Вихра Барова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска проза

 

ПОЛЯНАТА НА БИЛИ
(мизъри)

 

Вихра Барова

 

         Казвам се Джайра Мелън. Косата ми е безцветно руса, а очите - виолетови. Другите деца ме мразят за това и ми викат "вещицата". Това не ме засяга особено, защото рядко общувам с тях. Моят брат е единственият ми приятел и роднина. Ние сме близнаци, родени със сиамско слепнали лява моя и дясна негова ръце. Родени сме били, хванати за ръце и после сме били разделени с грозен разрез, който още личи. След което сме плакали, много сме плакали, защото сме останали без майка, а баща така и не сме получили за рождения ден.
         Джелин и аз си приличаме почти във всичко, както се досещате, като изключим, че неговите очи са червеникаво-кафеви, като догарящи въглени и че е по-висок поне с една глава от мен. Семейство Мелън живее засега в един гаден приют за сираци в покрайнините на един малък град, близо до Котешкия Хълм, където ние се изкачвахме в моменти, когато мъката и обидата в нас станеха непоносими, но страхът не ни позволяваше да стигнем по-далеч. Все пак, ние бяхме четиринадесет годишни хлапета, макар и доста развити за възрастта си. Аз все по-често се заглеждах в огледалото, което беше една от малкото ми играчки, с розова рамка и картинка на момиченце с дълги, жълти коси и криле на гърба - подарък от Джелин. Мисля, че започвах да ставам красива. Мисля, че и Джелин беше красив, макар и общото приютско мнение да беше, че той е много грозен и трябва да заплати за това, като често го пребиваха от бой. Не знам какво имаше в мен, но нещо спираше всички тези малоумни пикльовци да се разправят и с мен или поне да ми свалят гащите.
         Джелин непрекъснато се връщаше при мен с кървящи рани и аз късах парчета от полата си за да го превържа.Така дългата ми пола завършваше странно и още повече заприличвах на вещица.Тайно се надявах това наистина да е така.Но засега бях безсилна и търпях заедно с Джелин униженията и глада. Аз се превръщах в парче лед, а той в нажежено кълбо от омраза. Не се усмихваше дори и на мен. Почти не разговаряхме, а само вечер се прегръщахме на твърдото легло за да се стоплим и плачехме, плачехме. И нямахме смелост, нито сила да строшим клетката. Понякога риданията ни ставаха толкова силни, че в стаята ни нахълтваше мистър Роуз, дърпаше ни за косите, докато отпуснем прегръдката си и караше Джелин да заспи на пода, защото сме богохулствали, като спим в едно легло. А друго легло просто нямаше.
         Тази нощ не беше пропуснала посещението на мистър Роуз, мръсното копеле. Събудих се премръзнала и сама, веднага надигнах глава и видях Джелин, който спеше в обичайната си поза - по гръб, с ръце свити нагоре в лактите, извити настрани, пръстите също - напрегнати и свити, напомнящи на котешки лапи, готови да нападнат.

 

 

©©©

 

 

