Васил Георгиев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

НЕДЕЛЯ

 

Васил Георгиев

 

 

 

         Умея да губя красиво.

 

     

         Умея да губя и го правя с ефектна задна ножица върху асфалта на селския площад – падам точно пред духовия оркестър на Вършец, пред насъбралата се публика, която се чуди дали има смисъл да вика линейка – последната дошла през култовата 1979, когато се родила тя, но не за да откара бременната и майка – просто шофьорът се влюбил в тринайсетгодишната Моника, взел я с линейката, пуснал сирените, за да може да стигне бързо до Държавния съвет в София, който от своя страна да прояви милост и разбиране и да утвърди тази любов.      

 

 

         Сега държавен съвет няма, няма и кой да ми даде съвет какво да правя, докато кръвта ми тече по асфалта. – губя - аз съм потомък на поколения губещи. Още докато прапрадядо ми се пазарил с Кракра дали може да отседне с племето си в село Зидарци, Кракра преговарял с византийците за магистърската си титла в императорския двор – даже си поръчал фланелка с щампа „Целуни ме, аз съм от Перник”, като същата тази, която обагрям щедро с кръвта си днес.       

 

         Шофьорът на линейката го хванали още преди Петрохан и за да замажат историята го обвинили, че продава държавен бензин – нещо подразбиращо се, като кофата с вода която като магазинер по-късно слагал до захарта, та последната да попие водата – и така да продаде три килограма повече, парите от които да прибере.       

 

         Помня, че същия този магазинер и линейкаджия ме пита вие в София имате ли си такава марихуана – аз не можах да отговоря – селската марихуана остави в спомените ми само номера на личната ми карта, кога е издадена и от кого – продължавам да лежа на асфалта, кръвта не спира да тече, ако по-рано съм знаел колко много кръв съм имал, нямаше да се поколебая да пролея литър-два за нея.      

 

 

         Което сега и правя.       

 

         Усещам, че колкото повече губя кръв, толкова повече печеля любов – празните ми вени се напълват с нея, тя се е навела над мен и любовта и се влива на същите талази, с които кръвта изтича от главата ми – духовата музика заглъхва, чувам само звъна на камбаната на селото, открадната преди три години, а тя ме държи с тази своя ръка, която съм си представял как ме гали по пишката.      

 

         После всички си тръгваме за София.      

 

 

         Задната седалка на Опела вози не мен, а безмълвния бюст на слепия и отровен от любов Яворов, покрай бюста минават ехидните дървета, които се съединяват някъде в далечината зад опела, в огледалото за обратно виждане – някъде там където приключи процесът на моята смърт, моето суетно падане, коварния асфалт в който душата ми потъна завинаги. Някъде при моя Петрохан, където вместо с вода и оцет ми разквасиха устата със селска марихуана, където хорото на болестите се виеше около хорото на хората и само аз забелязвах и едните и другите –далеч от очите на вездесъщия държавен съвет. А в същото време в селото се чуваше далечния тътен на железните стъпки на археологическа експедиция от потни гърбове, които още през нощта щяха да отидат да разбиват асфалта, в селото. А на сутринта изумените погледи на вече поизтрезнелите селяни, ще видят огромната дупка в площада, там където си ударих тъпата глава в асфалта, а заспала някъде  в нея да намерят камбаната.      

 

 

         А любовта, останала някъде в езика на камбаната, ще звъни и ще напомня на безсмъртната ми душа за несвършената работа. Това което чувам обаче не е в никакъв случай камбана – в най-добрия случай е линейката, която идва да ме прибере от селския площад, в по лошия – и всъщност реалния свят май е полицейската сирена която се опитва да ме настигне някъде по прохода Петрохан. Тържествено изнасят бюста ми и ме полагат обратно в полицейската кола – не противореча, защото съм умрял – нещо което те по никакъв начин не искат да повярват, продължават да твърдят, че съм жив. Иван остава на средата на пътя към Петрохан, после се обръща към Мария и двамата с тъжни очи ме изпращат, после палят опела и продължават към Големия град.      

 

 

         Полицейската лада ме връща обратно на площада, където ме посрещат двете хора, които обаче вече са в екстаз от моята поява – една старица ми подава агнешка мръвка, аз любезно отклонявам предложението, тъй като съм мъртъв, обяснявам – ето тук си спуках главата, показвам, там обаче вече има поставен чугунен леген, в който е излята кръв –възможно да е моята кръв, тя е изчезнала и точно сега я няма тук. Кусай, баби, ми подава агнешкото бяло месо, аз си мисля за нея – забравих ли някъде тук любовта си, зарових ли я. Изведнъж чугунения леген се повдига и изпод земята излиза тя – с чугунения леген с кръвта ми на главата – поклаща се грациозно, подминава ме и продължава пътя си нагоре – по напечения асфалт, а легенът стои като чадър на главата и я предпазва от горещото слънце. После поглеждам към бабата с мръвката с агнешко месо – тя се е превърнала в нея и танцува там където преди малко беше кръвта с легена – сега там има жар от дърва от няколко волски каруци от моето нетърпение – тя тъпче разпалените му главни с босите си и нежни крака, крещи, а вместо тъпан и гайда чувам дръм-машината в гръдния си кош, чувам камбаната, чувам полицейската сирена, чувам как Иво ме буди, защото съм пред нас.

 

         Стигнахме, копеле – й казвам нежно, тя се събужда, усмихвам се, усмихва се, целувам я, слизаме примирени от опела, и отиваме да чакаме заедно зората на настъпващия понеделник.

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. януари 2009 г.
Публикация в сп. „Една седмица в София“, 2008 г., вариант

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]