Цветозар Цаков

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ТРУПАМЕ

 

Цветозар Цаков

 

 

         Чета книги, гледам филми, ходя на театър, срещам се с хора, които ме учат на разни неща за света. И понякога се питам: къде ще отнеса всички тези неща, които така старателно трупам в себе си? Каква е ползата от всичкото това учене и трупане? Червеите, които ще се нахранят с тях някой ден, така или иначе няма да вдянат нищо, а дори и по някакъв начин да вдянат - ще умрат най-много седмица след това, ако имат късмет. Всъщност, ако действително вдянат нещо, ще умрат още същия час, защото ще се самоубият незабавно. Хората са създадени да понасят подобни тежности, червеите - не са. Тварите не са създадени да разсъждават върху живота, а да го живеят.

 

         После пийвам айрян, хапвам шкембе, подремвам и изтрезнявам. Изтрезнявам само, за да поискам моментално отново да се напия и да забравя за всички тези въпроси, които на пияна глава никнат с утроени сили. Обречен кръговрат. Опиваме се със знание, опиваме се с алкохол, опиваме се с мъка, опиваме се с радост. Опиваме се със свободата на трезвеността и с решетките на пиянството, в което единствено се чувстваш истински свободен. Опиваме се с живот, а после ни е лошо от него и го пъдим с чесън и мляко. Повръщаме, за да ни олекне, но животът отново покълнва и пониква в нас. Животът е упорит. А ние сме дваж по-упорити в обречената си борба с него.

 

         Трупаме, вероятно с тайната мисъл да го затрупаме, да седи там долу, някъде, мирно, безгласно и безтелесно. Да не ни се пречка! Животът би могъл да бъде най-голямата пречка пред човека, устремен към неговото проумяване. А нима един изцяло проумян живот си струва да бъде живян?

 

         Нима смъртта не представлява точно това - да проумееш цялата същност, цялата магия и целия смисъл на живота в един-единствен миг? Защото смъртта е единственият миг, докосващ се до вечността, а нима не се е стремил човекът винаги и всякога именно към вечността?

 

         Цял живот трупаме, за да затрупаме живота. Трупаме и умираме по малко, осигурявайки си вечност, вплетена в прокъсаните нишки на мимолетността. Или залъгвайки се, че правим това. Трупаме в себе си, именно защото не знаем къде ще отнесем всичко това. Трупаме, питайки се за какво, а всъщност знаем отговора: За да не допускаме никога животът ни да се превърне в ребус, разгадан преди да е създаден.

 

         Защото животът задава въпросите, а само смъртта крие отговорите. Да питаш, да не знаеш - означава да живееш.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. януари 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]