Влади Владев

кино критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | кино критика

 

„МАТРИЦАТА: ПРЕЗАРЕЖДАНЕ“ -
ПОТЕНЦИИ ЗА ИЗЯЩНОСТ НА ЧОВЕШКОТО ТЯЛО

 

Влади Владев

 

А сега остават тия три: вяра,
надежда, любов; но по-голяма
от тях е любовта.

(І Кор.13:13)

                  АРХИТЕКТА.
         Надеждата е най-типичната човешка заблуда. Тя е вашата най-голяма сила и
         вашата най-голяма слабост.
                  НЕО.
         На твое място бих таил надежда повече да не се срещнеш с мен.

 

         Надеждата е Божествена добродетел, която определя човека като прекрасно същество, създадено да обича и да бъде обичано. Като Божествена тя оправдава най-съкровения стремеж на човека, да бъде венец на творението като проява на неговото сътворено по Божи образ и Божие подобие тяло. Надеждата изразява най-интимното, най-съкровеното желание на човека и в този смисъл може да бъде определена като изповед или откровение на същинско човешкото. В нея човек признава абсолютния смисъл на своя живот само в беспределната радост. Той определя за достойно на себе си и на своето тяло битие, битието в Абсолютната Благост или живота в Бога, Който е източник на радсотта. Но такова утвърждаване на безусловната ценност на своето същество означава да бъде реализирана пълнотата на нашата индивидуалност във венец на творението, т.е. като съвършено творение на Бога, създадено по Негов образ и Негово подобие. Защото само за такова същество Бог е казъл: твърде добро или твърде прекрасно и само то, като крайна цел на Божествения добротворчески акт е предмет на цялата Божия любов, в която получава цялата Негова благост. Само това същество получава санкцията да е като битие във вечността. Само венецът на творението обладава пълнотата на Божествения план за света. В художествената представа за своята личност, определяйки себе си като прекрасно Божие творение, Данте разбира надеждата като "очакване на слава":

 

...Надеждата това е
очакване на слава; плод е тя
на прежнитв дела, дар Божи тя е.

(Божествена комедия, Данте Алигиери)

 

 

