Велин Станев

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

УЧИТЕЛЯТ

 

Велин Станев

 

         Преди двайсет години тук имаше луксозна, не особено посещавана кръчма. Към три часа следобед в едно от полутъмните й сепарета разговаряха двама мъже. Единият по-млад, другият - на попрището жизнено в средата. Стояха напрегнати и приведени един към друг през масата, така че само те чуваха думите и виждаха очите си. По-младият беше пиян и разговорът го съсипваше. Второто му личеше. По-възрастният, небрежно елегантен, с артистична папионка, гладко избръснат и сресан, не беше пиян и говореше добронамерено. Последното не му личеше.
         - Има хиляди начини да убиеш словото и един единствен да убиеш себе си като пишещ - каза убедено възрастният и запали цигара.
         - Какъв?
         - Като не се отдадеш докрай, като не се посветиш на думите до последната си молекула. Като не изпиташ болка от раждането на текста, като разчиташ единствено на леещата се мисъл. Като не преработваш, не редактираш, не пренаписваш всичко - отново и отново...
          Професорът си помисли, че вече час говори на играчка, която непременно ще счупи. Май досада го обземаше. А му се искаше да обясни всичко просто, тъжно и красиво.
         Запали наново угасналата си цигара, шумно изпусна дима, отпи от уискито и продължи.
         - Казвам ти всичко това съвсем добронамерено. Разбира се, няма да го споделя с никого. Ще си остане между нас.
         На младия мъж вече му бе все едно. Чувстваше се омерзен от себе си. Да направи такава глупост!
         - Става дума за поне четири-пет часа работа на ден. Всеки ден - натърти през дим професорът. И за какво? За да родиш две-три читави страници на седмица. Не повече. Това прави сто и нещо на година. В най-добрия случай една книга за две години. - Замълча и го погледна изпитателно. - Ще имаш ли това време, ще имаш ли тази сила и тази воля, моето момче?
         - Не знам - каза младият, като нервно хапеше устните си. Май направих грешка, а?
         - Мисля че да. Очаквах повече. Това исках да ти кажа. Ти не си на двайсет. Ти си вече зрял мъж, храниш семейство и трябва да си по-взискателен към себе си. Редактирал ли си изобщо текста? Кажи честно?
         - Почти не - промърмори момчето, докато човъркаше някакво леке на стъкления плот. От долната му устна протече кръв.
         - Личи си, личи си - каза назидателно професорът.
         - Но аз разчитах на емоцията. Нещата ставаха сами. Сядах зад компютъра и сякаш друг водеше ръката ми. После само сглобявах отделните части, изглаждах връзките, пипвах диалозите и...
         - Безмислено многословни диалози, момчето ми. И един безпредметен свят - втренчи в неговите своите воднисти и властносини очи професорът. - Героите ти пият, но не виждат чашите си и говорят или мълчат, сякаш искат всичко да обяснят на читателя. Не му дават никакъв шанс, той да прецени, той да отсъди, той да реши... И защо ти е тази бъбривост в описанието, този прекомерен реализъм. Вече никой не пише така! Поне от 50 години насам.
         Момчето бръкна в джоба на карираната си риза, извади смачкан пакет цигари и като видя, че сервитьорката лениво разговаря с касиерката, скрита зад тлъстия фикус и няма кой да му донесе друга водка, запали. Дърпаше дълбоко и се стараеше да вкара дима под масата. И горната му устна закърви.
          - Не искам да те обиждам. Казах ти. Опитвам се да ти помогна. Дори ти предлагам да седнем и да поработим заедно - продължи назидателно професорът - Ти избери разказа. Ще го обсъдим дума по дума. Когато пожелаеш. Но в този вид... в този вид не е трябвало да ги предаваш.
         Очакваше отговор, но видя само притеснение.
         - Имаше една вълна от началото на миналия век - инфантилна проза. Едва ли това си искал? - гласът му бе настойчив и момчето трябваше да се защити.
         - Не, не... Но нали спечелих конкурса... а и редакторът...
         - Конкурсът не означава нищо. Един от многото. Стечение на обстоятелства, посредствена конкуренция... Виж, редакторът ти е наистина голям. Сигурно е спасил това онова. Но аз помня първите му опити. Той израстна. Той много учи и успя. Разказът е нещо сложно. Изисква концентрация на всяко ниво. Ако все пак си решил да продължиш, поне опитай в по-епичните форми... Така не се пишат модерни разкази.
          - Ама аз не исках да са модерни, аз...
          - Помисли добре. - прекъсна го рязко мъжът. - Почети повече. Колкото може повече. Учи се от прочетеното. И най-важното - реши - имаш ли сили и време да поемеш по този път... И има ли смисъл! Той е трънлив, и не е за всеки. Нещата трябва да се раждат бавно и мъчително, за да са съвършени... Търпение се иска. Огромно търпение! - натърти професорът и се озърна настрани.
          - И спри да се наливаш! - допълни.
          На момчето съвсем му се вчерни. Имаше моменти, когато му ставаше много тъжно, губеше самообладание, потъваше някак си и си спомняше за други такива моменти, когато му е ставало тъжно и е потъвал. Условието беше никога преди да не си ги е спомнял. Но той го правеше. Винаги. И сега, пак...
          - Ще ме извиниш ли? - Професорът тръгна към тоалетната и това беше подходящият момент.
          - Ей! - викна той на сервитьорката зад фикуса, която продължаваше да обсъжда нещо много важно с касиерката.
          Момичето неохотно се отзова.
          - Една водка, колкото се може по-бързо - каза й горчиво. - Знаеш ли, че ще се самоубия?
          Сервитьорката вяло се усмихна, доста безразлично, и това го подразни.
          - Водката! Веднага!
          - От татенцето ли криеш жаждата - кимна тя към клозета.
          - От себе си - просъска й. - И хайде, действай, защото също ми се пикае.
          - Простак! - злорадо процеди момичето и се фръцна. Но му донесе водката преди професорът да се е върнал, и той бързо я преполови. Беше пиян и много нервен. И двете му личаха. Изпи остатъкът на екс, хвърли банкнота и се изсули. Като само миг преди това се замисли дали да не заудря с юмрук по дебелото стъкло на масата и да се развика: "Бездарен некадърник !", докато стъклото не се счупи и уплашената сервитьорка не позвъни на полицията.
          Прибра се пеша в кучия студ, докато поизтрезнее и трескаво зачете дебютния си сборник с разкази, спечелил литературен конкурс и някаква престижна награда.
          - Аз ли съм написал тази помия? - горчиво зарида.