         Тогава влезе Били Колън, един полуидиот, който беше влюбен в мен. Пишеше ми любовни стихове, съчинени от него, свити на руло. Беше с бръсната глава и криви зъби, за което го уважавах, защото и нашите бяха криви. Носеше черни панталони и черна риза, дълъг беше към два метра и изглеждаше малко страшен. А и беше по-голям от нас с три-четири години. Картинката се допълваше от един червеникав белег на дясната му ръка. Приличаше на изгаряне, но всъщност беше родилен белег. Били беше нещо като приятел с брат ми, макар и често да се караха и биеха. Джелин също пишеше стихове, но все гадни - за сакати кучета, неми идиоти и т.н.
         Били вдигна обезобразения си пръст към устните и изшътка, след което ми махна с ръка да го последвам. Станах и тръгнах след него, смъкнахме се към мазетата и по някакъв тъмен коридор излязохме на красива поляна, осеяна с лилавите цветове на лавандулата. Никога не бях виждала това място, дори и от Котешкия Хълм не се забелязваше, беше като приказен свят, изпълнен с любов, калинки, падащи звезди, и меланхолия. Били каза:
         - Видя ли, Джайра, че и аз имам нещо, което брат ти го няма?
         Фръцнах му се сърдито, но въпреки това той вече ме бе заинтригувал.
         - Брат ми ще тръгне да ме търси.
         - Той не може да стигне до тук.
         - Защо?
         - Защото вижда само грозни неща в гадното си, шибано мозъче!
         - Млъкни!
         Посегнах да го ударя, но той хвана ръката ми и я стисна, каза:
         - Цял живот ли мислиш да се влачиш след него, може би и ще се ожените някой ден, изчадия такива?
         - Това мистър Роуз ли ти го каза?
         - Това е истината, ти вече си пораснала, трябва да почнеш свой живот, ела с мен, аз ще те отведа оттук.
         - Не.
         - Но това място ти харесва, нали?
         - Може би…
         - Очите ти имат същия цвят, Джайра, обичам те…
         Той се наведе над мен, протегна ръце и бавно разкопча блузата ми. След това засмука гърдите ми. Аз не помръднах, сигурно беше от мириса на лавандула наоколо, който ме опияняваше. Мисля, че съм заспала, защото когато отворих отново очи, слънцето залязваше, а Били седеше до мен и си тананикаше някаква негова си песничка. Бях напълно облечена. Попитах го:
         - Какво стана?
         - Вече не си девствена, - ми се ухили кривозъбо той.
         - Е, сега и да ти благодаря ли искаш? Хайде, отведи ме оттук.
         - ОКей, бейби.
         Минахме през някакво малко тунелче, скрито в храсталака, после отновo по страшния коридор и след това се изкачихме на първия етаж. Всичко беше утихнало и аз си помислих, че вече е много късно.
         - Били, качи се с мен до тавана, не мога сама.
         Той кимна, хвана ме за ръка и тихо заизкачвахме многото стъпала до отдалечения ъгъл, където бяхме забутани с брат ми. Стигнахме до вратата и Били каза:
         - Е, аз си тръгвам.
         И черният му силует се сля с мрака. Внимателно открехнах вратата и видях, че Джелин е седнал на леглото и ме чака. Очите му искряха болнаво.
         - Къде беше?
         - Бях с Били Колън на едно много красиво и странно място, мисля, че трябва и ти да го видиш.
         - Къде е това място?
         - Ами, не знам точно, някак си под земята, но всъщност е отгоре - една поляна от лавандула…
         - Може пък наистина да е под земята, Били е странен тип.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Не знам…
         - Какво ти е, нещо не ми изглеждаш добре, да не би пак да си се бил?
         - Не...
         Знаех, че няма да говори повече, приближих се до него, за да го прегърна, но той се извърна на другата страна и заспа с гръб към мен. Аз не можах да заспя, цяла нощ мислих за Били Колън и за това какви сили притежава той - добри или лоши. Бях малко уплашена и в същото време очарована. Започвах наивно да си мисля, че той е магьосникът-принц, който чаках да дойде и да ме спаси. Изведнъж Джелин ми се видя нищожен и слаб, дори малко глупав и жесток. Помислих си, че лошият късмет е в него, а не и в двама ни. Исках отново да отида на поляната под земята…
         Но както често се случва, след този миг на щастие, Били изчезна безследно и всичко продължи по стария начин. Грижех се за Джелин, който ставаше все по-озлобен, а закачките по мой адрес от другите момчета в приюта се увеличаваха и аз се страхувах, че няма да успявам още дълго да ги възспирам само с мълчанието си. Почувствах се беззащитна и слаба, сега пък почнах да си мисля, че може би Били е отнел магията ми. Сега се виждах отстрани като едно обикновено, бедно момиче, което скоро ще си изпати. И те не закъсняха. Изнасилиха ме петима, а мистър Роуз наблюдаваше отстрани, здраво склещил в ръцете си обезумелия от болка Джелин. Наслаждаваше се на оргията и шепнеше в ухото му:
         - Така ли правите нощем със сестричката си в стаята, а? Така ли, така ли... - и го разтърсваше за косата, - гадни еврейчета такива!
         Аз не отроних нито звук, някак не изпитвах болка, не изпитвах абсолютно нищо. После те си тръгнаха и ни оставиха в сенките на задния двор, където се беше извършило действието на правосъдие от тяхна страна. Джелин изтри сълзите си, дойде при мен и ми помогна да стана. Прегърнахме се и закуцукахме към Котешкия Хълм, за да излеем там душите си.
         След като хлиповете ни утихнаха, аз прошепнах:
         - Трябва да избягаме, крайно време е.
         - Права си, вече съм достатъчно голям, за да се оправям сам.
         - Има само едно нещо още тук…
         - Какво?
         - Поляната! Поляната на Били, може би, оттам може да се стигне по-лесно някаде…
         - Къде?
         - На по-добро място.
         - Съмнявам се.
         - Поне да го видиш…