         Следователно надеждата може да бъде разбрана като желанието на човека да придобие абсолютната пълнота на своето битие, което се преживява в радостта. Именно радостта е усещането за пълнотата на живота на цялото човешко същество. Тази пълнота обаче, може да се осъществи само в любовта, когато човек обикне с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум (Мат. 22:37), когато обикне с цялото си същество и на свой ред бъде обикнато и прославено като венец на творението, тъкмо заради това, че обича и носи любов в сърцето си. Само в любовта може да бъде изпълнена пълнотата на човешкото същество като абсолютно единство на сърце, душа и разум във венец на творението. В надеждата човек определя своето уникално и безусловно място в света в това, че обича и тъкмо в тази си обич желае да бъде признат абсолютният смисъл на неговото битие и пълнотата на неговото същество. Само с тази любов иска да бъде единствено ценен и необходим за света. Любовта обаче, може да бъде проявявана и утвърждавана само в живота. В недеждата човек определя основанието да бъде безкрайно жив или да бъде венец на творението, което е крайна цел и пълнота на Божия добротворчески акт, в любовта. Това именно е човешкото откровение към Бога, изразено в Божествената добродетел надежда.
         Като безумно желание за битие надеждата на човека абсолютно съвпада с волята на Бога, Който пожелава за човека благо битие, такова като на венец на творението: И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде; (Бит.2:8).
         Бог сътворява човека като цел на своя добротворчески акт, т.е. като венец на творението. В този смисъл човекът, неговото богосътворено тяло е създадено като абсолютен обект на любов от страна на Бога. Красивото човешко тяло е единственият достоен обект на Божията любов и единствено то е предмет на обожение. От друга страна като прекрасно творение пред човека е поставена художествената или творческа задача да направи света твърде прекрасен. Той трябва да стане съхудожник на Бога, т.е. да бъде причастен на Божествения живот. Прекрасният псалом 8 на Давид представя достойнството на човека като прекрасно същество в изпълнението на Божиите дела: Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понижил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; (Пс.8:5-7). Прекрасната природа на човека се реализира в изпълнението на делата на Божиите ръце. Абсолютното Божие дело е сътворението на твърде прекрасния свят. Светът обаче е твърде прекрасен само в своя венец - човека. В този смисъл човек може да изпълни, да досътвори или доизрисува Божието дело, като утвърди себе си за венец на творението, създадено по Божи образ и Божие подобие, т.е. когато се уподоби на Бога. Бог е любов (IИоан 4:16). Човек може да бъде роден от Бога като прекрасно творение само в любовта. Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога. И всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; (IИоан 4:7). Бог може да бъде познат в любовта. Прекрасното човешко тяло е създадено да приеме и познае Бога в любовта. То е създадено за обич. Във великолепното единство между сърце, душа и разум човешкото тяло става прекрасно, тъй като става способно да въплъти Божеството, Любовта. И тъй, задачата на човека, Божието дело, положено в ръцете му, е да се осъществи като красив венец на творението, да постигне великолепната хармония и изящество на своето тяло в любовта. Или с други думи, да въплъти Божественото, Божествения живот, който е любов като красота - това, което е и най-съкровената човешка надежда.
         Блестящата финална сцена от великолепния филмов спктатъл на братята Анди и Лари Уашовски Матрицата: Презареждане, която представя възкресението на Тринити в истинската любов на Нео към нея, е предшествана от многозначителния разговор между Избрания и Архитекта на Матрицата. В нея Избраният утвърждава като истинска иманентно човешка черта втората християнска добродетел, оставена от Иисус Христос - надеждата. Надеждата, че красотата на човешкото тяло се състои в любовта, че любовта е абсолютният смисъл на неговото същество. Нео се надява, че нищо няма да може да му попречи да опази онова истинско нещо, без което не може да съществува цялото негово същество, без което не може да усеща пълнотата на своето красиво човешко битие - неговата възлюбена и обичаща го Тринити.
         Разговорът с Архитекта, подобно на останалите разговори или беседи във филма, е построен като своеобразна мисловна или логическа игра, чиято цел е да бъде разгадано нещо, от което зависи живота на играча или на героя. Те много напомнят загадките, задавани на героите от приказките, от които зависи дали ще се оженят за царската дъщеря и ще станат наследници на царството на нейния баща или ще изгубят главите си. Загадката на Матрицата е какво представлява Матрицата и какви са екзистенциалните възможности на човека в нея. Същевременно обаче, тази загадка или игра недвусмислено рефлектира върху зрителите като поставя фундаментални философски въпроси за същността и оправданието на човешкото битие и за екзистенциалния избор на човека в него. Разгадкато на Матрицата е всъщност разгадка на истинската същност на човека и неговото безусловно оправдание като уникално в света същество. Тя трябва да покаже какво прави човека прекрасен и неповторим.
