Велин Горанов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ТОКАТА

 

Велин Горанов

 

         Сърцето ми е като стара книга, която отдавна никой не е отварял. Между страниците й са събрани истории - повечето жестоки, по-малко разказват за Любек и Нюрнберг. Листовете й са слепени от стоенето на тъмно и влажно. И с времето все по-малко прилича на книга и все повече - на камък, обрасъл с лишеи.

 

         Ти отвори на петнайсета страница. И там прочете само едно изречение:

 

         Преди 20 години намерих перо от петел, сложих го в кожения куфар на баба ми и заминах.

 

         Тогава се обърна към мен и попита за посоката. Казах ти да вървиш на север, докато стигнеш до голямата скала с форма на лъв и там да завиеш към океана. Когато пое по пътя си, тръгнах след теб. Вървеше бавно и броеше стъпките си, чакаше слънцето да се изкачи нависоко, за да виждаш по-ясно пепелта, върху която трябваше да оставиш следите от босите си стъпала. Вятърът мудно развяваше косите ти. Вървях тихо и мислех за "Оксфорд стрийт", където преди години бях щастлив за малко.

 

         Слънцето стигна най-високата си точка, когато в далечината се показа гранитният лъв. Следите ти оставяха по пътя нотите на клавирна тетрадка. Вървеше все по-бавно, а вятърът все повече се засилваше. Моите мисли още скитаха по тротоарите на Лондон. Но вече усещах, че краят е близо. Трябваше да извадя перото и да го върна там, откъдето го бях взел.

 

         Зави към океана и вятърът пое след теб. Аз само ви следвах. Заваля. Стъпките ти влязоха в ритъма на две прелюдии, а после на една фуга от 1722 година. Спря под самотен дъб и се обърна. Погледна ме в очите спокойно, когато извадих ножа за писма и го забих между ребрата ти. Западният вятър отнесе последния ти дъх към океана.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. януари 2016 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]