         И така, изчакахме още една нощ, свити в стаята си и с първите лъчи на слънцето се запромъквахме към подземията. Събухме обувките си, за да сме по-безшумни и бързо стигнахме коридора. Пътят беше дълъг, миришеше на мухъл и големи паяци се спъваха в краката ни. Накрая видях светлинката на малкото проходче и хванати за ръце, ние излязохме на поляната. Изведнъж ни обзе онова радостно опиянение, което аз вече познавах и заскачахме, и затанцувахме сред чудните цветове. Росата миеше босите ни крака. И двамата едновременно получихме импулса да се съблечем голи и го направихме. Тогава играта ни спря, никога досега не бях виждала тялото на Джелин, нито той моето. Смутихме се, но само за кратко. Приближихме се един до друг, като правехме едни и същи движения, сякаш се гледахме в огледало.
         - Джайра… - той се приближи достатъчно близо за да ме докосне.
         Аз сведох глава и казах:
         - Били казваше, че ще стане така.
         - Какво казваше Били?!
         - Нищо. О, Джелин, бъди добър с мен!
         Той ме положи на тревата и ме загледа. Очите му горяха, станали почти червени на цвят, целуна гърдите ми и се качи върху мен…
         Събудихме се на другата сутрин, събрахме малкото неща, които бяхме взели и тръгнахме на посоки. Джелин вървеше напред с големи, бързи крачки, а аз едва го догонвах, подтичвайки след него. Накрая стигнахме до красиво езеро с тъмна вода, равна като огледало, където плуваха много бели лебеди. Джелин се наведе да си наплиска лицето, после се вгледа под водата и извика:
         - Джайра, виж!
         Коленичих до него.
         - Лебедите! Лебедите са привързани с бели въженца към дъното, там има нещо, което ги държи, нещо, от което изпитвам погнуса.
         - Можем да хванем поне един от тях и да го освободим.
         - Да, - Джелин изчака, докато един от ятото се приближи максимално близо, протегна се и го сграбчи. Лебедът беше едър и се съпротивляваше, но Джелин успя да го повдигне целия над водата и с джобното си ножче преряза въженцето, което се оказа от фина дантела. След това отново го пусна във водата, лебедът размаха криле и плавно се издигна в небето. Летеше бавно и ние можехме да го следваме.
         Вървяхме дълго и по здрач стигнахме една висока морава кула, стърчаща сред равното лавандулово поле, което сякаш нямаше край. Небето също стана виолетово, а кулата - още по-непривлекателна. Попитах Джелин какво ще правим, а той вдигна рамене. Седнахме на земята и зачакахме. Стана съвсем тъмно и захладня. Тогава стиснах ръката на Джелин и го помолих да влезем по някакъв начин в кулата, където ми се струваше все пак по-безопасно. Обиколихме дебелата й основа и открихме малък сводест вход. Тръгнахме по него и някаква светлина започна да се мержелее пред нас. Дочу се мелодията на много гласове, странни гласове. Доближихме изхода, но Джелин ме блъсна с ръка назад и каза:
         - Стой тук и само гледай.
         Пред нас се откри някаква огромна, величествена зала, в средата на която имаше висок кръгъл подиум, а върху него - тежък, каменен трон. Не можехме да видим кой седи на него, защото се намирахме зад гърба му, но приказната му свита ни накара да затракаме със зъби. Това бяха стотици котки. Котки с човешки ръст, облечени в царствени одежди - слуги, придворни, музиканти, знатни господа и дами и други. Голям хор пееше мелодията, която бяхме чули. Явно това беше сватбена церемония, защото по дебела червена пътека, към трона пристъпваше бавно, забулено създание, придружавано от двама котараци. Принцът, който не беше котка, се изправи и тръгна да ги посрещне. Беше висок, облечен в черно млад мъж, без коса. Той слезе при тях, обърна се с лице към нас, за да подаде ръката си и да продължи заедно с булката към трона. Тогава го видях, това беше Били, нещо в гърдите ми се сви, заболя ме и след това изригна в един див крясък, който прокънтя в кухината на тази огромна зала и остана да виси там.
         - Били, не!!!
         Аз се показах на ръба на тунела и протегнах ръце към него. Той ме видя, отблъсна създанието, което изсъска и тръгна към мен.
         - Джайра, парцаливата ми принцеса, - каза той и ме прегърна, - най-после ме намери.
         - Аз… - понечих да кажа, че съм с брат си, но нещо ме възспря и млъкнах, - къде сме?
         - Под земята.
         - Кои са те?
         - Нашите прадеди.
         - Но те са котки!
         - Ние също сме котки.
         - Кои ние?
         - Аз, ти и Джелин. Къде е Джелин?
         - Не знам, беше с мен, но нещо го няма сега…
         - Уплашил се е, ха-ха-ха…
         - Не…
         Той запуши устата ми с ръка.
         - Добре, остави, после ще го потърсим. Утре.
         Той ме вдигна на ръце и ме занесе до трона. Постави ме там, обърна се към котките и изкрещя:
         - Махайте се!
         Те започнаха да се разотиват като просто се стапяха във въздуха и с всяко едно изчезване, светлината намаляваше. Накрая останаха само няколкото запалени свещи около трона. Тогава осъзнах, че тази огромна зала беше всичко, което имаше в кулата. Били целуна косите ми, после полите и краката ми, очите, върха на пръстите, погали ръцете ми, бузите, запя някаква песен - сладка и унасяща и аз затворих очи. В съня си видях Джелин, който разкъсваше лебеда с голи ръце и го ядеше…
         На сутринта се събудих и Били ме гледаше. Усмихваше се. Предложи ми закуска на сребърен поднос, аз обаче я отблъснах.
         - Защо си тук, Били? Защо не се върнем горе, вече не ми харесва всичко това, предпочитам болката, пред този изпълнен с духове свят. Били, защо си тук, аз те изгубвам… Изглеждаше ми жесток и полудял, фанатичен, болен…
         - За да отмъстя…
         - На кого, за Бога?