         Разговорът на Нео с Архитекта концентрира смисловия заряд на предшестващите беседи с капитана на Зион в машинното отделение, с Оракула и с Меровинджи около идеята да бъде открит истинският човешки образ, онова типочно човешко, което остава неподражаемо и неуподобимо от безупречната логика на машинната програма, онова, което прави човека уникална ценност в света или венец на творението. Избраният трябва да утвърди в себе си красотата на човешкото тяло и неговите типични, изконни богосътворени черти. Той трябва да разкрие красотата и прекрасните потенции на истински човешкото. В целия филм е поставен особен акцент върху изявата на човешкост при Нео: липсата на сън, тревогата за Тринити, кръвта по дланите му... Освен това на английски "The One" означава 'човек' и съдържа референции кам образа на Иисус Христос като Син Човечески. Пророчицата казва на Нео, че неговата задача е да разбере причината за своята прекрасност или за своите неограничени възможности. Такава е и насоката на беседата с капитана на Зион. Нео, както Иисус Христос, трябва да разбере и обясни като Избран човешката природа, която чувства в себе си. Нейното благо битие. Той трябва да открие причината, която определя битието му на прекрасно същество, да открие това, което оправдава битието на човека като уникално същество, т.е. това, което би го извело и освободило от унизителната му подчиненост и зависимост от машините. Иисус Христос избавя човека от неговото робство на греха и смъртта като посочва подобаващо на неговата природа поведение и цел, това, за което е създадено човешкото тяло като прекрасно Божие творение. Подобна е функцията и на Нео.
         Разговорът на Нео с Архитекта може да бъде възприет като беседа между човека, търсещ своето определение в откровението на своята, сътворена по Божи образ и Божие подобие единно човешко тяло и човека, отрекъл достойнството на своята природа като прекрасно Божие творение и провъзгласил за единствена и абсолютна ценност своя разум, схващан като като единствен творец и господар на света или като собствена, независима воля и съзнание. По своята същност утвърждаването на разума и признаването на неговата крайна субективна емпирична рецепция за света за абсолютна, представлява не нещо друго, а деструктивно самоутвърждаване на Аз-а над всичко и всички. Това е обособяване на творението от своята тварна природа и опит то да съществува като самостоятелно творческо съзнание. Това е опит за заемане на Божествените функции. В самоутвърждаването на разума човек се отрича от достойнството на своето прекрасно тяло като сътворено и възлюбено от Бога. След като извършват първородния грях в желанието си да станат като богове, Адам и Ева се засрамват от своите тела. Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници; (Бит.3:7). Този акт на първите хора може да бъде възприет и като израз на срама на човека от това, че е Божие творение. Адам и Ева се засрамват не от делата на своя разум и своята воля, а от наличието на тяло, сътворено от Бога, което определя формата на тяхната творческа природа. Така отказът на човека да утвърждава безусловната пълнота на своя индивидуален живот във формата на красиво Божие творение, е представен като срам от тялото. В този текст голото човешко тяло ще бъде възприето като символ на прекрасното единство от сърце, душа и разум, в което човек може да придобие или сподели пълнотата на Божественото битие като прекрасно творение на Бога. Голото тяло е символ на осмислянето на човека като творение, сътворено от Бог. В този смисъл отхвърлянето на тялото и разрушаването на неговото прекрасно единство, посредством отделянето на разумното или на личното съзнание, Аз-а, е израз на желанието всичко, което човек сътвори, неговата воля, неговата радост, неговата красота да не намира своето средоточие в Бога, т.е. да не бъде в своята завършеност Божие творение, а само и единствено човешко. Човек отказва да търси своята пълнота в Бога и да определя щастието си, благото си, В Него. Той смята, че сам, без Бога, ще може да намери друго по-истинско съдържание на своя живот, което няма да е дело на Божиите ръце, а изключително и единствено на своите.
         Грехът на първия човек, както и грехът на блудния син, може да бъде възприет именно като опит човек сам, без Бога, да съгради рай за себе си, като за целта получи това, което неговият собствен разум определи за ценност. Налице е избор между материалното наследство, земята и Отеческата или Божествена любов. Пренебрегването на любовта и предпочитенето на материалното наследство е логичният избор на емпиричните възможности на разума. Любовта е насъщна необходимост за красотата на човешкото тяло. Нейната безусловност би могла да бъде разбрана само от човека, който определя себе си за прекрасно Божие творение и който поставя пред своето същество изключително художествена задача. В греха разумът се отказва от тялото, разрушавайки в себе си богосътворената прекрасна цялост на човека, мъчейки се да се провъзгласи за бог, за единствен абсолютен разум и промислител на всичко и всички. Разумът разбира господството, владетелството като абсолютно обладание на земята, а не в неговото висше значение като господство над изяществото и хармонията на своето тяло като висша цел на добротворческия Божествен акт.
