БАКЪРЕНИЯТ КОН

Разказ от Марин Урумов

Авторът е от наградените на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков!


        Моливът тихо драскаше по листа. Щрих след щрих, бързото, школувано движение на ръката му, създаваше от бялото и черното, един друг свят… негов собствен... Роден бе някъде между пъстрозеленото на горите и светлосиньото на небето, размити сред маранята, в която се къпеше хоризонта. Дървета, птици, облаци… Хора… Всичко бе в него. Но точно тук, край това затънтено селце, в което бе роден, и сега, седнал направо сред тишината и разпилените кости на склона на Конското гробище, се чувстваше истински, жив… Погледна нарисуваното, откъсна листа и го смачка. Вече нищо не бе същото…
        Ръката му трепна и графита се счупи, забит в белотата на празния лист. Остави скицника встрани и започна бавно и внимателно да подостря молива. Не бързаше. Взе листите, и точно когато изтри малката точица, чу гласа й:
        - Що уби мишката?
        Обърна се изненадан назад и я видя. Не го погледна, загледана в белия лист.
        - Що я уби? – попита отново и едва сега очите й, зелени и тъжни, се втренчиха в неговите. Само за миг в тях блесна любопитство, когато прочетоха недоумението и възхищението му. Усмихна се. Без свян или кокетство… и пъстротата на късата й рокля изпълни всичко останало. Бе се изправила и си тръгна. Просто така - безшумно, както и бе дошла… Прекрасна, без да поглежда назад…
        Мълчеше, онемял, загледан след нея. Напомни му за далечни лета… За плахо момче, скрито в клоните на огромния орех, рухнал някога в един друг, отдавна срутил се свят. Едно момче заслушано в звъна на дървени чукове по ковани бакъри и в глухия рев на проскубани мечки… В кавгите и тъжните песни на цигани… А нещо в него се свиваше и болеше… После, някоя сутрин, откриваше само дима на не изтлелите въглени сред неравната самота на поляната… и лятото свършваше.
        Бе още светло. Прехвърли баира и щом заслиза към пустотата на къщата, видя катуна... Всичко бе същото! Светът се бе срутил само в него самия, и… Само той бе различният.
        Мина край разпрегнатите хилави кончета… и каруците. С болка усети зеления поглед на очите й. Той го посрещна… и го изпрати. Отвъд края на поляната и билото на ниското възвишение, отвъд вратата на родната му къща... И по-късно, отвъд нощта, докато искаше да повярва, че ще я срещне отново… Не се надяваше, просто искаше да повярва… отново…
        Повярва на другия ден, когато седна на тревата до него, донесла със себе си лъх на дим и поля… и на младост... Когато само очите й останаха тъжни, а вятърът, разхвърлил пъстротата на роклята й, достигна до голата, тъмно бронзова нежност на нозете й, а тя не забеляза... Когато вдигна очи от рисунката в скута му с любопитството на дете... Когато проговори…
        - Хубаво рисуваш. Художник си май…
        - Да. – Отвърна. Не се усмихна. И тя не го направи. – Как се казваш?
        Не откъсваше очи – тихи и загадъчни – от неговите. Продължи така, сякаш изобщо не бе го чула.
        - Хубаво рисуваш, ма живот вътре няма. Рисувай я! Да забравиш... - Гласовете на дърветата и птиците се загубиха във вакуума, останал след думите й... Пресегна се и взе ръката му в своята. Сведе очи. Леко издърпа молива и бавно прокара пръсти върху свитата му длан. Стоеше там и вдъхваше аромата на косите й. Не виждаше и не чуваше нищо. – Ни ма зяпай такъв, де! – Усети нещо закачливо в тона й, но не го погледна. – Сам си… Ма ептен си сам! До теб са всички умрели, а не мож’ са откъсна от тях. Ей я! Ма и нея я няма. Лошо... Само туй дет’ го рисуваш го имаш… Пък и то за теб не остава… И сърцето ти пак е само, и вятъра гони… Пък пари… Хич не т’ъй еня! Минават, заминават… Нищо не остава. Сърцето ти вятъра гони! – Повтори и въздъхва – И то кат’ мойто… Ама… Рисувай! – Отново вдигна очи. Гледаше я като омагьосан.
        - Всичко това… в дланта ми ли го прочете?
        - Виж са к’ъв си майтап! Чи аз не знам да чета, бе. – Стори му се, че слънцето блесна в очите й. Засмя се.