         - Не помниш ли приюта, Джайра, не помниш ли лицата им, мириса им…
         - Млъкни!
         - Не! Джайра, ти не познаваш света, но той е същият, същият като в приюта, всички благочестиви християни са г-н и г-жа Роуз, никой няма да те заобича, няма да ти позволи да дишаш, а Джелин ще го убият.
         - А теб?
         - Аз ще остана тук, докато получа Силата на духовете.
         - Или докато полудееш…
         - Може и да не се върна, но аз ще се боря до край, а Джелин е един страхливец!
         - Лъжеш!
         В този миг Джелин нахлу в залата, затича се към нас, целият се напрегна и скочи като котка върху гърба на Били, заби пръсти във врата му и просъска:
         - Остави сестра ми на мира, чудовище!
         Били се извърна рязко и се освободи от хватката му, но ризата му се разкъса. Бутна Джелин, на свой ред, силно към облегалката на трона, след което рязко го дръпна отново, като разкъса избелялата му синя блуза. Започнаха обезумяло да се бият и никой от тях не отстъпваше. Сякаш не познаваха умората, времето летеше с денонощия, ако тук изобщо имаше време. Не знаех какво да направя, те бяха полудели и като че ли цялото зло на света се бе събрало в тях. Изведнъж нещо просветля от върха на кулата и се спусна към нас. В ореол от светлина, малко над пода, се появи приказно хубава жена с дълги до кръста, черни, къдрави коси и зелени очи. Аз извиках:
         - Гледайте!
         Те спряха за миг, Били я съзря пръв и падна на колене:
         - Лилй! Майко…
         - Готов ли си да получиш Силата, Били?
         - Защо идваш чак сега, защо ме остави, Лилй?
         - Понякога човек трябва да се откаже от всичко, в името на една по-висша цел.
         - Добре, кажи ми каква е цената, която трябва да платя за да имам Силата, майко?
         - Трябва да останеш тук и… да забравиш Джайра.
         - Не.
         - Можеш и да се откажеш…
         - Но как ще се боря за народа си, когато остана тук, когато остана… мъртъв…
         - Ти ще бъдеш Силата, Джайра ще бъде Сърцето, а Джелин - Оръжието.
         - И те ще се върнат горе?
         - Трябва да се върнат.
         - И никога няма да ги видя повече?
         - Никога. Хайде, сбогувайте се, - каза тя и се стопи във въздуха. Всичко, което остана от нея беше едно бяло перо. То падна на пода и аз бързо го прибрах, незабелязано от никого.
         Междувременно Били отвори една каменна кутия, вградена в самия трон и извади оттам три масивни железни предмета. Първият от тях беше медальон с голямо слънце с шест лъча, което той сложи на гърдите си. Следващият беше изящно изработен нож, също на верижка, който той подаде на Джелин и двамата се прегърнаха. Третият, явно беше за мен. Аз пристъпих към тях. Били окачи на врата ми друг медальон във формата на сърце, прорязано от мълния. Застанали в кръг, плътно един до друг, ние се прегърнахме за последен път и затворихме очи. Една светкавица процепи кръглото пространство на кулата, падна точно в центъра между нас и ни отхвърли на различни страни. Кулата започваше да се руши. Изпитвах силна болка в цялото тяло, но преди да изгубя напълно съзнание, извиках дрезгаво:
         - Аз ще се върна да те взема, Били, чуваш ли ме…
         Събудихме се в основата на изгнила беседка, в тъмна гора. Аз и Джелин продължавахме да бъдем заедно, но Били беше отдолу и аз нямаше да простя за това. Към него водеше само една следа - бялото перо, което напипах в джоба си. Показах го на Джелин и го попитах какво мисли за случилото се с нас.
         - Не ми пука. Няма да изпълнявам ничии поръчения и заповеди. Няма да спасявам света. Дреме ми на гъза за него и за шибания Били и майка му.
         - Но аз искам да го намеря.
         - Е, и?
         - Сама ли ще ме оставиш?
         - Къде да те оставям, по дяволите, виж къде се намираме, първо.
         Мястото наистина беше гадно. Малко страшно, дори. Аз станах, изтупах си дрехите и предложих да се махаме оттук. Тръгнахме без посока, без храна, без нищо. Нощта ни прегърна. Звуците й писнаха в ушите ни, студът й ни прониза. Ние продължихме да вървим. На сутринта приближихме до някакво село. Също така неприветливо. Стара куца жена пресече пътя ни и извика:
         - О, младите Мелън се завръщат, ха-ха-ха, хо-хо-хо…
         Старата вещица явно ни познаваше. Джелин я попита:
         - Коя си пък ти?
         - Аз съм лудата ви баба, ха-ха-ха…
         - Не бих искал да си ми дори далечна роднина.
         - Никой не те пита, момчето ми. Радвам се, че се върнахте тук, където можем да спазим ритуала на нашия род. Да запазим кръвта си чиста от чужди натрапници, хи-хи-хи… Вие двамата сте чудото, нашето съкровище, нашето спасение. Най-хубавите и здрави деца, които се бяха раждали от сто години насам. И то близнаци, момче и момиче. О, божичко, това е чудо. Всички сме толкова стари, на умиране, си го кажи, а нямаше на кого да предадем знанието, да го научим как да използва силата ни. О, какво щастие, какво щастие…
         И тя затича, накуцвайки, към вътрешността на селото. Ние стояхме, вцепенени от надигналите се в нас въпроси без отговор. Накрая Джелин каза:
         - Аз нямам корени.
         - Аз също.
         И продължихме по пътя си. Така стигнахме покрайнините на един голям град. Навлязохме в нещо като индустриална зона. Сградите бяха огромни и сиви или пък ръждясали, ламаринени и ниски. Имаше много извисяващи се тополи, сиви на цвят, като всичко останало. Аз продължавах да искам да намеря пътя обратно към Били Колън, но Джелин искаше да си намери работа в града. Явно обстановката му беше харесала. Напомняше на самия него, като растение, израснало в тъмна гора - тънко, дълго и бледо. Тъжно устремено към слънцето…
