Теодора Цанкова

рецензии

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

Да почетем празника на Варгас Льоса

 

Теодора Цанкова

 

         Разказват, че през пролетта на 2000 година в Перу на представянето на "Празникът на Козела", последния роман на Марио Варгас Льоса, перуанският писател Алфредо Брайс Еченике попитал своя колега и сънародник дали ще продължава да пише за диктаторите. Варгас Льоса отговорил: "Мен диктатурите ме преследват". Няма нищо чудно в това - та историята на Латинска Америка е белязана от диктаторски режими, които преследват латиноамериканските писатели въобще. Показателно в това отношение е, че целият цикъл от така наречени "романи за диктатора" се смята за типично латиноамерикански и се свързва с едни от най-ярките произведения на новата латиноамериканска литература каквито са романите "Сеньор президентът" (1946) на гватемалеца Мигел Анхел Астуриас, "Аз върховният" (1974) на парагваеца Аугусто Роа Бастос, "Приложението на метода" (1974) на кубинеца Алехо Карпентиер, "Есента на патриарха" (1975) на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, "Заупокойна служба" (1976) на венецуелеца Артуро Услар Пиетри. В привидно противоречие с това е фактът, че родоначалникът на жанра е не латиноамериканец, а испанецът Рамон Мария дел Валие-Инклан; но дори неговият роман "Тиранинът Бандерас" (1926) е вдъхновен пак от латиноамериканската - този път от мексиканската - действителност.
         Но нека оставим историята настрана и да се върнем към последния роман за диктатора, а именно към "Празникът на Козела" на Марио Варгас Льоса, който издателска къща "Хермес" тази пролет пусна на българския книжен пазар в превод на Екатерина Делева. При неволното сравнение между оригиналното издание на книгата (на престижното издателство "Алфагуара") и българското първото, което прави впечатление, е разликата в художественото оформление. Оригиналната корица изобразява рогата човекоподобна фигура, облечена в жълто и червено, която държи в едната си ръка скиптър, а в другата - чаша; връзката между Козела от заглавието и този зловещ властник е търсена и очевидна. Дори и на испаноезичния читател да не му е известно, че Козела е прякор на многогодишния диктатор на Доминиканската република Рафаел Леонидас Трухильо, то на него най-малкото ще му е ясно, че заглавието трябва да се възприема метафорично. Не така обаче стои въпросът с българския читател. Корицата на българското издание представлява екзотичен селски пейзаж в пастелни тонове. В този контекст заглавието - изписано, за разлика от испанското, изцяло с главни букви - не само може, а и предполага да се тълкува съвсем буквално, например като препратка към някакво ритуално стригане на козлите. Е, да, но действието в "Празникът на Козела" в нито един момент не се развива в село; и рогатото животно от заглавието не се появява изобщо. Свободната интерпретация е хубаво нещо. Но ако ще е свободна интерпретация, то нека поне бъде на целия роман, а не само на заглавието.
         И все пак защо "празникът" и защо "Козела"? Отговор на този въпрос дава мотото на романа: "Народът чества с голям ентусиазъм Празника на Козела - трийсети май", цитат от доминиканска меринга, озаглавена "Убиха Козела". И така, празникът на Козела е трийсети май 1961 година - дата, на която доминиканският диктатор Трухильо, по прякор Козела, е убит. Внушението е ясно - смъртта на потисника е празник. Ала тълкуването на заглавието далеч не свършва дотук.
         Козелът е натоварен със сложна символика. От една страна, той е традиционно свързван със злите сили, с дявола; от друга, той е жертвено животно - неслучайно на испански "chivo", лексемата, употребена със значение "козел" в заглавието на книгата, участва и в израза "chivo expiatorio" - изкупителна жертва. Така се натъкваме на първата от множеството опозиции, с които работи романът на Льоса - Трухильо е рогатият козел, библейският Звяр, самият дявол, но едновременно с това той е и Благодетеля на нацията, принесъл се в жертва в името на благополучието й. Първата препратка е към ужасите на диктатурата - съсредоточването на властта в една личност, злоупотребата със същата тази власт, отнемането на свободния избор, тоталното преобръщане на ценностната система на обществото... Така в лексемата "празник" се актуализират значенията на тази не-делничност и ненормалност, която превърне ли се в норма, води до самозабрава, умопомрачение и поквара; в този смисъл заглавието - "Празникът на Козела" - може да се отнесе към цялата ера на Трухильо. От друга страна, образът на козела като животно, което се принася в жертва, насочва вниманието към начина, по който диктаторът се вижда в собствените си очи: "Може би затова [Трухильо] се чувстваше така свързан с тази страна, пълна с неблагодарници, страхливци и предатели. Защото - за да я спаси от нищетата, хаоса, невежеството и варварството - неведнъж си беше цапал ръцете с кръв. Щяха ли да са му благодарни в бъдеще тия страхливци?" (с.83).
