Михаил Вешим

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Другоселец

 

Михаил Вешим

 

         Като всяка вечер, дискотека "Тракарака" се пълнеше с хора. Идеха ония дивни селяни, дето сега се занимаваха с далавери. И сигурно добре им вървеше далаверата, защото тежки ланци висяха по яките им шии, златни часовници блещяха по китките им и скъпи мобилни телефони звъняха покрай ушите им. Придружаваха ги късополи девойчета с изрусени коси, начервени и набелени, които почти не приказваха, а само мигаха с клепки, сякаш са кукли за игра.
         Още от вратата някои от посетителите тръгнаха към дансинга, но не бързаха да се разкършват с танци, защото сред дискотеката се беше изправил Йови Маймуняка и разправяше:
         - Бе, брато, то едни ниви с коноп станали, да им се ненагледаш! Канабисът е висок колкото боя ми! Само да косиш, да сушиш, да продаваш!
         - Право казва! - обади се Киро Китаеца
         Тревата е добра, голям спор u берекет ще бъде тая година... Па и от полицията не трябва пазене, нали полицията е с нас! Алексе, я чуй! Началникът на районното Алекси, в цивилни дрехи, дотича и застана мирно до Киро Китаеца.
         - Я чуй, Алексе - започна отново Киро - да кажеш на твоите началници в министерството да не ни закачат! Стига с тия показни акции, да си ловят кокошкарите, нас да не барат, щото добре им плащаме!
         - Казах му аз на главния секретар. Той ти се извинява, Киро! Ама ей така, за парлама е всичко... Иначе вас никой няма да ви пипне, ние ловим само кокошкарите!
         - А така, Алексе! - тупна го по гърба Киро Китаеца - пий, кво искаш, аз плащам!
         В дискотеката влезе друг полицай, Илия, кварталният, препасан с колан, със закачена на колана палка, пистолет и белезници. Като видя, че началникът му Алекси е вътре, полицаят Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат човечец.
         - Господин полковник! - гръмна силният му глас. - Ей го тоя: улових го да паркира пред дискотеката!
         Разговорите изведнъж секнаха. Музиката също. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човечец, скромно облечен. По носията се познаваше, че е смотаняк от провинцията. Едното му око имаше нещо беличко вътре и го правеше кривоглед.
         Шефът на районното стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнаж се спусна връз другоселеца:
         - Бе вий какви хора сте, бе! Как тъй ша паркираш пред дискотеката! Кой си ти? Какъв си? Хайдук!
         - Не бе, господин началник, не съм паркирал! - заоправдава се смотанякът. - Москвичът ми угасна на паркинга, не може да запали!
         - Лъже! - извика полицият Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. - Лъже, паркира на заден ход точно пред дискотеката...
         - Паякът! - отсече началникът на районното. - И сто лева глоба. Хайде, давай парите още сега!
         - Сто лева! Че отде да ги зема... Сиромах съм, нямам. Сто лева!
         Другоселецът бръкна в джоба си, извади охлузен, вехт портфейл и забърка в него бавно, с мъка. Ръцете му трепереха, извади бележка от енергото, извади известие от топлофикацията, извади банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета...
         Киро Китаеца се обади:
         - Остави го, Алекси! Хайде, тоя път ти прощаваме, но друг път да знаеш, прошка няма!
         Не беше успял другоселецът да прибере портфейла си, когато някой извика отвън:
         - Паякът, бе! На кого е тоз москвич, дето го дига паякът?
         Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излазоха след него. Пред дискотеката беше спрял камионът-паяк и с пипалата си вдигаше очукан москвич. Наоколо необезпокоявани дремеха джипове, мерцедеси, беемвета...
         - Отменям заповедта! - изсмя се началник кът на районното.
         Паякът моментално разтвори пипалата си и москвичът падна отвисоко, издрънча като куп ламарини на асфалта. Единият му фар цъфна.
         Алекси пак се изсмя и се прибра в дискотеката. Влязоха след него и другите.
         Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до съсипания москвич. После седна, Взе счупения фар и го тури на коленете си. Гледаше го едно пукнато стъкло, препълнено с мъка и Вътре в него светеха лъчите на звездите.

 

Електронна публикация на 29. август 2006 г.
Публикация в кн. „Край на цитата“, Михаил Вешим, Изд. „Стършел“, С., 2004

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]