             / … там някъде имаше една стая, малко мрачна, загледана в ламаринените постройки, където ние щяхме да останем. Индустриалната любов е нещо трудно за обяснение. Поезията на кофите за боклук, металните отпадъци, ненужни, безразборно нахвърляни вещи, една върху друга, машини, камиони, тухлени сгради - изоставени. И момчето с нездравия вид, символът на всичко, което се таи най-отдолу и което ще избухне, когато му дойде времето… /
         Беше станал и доста груб и неразговорчив. Седяхме сред железариите на един фабричен двор, заровили крака в праха, все още непознати за големия град. Той гледаше напред в залязващото слънце и каза:
         - Джайра, не искам повече да ти бъда брат. Аз не съм ти брат, по дяволите! Аз ще бъда твоят мъж, не си ли го разбрала най-после? Стига си търсила други светове и някаква си там свръхестествена сила, та тях просто ги няма! Ще останеш ли с мен?
         Гласът му отекна в пространството. Аз дълго мълчах, трудно ми бе да преглътна себе си, детинското си упорство, трудно ми беше да призная, че всъщност е толкова трудно да се разбере. Накрая му отвърнах:
         - Да, оставам с теб, завинаги, - и в знак на това, свалих едната от обиците си и я забодох в ухото му, - това са нашите брачни халки, боли ли те, скъпи?
         - Не, свикнал съм, - каза той и се засмя - истински и високо.
         - Обичам те, - казах аз и протегнах ръката си.
         - Само това ли?
         - Всичко.
         И така, вече осемнадесет години ние продължавахме да плюем върху света (и той върху нас), свити между омачканите си чаршафи. Залитахме, падахме и се биехме, крещяхме и пеехме, обръщахме чашите, прегръщахме лудостта. Безумни и безмълвни, с опънати до скъсване нерви. Бяхме поставени в игра без никакви правила - принц и принцеса от хартия, твърде чупливи за да се счупят, по дяволите! Продължавахме да споделяме горчивата хапка, която ни се падна от големия шибан кекс на света. Трябваше да бъдем силни. Вече добре познавахме гледката отсреща - пестеливата красота на тази сива крайна зона на локомотивни депа и халета, на прашни тополи и мръсен канал помежду им. Познавахме и глада и мизерията. Депресията също. Ние бяхме едно цяло, едно тъмно и чувствено, пулсиращо сърце, един нож, който убива.
         - Ти си малкото ми братче, - казвам аз. А той ми отговаря:
         - Аз съм мъдър.
         - Бейби, ти си мъдър и пак си оставаш малкото ми братче, това е положението!
         За пореден път се прегръщаме в нощта, крехки и еднакви. Той казва:
         - Искам стриптийз!
         - Всичко е стрипти-и-йззз…
         Един ден Били се появи. Изскочи от сутрешния призрачен мрак. Просто отвори вратата и надникна вътре, както преди…
         - Джелин… - промълвих в просъница и надигнах измършавялото си тяло от леглото, където прекарвах по-голямата част от времето си.
         - Не позна. - каза той, - Аз съм призракът на радиото, ха-ха-ха.
         - Били?
         - Били Колън, на Вашите услуги, мадам!
         Той се приближи до леглото, коленичи и хвана ръката ми. Аз го погалих по бръснатата тиква. Нямах много любов в себе си. Той заразглежда наоколо. Видя синините и дупките по тялото ми.
         - Защо си тук, Били?
         - Защото брат ти гушна китката тази нощ, бейби, в известен смисъл, това ми помогна да се върна.
         - Е, какво, светът се отърва от едно чудовище, за да бъде заменено с друго?
         - Не си познала!
         - Уморена съм…
         - Аз бях и ще остана винаги по-добрият.
         - Престани…
         - Няма ли да ме оставиш да се погрижа за теб, най-после? Изтощи се да поддържаш лудостта и омразата му, които той не можа да използва, спри се, виж се на какво приличаш, по дяволите!
         Аз мълчах.
         - Обичаш ли ме?
         - Не знам…
         - Тогава стани и се облечи, аз ще те отведа оттук.
         Зелените му очи просветнаха и после потъмняха. Усещах диханието на призраците, с които бе живял толкова дълго време. Потръпнах в абстинентния си студ.
         - Разкажи ми за Поляната, Били?
         - Разкажи ми за света, Джайра? Все същото ли е или както виждам, по-лошо?
         - Ще пътуваме, докато намерим нещо истинско! Беше ли при мен през цялото това време, виждаше ли ме? Беше ли до мен?!
         - Да. Моята сянка седеше винаги в ъгъла на твоята стая. Понякога се опитваше да те докосне, а понякога блъскаше в стената безчувствената си глава. Виж, аз не успях да постигна съвършенството…
         - Съвършеното безразличие?
         - Никога не можах да те забравя, това бледо лице… Аз се провалих, Джайра, заради теб и съм доволен. Доволен съм, че чувам дразнещия ти смях отново. Винаги съм бил идиотът за теб, нали?…
         Странно как нещата се бяха променили. Как детските клетви не струваха и пукнат грош. Трудно бе да се разбере, но най-накрая се разбра, че попаднали сред хората, нашите идеали затвориха очи пред хиляди неща и умряха. Джелин намери първото си гадже, после второто, аз правех каквото си поискам, аз се правех, че всичко е наред, а болеше, болеше за счупеното огледалце с ангелчето на гърба. Накрая претръпнах и застинах в очакване. Четири години на забрава, четири кошмара между четири очи. Джелин и аз - сиамските близнаци от не-се-знае-кой-точно-там ад - празни и оплюти. Без капка любов, заедно по необходимост. Да, аз желаех смъртта му, желаех и своята. Така щеше да бъде най-добре. Ние също не можахме да изиграем света, не показахме съвършенство, не показахме абсолютно нищо.
         Джелин Мелън е мъртъв. Да… Да. Да! Аз съм най-самотният човек на света! Ха! Ха. Ха… Аз съм дамгосана завинаги - с това лице, с тези ръце, с родилния белег, с душата си, с мислите на двама изрода, решили да преобърнат света.