         Козелът се възприема и като традиционно изображение на похотта; символика, която, разбира се, се отнася пряко към разюздания сексуален живот на мачото Трухильо. Нуждата от удовлетворяване на половия нагон насочва към една първостепенна характеристика на Козела, а именно необходимостта от партньорство. Кой е партньорът на Козела? Отговорът е възможно най-прост и логичен - козата. На българската двойка козел/коза съответства испанската chivo/cabra. Благодарение на силната фонетична прилика - която в превода за съжаление се губи - между cabra (коза) и Cabral (фамилното име Кабрал) двойката козел/коза в романа на Льоса придобива вида Трухильо/семейство Кабрал.
         Доминиканският диктатор е окачествен като "велик манипулатор на наивници, глупаци и мухльовци" и "хитър експлоататор на човешката суета, алчност и глупост" (с.91); но за да манипулира и експлоатира, той се нуждае от суетата, алчността и глупостта на всички тези "наивници, глупаци и мухльовци", чиито събирателен образ е сенатор Агустин Кабрал. Отношенията между диктатора и приближените му прекрачват границата на патологичността. Антуражът от верни трухилисти митологизира и обожествява Генералисимуса, ярък пример за което дават думите на президента Балагер: "Господ и Трухильо: това е с две думи и обяснението, първо, за оцеляването на страната, и след това, за съвременния разцвет в живота на доминиканците" (с. 251). Всички действия на диктатора, включително най-долните унижения на подчинените му, се приемат безпрекословно. Тази липса на съпротива срещу издевателствата е далеч по-страшна дори от самите издевателства, защото обяснението й може да бъде единствено това, което дава Урания Кабрал на баща си: "Понякога си мисля, че [...] всъщност на теб, на Арала, на Пичардо, на Чиринос, на Алварес Пина, на Мануел Алфонсо ви харесваше да си цапате ръцете. Че Трухильо изрови от дъното на душите ви някакво мазохистично призвание на хора, които имат нужда да бъдат оплювани, малтретирани, които трябва да минат през омерзението, за да се реализират" (с.64). Това мазохистично призвание стига до кулминацията си в момента, в който изпадналият в немилост сенатор Кабрал предлага четиринайсетгодишната си дъщеря на Трухильо, за да спечели благоразположението му. Така двойката Трухильо/Агустин Кабрал се превръща в Трухильо/Урания Кабрал. И ако отношенията между първата двойка могат да се определят като патологични, то самата мисъл за възможни интимни отношения между втората - "дядо и внучка, тръгнали към брачното ложе" (с.436) - предизвиква погнуса. Ситуацията напомня Бен Джонсъновата пиеса "Волпоне", в която Корвино предлага младата си съпруга Селия на Волпоне с цел да се сдобие с богатството му. Жанровата разлика обаче е съществена - докато "Волпоне" е все пак комедия, "Празникът на Козела" е роман за ужасите на диктатурата. Трагедията на Урания е предопределена от два напълно независещи от нея фактора, каквито са полът й и социалното й положение. Невъзможността дъщерята на сенатор Кабрал да вземе участие в изграждането на собствената си съдба се приравнява с невъзможността тя да вземе участие в измислянето на собственото си име. Защото съдбата й се определя от името - по иронична аналогия с древногръцкия бог Уран, който е скопен от сина си, Урания Кабрал е лишена от интимен живот от баща си. Детерминизмът е потресаващ, но не по-малко потресаващо е нежеланието на Урания да се пребори с него.
         Романът на Льоса си зaслужава четенето не само заради съдържателната, а и заради формалната си страна. Историята на завърналата се в Доминиканската република 35 години след смъртта на Трухильо Урания е само една от трите повествователни линии, които се преплитат в "Празникът на Козела". Останалите две са описанието на последния ден от живота на диктатора и разказът за убийството му. Събитията, описани в книгата, се разполагат в периода между началото на ерата на Трухильо и 1996 година. Времевите планове се сменят често, предимно чрез ретроспекция. Характерна за романа е и друга формална особеност, а именно неочакваната смяна на разказвачите, маркирана чрез преминаването от първо към второ или към трето лице. Така в "Празникът на Козела" на Варгас Льоса се кръстосват, при това без ни най-малко да затрудняват четенето, различни истории, различни исторически моменти и различни гледни точки - всички те обединени около общото тематично ядро на диктатурата.
         "Празникът на Козела" е роман за диктатора, но и роман за комуникацията между различните светове, разделени от диктатурата - между Агустин Кабрал и дъщеря му, между Доминиканската република и Съединените щати, между ерата на Трухильо и последвалата я начеваща демокрация. Съзнателното премълчаване от едната страна води до съзнателен отказ от говорене от другата. Заглушаваните в миналото гласове звуат единствени в настоящето. Комуникацията изглежда невъзможна чак до последното изречение на романа, в което проблясва възможността не за възстановяване на стари, а за започване на нови отношения. На нас, читателите, ни остава единствено да извървим пътя до това последно изречение.

 

Електронна публикация на 24. юли 2004 г.
г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]