        - Значи мислиш, че… съм изтрил онази точка и по този начин съм убил някакво хипотетично същество, което предполагаш, че си открила, сред щрихите на картина, която само ти успяваш да видиш? – Не разбра, кое го накара да я попита точно това и точно по този начин.
        - Брей, много си умен, бе! Нищо не ти разбрах! Ма и ти нищо не си разбираш от туй дет’ го говориш… и дет’ ти говоря.
        Той не успя да сдържи усмивката си.
        - Смей са, смей са! На мен са смей, ти… – Отмести поглед в страни.
        - Чакай… Защо се сърдиш? Какво толкова казах?!
        - Ей на, нъл’ и аз туй ти думам?! Думаш, ма к’во си думаш, не знайш! Рисуваш, и пак к ’во рисуваш, не знайш… Луд човек! Пък ръката ти знай! Господ да рисува с ръката ти... Пък ти за к’во си?! И от мен да го знайш, ща накажи! Господ ша та накажи теб, затуй, чи ти'й дал кадърност, ма теб та мързи. И пийш… Ей го шишето, от джоба ти… И що пийш? Щот’ тъй по-ти’й лесно! Да пийш! И пак ми са смей! Що? Щот съм циганка и съм проста! Ам’ що ти бях тогаз, чи цяла нощ ма сънува, и на мен не ми дади да спа? А? Що ма сънува, бе?
        Откъсна поглед от очите й. Стоеше там, навел глава и не осмислящ напълно думите й.
        - Не си като другите…
        - Не съм я… Ам ти да н’си?! Всеки си’й башка.
        - Не, ти си… Много си красива!
        - Тъй, тъй… Аз к’во му думам, той, де му’й ума! Луд човек! Знам си аз… –Преди да въздъхне и се изправи, улови тъгата в гласа й. – Ела да видиш! – Подаде му ръка и като малко дете го поведе надолу. Тя, него, известния художник... Някога! Понастоящем алкохолик. Усмихна се. Самопризнанията отдавна бяха престанали да го притесняват, а и нищо не му костваха. Нито сам се упрекваше, нито някой друг вече го правеше... Освен това мургаво момиче сега… Спряха. – На виж, от тука… – Вдигна ръка и посочи напред. Гората като море заливаше възвишенията насреща. Очите му виждаха, лицето му сещаше дъхавата нежност на вятъра, но сърцето му бе пусто, като онази къща там назад, оттатък хълма…
        - Ей ги, де са дърветата, няма и двайсе крачки… Катe’ искаш да рисуваш дървета, иди и ги гледай. Ма хубаво, да ги разбереш! Тогаз сядай да рисуваш гората. Тя, ръката ти знай… Ако хора искаш да рисуваш, хората гледай… А пък да ти река, един познавам… калайджия’й. Чи по едно времи, един кон имаши, ма… Страшна работа! Ат! Пари бе броил за него…И много, хем… И ощи от кончи, чи го къпиши, чи го трийши… От хляба на децата си къса, с ръка, да го храни… Завидяха ли му, ко беши, не мога ти казъм… А бе урочасаха го май, нищо чи го беши окичил със синци, като беица с алтъни. Ей, краднаха му го! И да ти река, кат’ са сви тоз човек… Кат’ джумерка с тана. Поболя са и ша мре вечи… За един кон! Пък Мемин, дъртия… Той умря, не го знайш него… Що са хилиш, бе?
        - Ами дето ми каза, че не съм го знаел. Аз още и твоето име не знам...
        - Да бе, де ша го знайш! Чи да ти река… Веднъж Мемин му вика: Тоз кон ща свърши, да знайш! Изчукай го на бакър, чи му изкарай душата. От твойта му я изкарай… Иначи ща тръшни, чуй ма... И децата ти без баща ша останат. Тъй му речи, ма пишман стана. Тоз кат’ го почна… Ко щеш вярвай, една година чука бакъра. Кат’ луд. Дени, нощи… Няма! Пък то бакър, дрънчи… Една година не спахми! Чи го кълнаха женити, пък мажети… Ама бой го биха! Не! Поупрай са и пак почни. Ама напрай го, ей! Същия го напрай, ма кат’ жив. Гледаш го, уж на бакъра, пък кат’ ата му, същия… – Спря да говори и посочи някъде над горите. – Виж слънцето, и то кат’ бакър стана. Ади да са прибирами.
        - А с коня какво стана?
        - Абе коня! Коня краднат… не го намери… Аз за човека ти думам, чи опрай са… Ей го на, от тук са чува чука му…
        - Не, питах те с медния кон какво стана...
        - С кой? Бе ти… Коня! Не знам бе, човек! Я тава, я бакър… Децата му гладни…
        Тръгнаха обратно към селото, без да разменят повече дума. Разделиха се пред каруците.
        Други очи го изпратиха сега. Усмихващи се, прикрити, неразбиращи… Други. Очи, които не виждаш, не помниш… и не идват в съня ти.
        Повече не я видя.