 

 

2 ЧАСТ
ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ОГЛЕДАЛОТО

 

 

         Казвам се Джелин Мелън. Косата ми е безцветно руса, а очите - черни. Сестра ми е единственият ми близък човек. Нямам баща, а майка ми умряла при раждането. Две грозни парчета месо, слепени едно за друго. Е, наистина, съвсем малко слепнали, но достатъчно, за да усетим болката твърде рано. Имам някои бели полета в паметта, понякога всичко изчезва, не знам защо, може би съм получил някой по-силен удар в главата като малък, може и така да съм се родил. Така или иначе, нямах късмет. Съучениците ми в "Социалния дом за деца от 3 до 18 години", ха-ха, не можеха да ме гледат, аз също не понасях никого. Научих се от рано да разчитам само на себе си и да се защитавам както мога. Бях зъл и затворен, а според тях - "грозен и тъп". Имаше още един изрод като мен, но аз му нямах доверие, защото непрекъснато обикаляше около сестра ми. Тя беше толкова бледа, с тънки пепеляви коси като моите и бледолилави очи. Винаги се страхувах да не се стопи съвсем пред очите ми. А сега, когато пиша това и нея я няма, според всеобщите представи, трябва да съм мъртъв. Но аз не съм, копелета, не съм! Намирам се в една мрачноморава кула, сред безкрайно поле от лавандула. Денят се сменя с нощ, духа вятър, предполагам, че не съм мъртъв. Но това безвремие започва да ме изнервя. Не знам какво да направя, но имам нужда от промяна. Трябва да изляза оттук - през интерфейс или през черна дупка, не знам, но трябва. Започва страшно да ми писва.

 

 

16. IV. 1999 г.
Стоунвил

 

         Скъпи Джелин,

         Знам, че си някъде там, сред безкрайните полета от лавандула. Знам, че лекарите тук не изпращат писмата ми с адрес "Поляната на Били", а направо ги хвърлят в кошчето, което още повече отдалечава изписването ми оттук. Както знаеш съм ТУК за лечение от наркомания, ха-ха-ха… Те си мислят, че това ни лови. Нас, които ядяхме отровата за мишки в приюта, о, Боже, нас! Те ме мислят за луда, а Били го е страх, че ще разкрия тайната му, така че, ако не взема нещата в свои ръце, ще си остана тук завинаги. Но аз имам план, ще им избягам на тъпите копелета и ще те намеря. Обещавам ти, Джелин! Все още пазя лебедовото перо в джоба си. Обещавам ти.