 

*****

 

         На следващия ден издири всичко издадено от неговия професор. Четеше жадно. Подчертаваше, връщаше се многократно към една и съща фраза... След месец се опита отново да пише. Да внимава особено за синтаксиса на изречението, и за това думите да се раждат трудно, да не са в никакъв случай тези, които му идваха, а други - онези истинските, пръкнати с напън и болка. Нищо не излезе. От него писател не ставаше. Накрая опакова книгите на своя учител и ги изпрати на братовчедка си в село. Тя беше на седемнайсет. Будно момиче с огън в очите, вечно разголено пъпче и предизвикателно палаво задниче. Искаше да следва филология. Учеше се да пише по разни справочници - от онези, които прилежно обясняват що е стих и рима, как се изгражда композиция, правила в диалозите... Тази пратка щеше да й бъде полезна. За него вече бе късно. Трябваше да спре алкохола и писането. Второто задължително.

 

*****

 

         Но младият мъж не спря. Продължи да пие и да пише, без да се научи да ражда думите с мъка. Всичките му книги бяха успешни. Признание имаше достатъчно, но тъй като знаеше, че не е никакъв писател, не му обръщаше достатъчно внимание. Поради което то нямаше значението, което обикновено има.
         И понеже странеше от творчески сбирки, литературни четения, премиери и кръчмарските срещи на пишещото братство (единствено от свян и срам, че не е достоен за тях), не си създаде нито врагове, нито приятели. Обявиха го за темерут и саможивец. Но талантлив. Талантлив, но смахнат. И го оставиха на мира.

 

*****

 

         Той продължаваше да пише и да пие сам.
         Умря от инсулт, ден преди излизането на събраните му съчинения в три тома.
         На погребението валеше дъжд и всички се скупчиха под огромния орех. Дъждът плющеше по листата и заглушаваше думите на неговия учител и професор, остарял, с почти прозрачни ситни бръчици около воднистосините очи, но все така небрежно елегантен, с артистична папионка и гладко обръснат. Той бършеше запотените си очила в пеша на шлифера и през сълзи разказваше за първия сборник на покойника. Затова как още тогава е открил в бившия си студент онзи огнен талант, който го превърнал в един он най-големите белетристи на страната. Разказа още как завладян от разказите му, не е могъл да му даде нито един съвет, защото си е дал сметка, че ученикът е надминал учителя си.
         - Посъветвах го единствено да не рови в думите и запетайките. Да оставя мисълта му да го ръководи. И ако смята, че нещо се е получило, никога да не го преработва. Ама никога! Да остане спонтанен и неподправен. Мисля, че той ме послуша... Но заслужава ли си да говорим за всичко това, опечалено събрание, когато един истински реалист си отиде. Човекът, който смело загърби постмодернизма и заложи на неподправените чувства, на емоцията в словото, на драматизма в реалните човешки ситуации, на герои, в които можем да припознаем всеки един от нас... Аз например...
         Пенсионираният професор спря. В този брулещ листата на ореха дъжд, в тази лепкава кал на разкопания гроб, той внезапно си спомни за разказа „Учителят“.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. юни 2005 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]