* * *

        Няколко месеца остана в селцето. Рисуваше сините очи на една жена. Отново и отново. Късаше листите, замацваше платното, смесваше боите, за да получи мекотата на синьото… Селяните го отбягваха и не разговаряха с него. Навярно разбираха, че макар да бе роден тук, той бе различен. Бе живял в големия град и пак щеше да се върне там. Бяха го виждали да говори по телевизията и се държи приятелски с журналисти, политици, артисти… Но тук по-често го виждаха пиян до безпаметност и отдавна вече бяха престанали да го уважават… Не го обичаха, но не го и мразеха... Беше им чужд.
        …Когато най-после от платното го погледнаха очите й… Тези очи, които толкова много бе обичал… и мразил… и обичаше… Спря. Бяха тъжни... Бяха и топли. Гледаха го с укор и… бяха нейните очи. Свали платното от статива и го премести в страни.
        Рядко ги поглеждаше, но знаеше, че са там. Следяха го из стаята, надничаха над рамото му и се усмихваха докато рисуваше онова, което винаги бе искал да рисува… Нещата, такива, каквито бяха за него...
        Блясъкът се върна отново в очите му, но не онзи, мътния…(от месеци не бе посягал към шишето), а другия, на човека, създал за другите онова, което някога, други бяха създали и дали на него самия... Частици чистота от себе си… Онова, което прави щастливи търсещите…

* * *

        Откриването на изложбата бе тържествено и преминаваше под голям, но по-скоро нездрав интерес. Бяха приятели с министъра и го покани да присъства. Покрай това се завъртя и обичайната пасмина “познавачи”, подлизурковци, артпияници и тем подобни, която неминуемо съпътства всяко подобно “събитие в културния ни живот”. Още повече, че и всекидневниците, вездесъщите, вечно търсещи сензации и читатели всекидневници, отразиха изложбата с подобаващи за различното си стилово разнообразие клишета. От иносказателното: “Краят на едно дълго мълчание”, до въпросителното: “Ще се докоснем ли отново до недосегаемото?”
        Бе отвикнал от вниманието на околните. Въпросите им го затрудняваха, гузните погледи на “приятели”, които допреди година се криеха от него, го плашеха, провокираха го очи и ръце, подаващи му пълни чаши... Онова чувство, бе останало някъде там, сред стените на малката варосана стаичка, сред която скришно го бяха следили очите й… както някога…
        - Здравей… - Обърна се и вътре в него нещо се сви. За миг му се стори, че отново ги бе видял… Само за миг. Беше тя, и очите й… бяха сини, но не бяха нейните сини очи… Нейните бяха други… и не бяха тук. – Променил си се. – Продължаваше да мълчи и се взира в тези чужди очи. Постепенно откри в тях съжаление, недоверие, отчуждение… и лъжа... Тази лъжа, която приглушено прошепнаха устните и – Липсваше ми. – И чуждите очи се сведоха. Навярно имаше още нещо в тях, което не бе успял да открие. Нещо, което ги караше да се крият… Във всеки случай, не бе срам... – Къде се губи толкова дълго?
        - Рисувах…
        - Виждам… И картините ти са различни. Някак… особени… Но ми харесват… А и ако се съди по усмивките на собствениците на галенията, май добре се продават... – Най-после улови онова, което бе размътило синьото... Жаждата… на алчността! И… Да! Вече бе сигурен. Срам нямаше! – Наистина ми липсваше. – Тя го прихвана под ръка и се притисна към него. Не се отдръпна, но и не му стана приятно. – Какво смяташ да правиш сега?
        - Да рисувам… Но точно сега си помислих да дам парите от продажбата на картините на онази жена. – Отвърна и посочи с очи към семпло облечената женица, в дъното на залата. Току-що бе станало спречкване между нея и охраната на министъра. Казаха му, че е директорка на някакъв дом за сираци и бе дошла да проси пари. “Да проси”. Сякаш бе дошла да иска пари за чужди деца… Сякаш тези деца не бяха се появявали никога в най-самотните кътчета на съзнанието на всеки един от тях…
        - С нея ли живееш сега? – Тя пусна ръката му и бързо отстъпи назад. Не отвърна… и повече не я погледна.
        Взе от бара две чаши с шампанско и се отправи към жената в дъното. Засрамена, унизена, сама, тя плачеше до портрета на някаква усмихната циганка, която го гледаше с големи и тъжни, зелени очи…
        Миг преди да се усмихне на жената, се почувства отново... жив...




Електронна публикация на 11. юли 2001 г.

г2001 г. Марин Урумов. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.