 

С обич: Джайра Мелън
болницата "Сейнт Джордж"

 

 

         Както и да е, избягах. Не ми се говори за това. Цената беше солена и отново миришеше на секс. Няма значение. Отново притежавах себе си и пътят пред мен. Лебедовото перо беше в джоба ми и се изживявах като ловна хрътка. Пътувах на стоп. Бях 20-годишна секс-бомба с червена коса, за повечето хора - леко смахната. Един ден стигнах до там, откъдето няма повече накъде да се върви. Имам предвид океана, разбира се. Помислих си - щом няма накъде повече да се отиде, значи може да се отиде на друго място. Може да има проход към безумните царства на полуживите и полумъртвите. Може ли? Седях дълго време замислена, втренчена в равното синьо поле, а също така зелено, електриково, сиво, червено, кафяво… Толкова странно. Вятърът безспирно мелеше своята мелница. Изядох някаква царевица, помотах се още и заспах на скалите. В съня си видях в предметни образи самотата си и се разплаках. Събудих се и продължих да плача в нощта, само че нямаше кой да ме прегърне. Както си се самосъжалявах на един камък, изведнъж нещо прошумоля до мен. Втрещих се от огромния бял лебед, който се появи.
         - Здрасти, - казах, - ти ли си, Лилй?
         Мълчание.
         - Лилй, аз имам нещо за теб.
         Лебедът изви шия и ми заприлича на въпросителна /?/.
         Извадих бялото перо и го размахах. Лебедът се опита да ме клъвне, а след това не издържа и се превърна в приказно красива жена.
         - Джайра, - каза тя, - ела, детето ми.
         - Няма, вещице такава! Покажи ми пътя, първо!
         - Готова ли си да получиш Силата, Джайра?
         - Слушай, дърта кранто, не ме залъгвай с тия глупости, а ме свали долу!
         - Понякога човек трябва да се откаже от всичко, в името на една по-висша цел.
         - Млъкни! Заведи ме при Джелин!
         - Трябва да останеш тук и… да забравиш Джелин.
         - Никога, кучко! Ти си само една машина, - замахнах и ръката ми мина през нея. Образът й изчезна.
         Едва сега осъзнах иронията. Тя беше просто един мираж, една лъжлива прелюдия по пътя към смъртта. Една гадна уловка. И все пак, перото го имаше, и кулата, и поляната - те съществуваха - бях сигурна. Исках просто да намеря проход и да вляза. В отчаянието си отново заспах и засънувах…
         Стоях на ръба на висока скала над водата. Скалата се спускаше отвесно надолу, където имаше само огромното количество вода и нищо друго. Имаше и силен вятър и дори и да не направех съдбоносната крачка, със сигурност, щях да падна. Хванах перото като спасителен парашут, вдигнах го над главата си и скочих. Падах бавно и вятърът ме клатушкаше. После стигнах съвсем плавно до повърхността и се зарадвах, че съм се спасила, но започна нещо друго. Потъвах. Сякаш на краката ми беше завързана тежест. Неумолимо продължавах надолу, държейки във вдигнатата си все още ръка, нелепото си чадърче. Продължавах да се движа под водата. Вече не виждах светлината горе. Не се давех, но от ужасната мисъл за несравнимия ми по размерите си воден ковчег, припаднах. Съзнанието ми се сви в мидената си черупка… Край. Черно…
         Събудих се. Ох, Слава Богу, всичко е било кошмар, беше първата ми мисъл, но постепенно разбрах, че не беше кошмар. Морето го нямаше, лежах на красива поляна, осеяна с лилавите цветове на лавандулата.
         - Като очите ми, - изхилих се аз, - тъпо!
         Но се сетих за нещо друго, което Били казваше и то беше абсолютно вярно - когато човек е притиснат отвън, той бяга навътре. Да, Били, аз успях, отново…
         И тогава го видях… как се приближава… от някъде, много далече, обграден от виолетова мъгла, сякаш обвит в нея, като в пашкул… спускащ се по някакъв хълм… моят брат. Блестящ от светлина. Идващ към мен…
         - Идвам, Джелин!
         И аз тръгнах към него по коридор от хлад, вдигнах лявата си ръка и я протегнах напред. Вървях дълго, докато стигнах до него. Долепихме ръцете си. Ослепителни светлини раздираха небето. Слънцето и Луната грееха, легнали едно върху друго. Всичко умираше и се раждаше отново. Цветовете губеха цвета си, пушките губеха целта. Сиамските близнаци бяха заедно.

