваше. Явно заради това самият Деян Енев реши да дойде и лично да ми напомни. Извиних му се наум, с неясно чувство на неуместна неловкост. Разбира се, това не беше Деян Енев. Но пък може би беше някой все още неизвестен за мен писател. Или поет. Кой знае. Миналата събота гледах по телевизията едно вечерно шоу, в което гостуваше наш изтъкнат автор. Не му запомних името – то някак се изгуби измежду всичко, което той каза, а и измежду това, което не каза. Бях впечатлен. Човекът сподели, че през 90-те му се е наложило да храни семейството си като кара такси, преди да замине за Щатите. Не се учудих, а много ми се искаше!
         Защо пък и този брадат човек до мен да не беше писател. Или поет. Омачкан от живота човек с елегантна душа. Започнах тайно да се надявам да е така. Неволно вече започнах разговора за книги, четене, човечност и уроците на живота, и с нетърпение очаквах той да се включи. И го направи:
         - Пу, да ти е*а майката, бе, боклук! – някакъв пред нас се колебаеше дали да завие плавно или да се порадва на малко булевардна публичност като изхвърли няколко десетки камъчета с гумата си, и това явно подразни моя човек.
         „Окей, не е писател!“, прекъснах диалога в главата си в зародиш. Но пък от друга страна, съвсем ясно бих могъл да си представя как алкохоликът Хемингуей псува като каруцар по залез слънце, секунди след като е написал финалния абзац на „Старецът и морето“. Бих могъл да си представя и как Вонегът стои чисто гол в апартамента си в Манхатън и с интерес разглежда къдравия си интимен косъм, който е опънал с палеца и показалеца на дясната си ръка като тетива. Мога да си предсатвя, защото съм го чел в негова книга. Запазих надежда – изкуството всъщност е толкова цинично, че ако не беше, вероятно нямаше да направи впечатление на никого. Изкуството всъщност е нищо повече от един лозунг, повтарян отново и отново, по най-разнообразни начини, така че да не втръсва. А той е следният:
         „Цинизмът е качество, от което не бива да се лишавате доброволно. Животът няма да стане по-малко циничен специално заради вас“.
         Казват, че надеждата умирала последна. Но все пак и тя умира. В моя конкретен случай тя предаде богу дух в мига, в който таксиметровият шофьор-Деян-Енев отвори уста за втори път откакто бяхме потеглили:
         - Предста’яшли си? – подхвана той, твърдо решен да наруши мълчанието и да разкрие премеждията на работното си място. – Отивам аз преди една седмица на адрес и тъкмо потегляме и съединителят се откачи. Ей така – прас, и не ще. Оня младеж до мен ме гледа и вика: „Сега ко ша прайм?“ Викам му: „Как кво, бе, глей сега!“ И потеглям на първа, после втора, после трета! Без съединител! Оня ме гледа оцъклен.
         Закимах разбиращо. Дори изимитирах тихо удивление. Доста суховато и неубедително и не вярвах да ми се върже. Той обаче явно беше твърде лековерен и още по-разпалено започна да ми обяснява и да демонстрира смяната на скоростите без употребата на съединител. Започна се едно стъргане по скоростната кутия, агонизираща изпод яростните му опити да уцели желаното гнездо. И в крайна сметка го уцелваше.
         - Четвърта е най-трудна! – гордо заяви той – Но и тя не ми се опира. Ето! (Хррррррркккккк!!!)
         Така в скърцане, хъркане и словесно тупане в гърдите стигнахме до репетиционната. Въпреки, че през цялото време китарата лежеше между краката ми, Не-баш-Деян-Енев така и не даде вид, че я е забелязал. За сметка на това обаче беше сигурен, че разбирам всичките автомобилни термини, с които си служеше по време на героичните му разкази, и вероятно ако го бях попитал за значението на някой от тях, щях да го обидя. Преди да сляза все пак показа, че е забелязал китарата:
         - Някакъв концерт ли ще има тук?
         - Моля?– малко се изненадах от рязката смяна на темата и въпросът ме хвана неподготвен. – А, не, не! Репетираме тук...
         Платих му. Отворих вратата и слязох. Чу се изскърцване на облекчение – рутинен безстрастен оргазъм, като бързо ходене по малка нужда преди тръгване на дълъг път, насила, за всеки случай. Не-баш-Деян Енев ме погледна, приглади брадата си, точно както би го направил Хемингуей, и пое към следващия си клиент. Вратата покорно тръгна с него в очакване на още от същото.
         Постоях няколко секудни с ръка на ръждясалата брава, преди да прекрача прага на индустриалното дворче, в чиито поли се намираше халето, превърнато в репетиционна.
         Ех, ако наистина беше Деян Енев!, помислих си. Сигурно нищо нямаше да си кажем. Нямаше да продумам. А той, засрамен от положението, до което го бе докарал животът, щеше да иска да попита нещо за китарата, но нещо дълбоко вътре, в душата му, щеше да го спре. И верояно изобщо нямаше да разбера кой ме е возил. Той пък – със сигурност. Каква би била разликата тогава, какво значение би имало? Писателят Деян Енев или таксиметраджията Не-баш-Деня Енев – накрая все слизам от таксито и всеки забравя другия. Всеки потъва в своите си банални всекидневности и запокитва петте минути от таксито в кошчето за ненужни спомени.
         (Е, все пак от Не-баш-Деян Енев разбрах, че скоростите могат да се превключват без съединител. На инат. Това само по себе си беше някакъв вид поезия, която аз не разбирах. От писателя Деян Енев не съм разбрал дори това. Поне все още не – докато не разгърна ухаещите на гора корици на тънките му книжки. Но друго си е да ми го каже в очите).
         А когато действително някой ден, не дай си Боже, се кача в таксито на истинския Деян Енев, най-вероятно ще си мисля за шкембе чорба, вместо за поети...

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. юли 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]