 

 

3 ЧАСТ

 

 

         Джелин Мелън и сестра му пресякоха ливадата на цирка в нощта на Вси Светии. Никой не ги забеляза. Страшните, изкривени лица не се изсмяха в техните, никой не ги докосна с театрално изопнат пръст. Мелън беше доволен.
         Той беше двайсетина годишен млад мъж, с дълга червеникава коса, доста дълъг. Миналото му беше потънало в забрава, както за него, така и за хората от града, където беше живял известно време, после всички мислеха, че е мъртъв, но той се върна. Около сестра му също витаеше непроницаемост. Всъщност, повечето хора мислеха, че тя е жена на Мелън и затова носи името му.
         Той пиеше много и отдаваше амнезията си на това. Не беше сигурен в много неща, понякога губеше разликата между реалността и въображението си, но всичко това не го засягаше особено. Караше нататък, оставяйки след себе си цели армии от стъклени бутилки. И духовете, живеещи вътре в бутилките. Може би затова, Вси Светии му беше толкова любим празник, ако изобщо можеше да има такъв. Хората разправяха, че сетра му била вещица. Нейните големи очи със странен, неопределим цвят ги плашеха. Всъщност, целият град мълчаливо и тайно мразеше и двамата. Не знаеха от къде са дошли, не разбираха от къде се е взела странната им разюзданост, достойнството им. И на какво отгоре, питаха се те. Не, не, това не е на добре, клатеха безличните си глави добрите граждани. Не е на добре, отрова някаква… Мелънови не си знаят мястото. Градът беше набъбнал от тази отрова, да, нещо все трябваше да се случи някога.
         Мелън и сестра му намериха едно по-закътано място на една поляна и седнаха там. Той извади бутилката, изпи една голяма глътка и след това й я подаде. Тя също пи. Беше облякла дълга кафява рокля, разкъсана по краищата, с качулка за главата. Лицето й беше гримирано силно, краката й бяха боси и беше седнала върху метлата с дълга дръжка, която носеше. Той, естествено, не се беше маскирал, той мразеше тези неща. Погледна я и замислено се изплю в тревата.
         - Значи, казваш, сме се родили на някакъв хълм?
         - Не точно, под хълма, в едно малко градче…
         - И защо АЗ не си спомням? Пак ме лъжеш нещо!
         - О, скъпи, престани…
         Тя се придърпа към него. Спиртният му дъх я стопли.
         - Прегърни ме. - каза тя.
         Той я прегърна без да я поглежда и застинаха в мълчание. Той мислеше за застоялия въздух наоколо, щеше му се да направи нещо, нещо истинско, да убие или да бъде убит, или поне да изкрещи, да напише книга, ха-ха, това никога нямаше да стане, много по-вероятно беше да убие някого. Тогава можеха да напишат книга за него. Вдигна бутилката и отново отпи една яка глътка.
         - Животът е толкова грозен. - изпя той.
         - Също като теб. - добави тя. А той я посочи с пръст в отговор. Разсмяха се и пиха още.
         Лежаха в тъмното, на тревата и мълчаха. Въпреки това, тя усещаше с тялото си неговото странно потрепване, някакъв силен копнеж, сгърчване и след това отпускане. Тя го докосна с ръка, а той настръхна. Надигна се бързо и й каза да вървят. Тя едва го догонваше по разни криви пътеки. Накрая стигнаха до открита улица и тръгнаха по шосето. Срещу тях заблещукаха три надупчени тикви. Бяха две момчета и едно момиче, неузнаваеми, разбира се. Един клоун, един изрод и жената-котка, облечена в черно. Те се спряха, огледаха ги и заръмжаха в лицата им.
         - Разкарайте се. - промърмори Джелин.
         - Ти ли ще ми кажеш, копеле, - каза присмехулно клоунът.
         - Хайде, момчета, оставете ни на мира, - каза сестрата на Мелън.
         - Млъквай, курво. - изпищя жената-котка.
         - Какво искате. - попита, все още сдържайки нервите си, Джелин.
         - Искаме кръв. - още по-артистична този път, просъска жената-котка.
         Клоунът го побутна с пръст.
         - Ти си на един шамар живот, бе, копеле!
         Джелин се отдръпна назад, сякаш поддал на тежестта на месестия пръст на захиления клоун. В един кратък миг всички замлъкнаха и се вгледаха в него. Тялото му потрепери за последен път тази вечер, очите му станаха червеникави, той отстъпи още две крачки назад, сякаш да побегне, бръкна в задния си джоб, извади пистолет, приведе се и стреля право в гърдите на клоуна. Другите двама избягаха с ужасни крясъци, неизменяйки на своята игра. Клоунът падаше бавно и кръвта му се плискаше на тласъци по асфалта. Джелин стоеше и го гледаше, пистолетът висеше на пръста му - люш-люш, люш-люш… Сестра му прошепна:
         - Ти го направи…
         Джелин прибра пистолета обратно в джоба си, обърна гръб на умиращия клоун и тръгна напред. Сестра му го последва.

 

 

 

Електронна публикация на 20. август 2003 г.

г1998-2012 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]