         Изборът на разума довежда до унижението на достойнството на човешкото тяло като пекрасно творение на Бога. То е поставено по-ниско от земята. Първородният грях снизява тялото от обект на обожение да играчка на смъртта, до обект на творение. Изборът на блудния син довежда тялото на човека да бъде смятано за по-нищожно от това на свините. В избора на материалността унижението на тялото на човека може да бъде интерпретирано и като неговото снизяване от безусловен обект на Божията любов като Божие творение до превръщането му в слуга на човешкия разум. Така то загубва своята естетическа стойност, която може да бъде утвърждавана само като творение и се превръща единствено в източник на енергия и задоволяване на страстите и волите на разума.
         Но човешкото тяло е създадено да живее с Бога. То е храм Божий. В него неразлъчно обитава Бога, Който обича своето прекрасно творение. Красотата на човешкото тяло е иманентно свързана с Бога. Без Него тялото изтлява и умира. Когато човек провъзгласи разумът за свой господар той лишава себе си от истинско щастие и от истинско царствено достойнство в света. Истинското щастие не е във владеенето на земята, а е в прекрасното богосътворено тяло, в което е укрито истинското царство Божие. Царството Божие вътре във вас е (Лук.17:21). Когато разумът откаже да утвърждава в себе си Божията любов като пълнота на битието за човека, т.е. престава да живее като прекрасно Божие творение, той лишава себе си от щастие, обричайки се на мъка, печал и смърт.
         Изкуственият интелект представя идеята за съвършеното обособяване на разума от тялото. Неговите архитектурни възможности са реализирани в проекта му за Матрицата, в който човек може да избере битие извън своето тяло, извън задачите, които тялото поставя пред него като прекрасно творение на Бога. Там той изцяло и неограничено може да се отдаде на ограничените оценки на собствения си емпиричен разум и на собсвените си страсти или воли. Там за него всичко е позволено. Матрицата обаче, като творчески акт на изкуствения интелект показва, че битието определено от разума като подобаващото за човека е илюзия. Създаденият от разума свят на свободната воля е всъщност небитие. В Матрицата разумът заменя истинското живо тяло, сътворено от Бога за човека с виртуално, създадено от него тяло. По този начин той определя съвсем различни, свои задачи и цели пред него от Божествените. Това е хранещо се, работещо с пот на челото, пиещо и задоволяващо се тяло. С други думи виртуалното тяло може да бъде осмислено като собствения възглед на разума за целта и предназначението на тялото. То не е красиво и не се утвърждава като предмет на красота. Това е непристойното за човека като създаден по Божи образ и Божие подобие тяло. В Матрицата човек оперира само с повърхностната, виртуална страна на своето тяло без да съзнава неговото дълбинно значение на обект на красота и любов. В Матрицата като свят на разума човек загубва достойнството на своето тяло и се отказва от художествената определеност на своето битие, от битие в красота, което може да бъде постигнато единствено в тялото, разбирано като прекрасно Божие творение.
         Класическата литература на Русия, която определя човешкото тяло като изящно творение на Бога, показва опитите на разума да се отдели от добросътвореното човешко тяло като дълбоко трагични. Като пример нека да си припомним картината на болното тяло на Разколников в приличащата на гроб стаичка и неговия летящ високо в пространството на абстракцията и виртуалното разум, рисувайки илюзорни и приличащи на нищо мотиви за убийство. Признавайки материалната пълнота за насъщна необходимост на човека в своите теоретични постановки разумът санкционира първородния грях като добро. Той теоретично обосновава липсата на Бога като добро за човека. Великият Инквизитор от повестта на Иван Карамазов (Братя Карамазови, Ф.М. Достоевски) би разпънал втори път Христос. Според него човек ще живее много по-лесно без живия Бог, без Иисус Христос. Иисус Христос е Божият син, Когото Бог изпраща от любов към своето творение, човека, за да го спаси. В този смисъл Великият Инквизитор, подобно на блудния син, отхвърля любовта като най-доброто и най-истинското нещо за живота на човека. Човекът в света на Великия Инквизитор, както и човекът в света на Матрицата е много слаб. Отказано му е благородническото достойнство на неговото тяло, единствено в което като прекрасно творение на Бога се съдържат абсолютните основания на неговото битие, в които той може да се утвърди във вечоността като уникална ценност. Великият Инквизитор и Архитектът заменят възможността на човек да възлюби Бога и така да осъществи прекрасната потенция на своето тяло в красота, с унизителното робство на този, който дава хляб. Предпочетена е консумативната пред художествената възможност за битие. И тъй, грижата, която разумът може да предложи на тялото се оказва илюзорна. Тя отслабва неговите битийствени възможности, лишавайки го от собствено достойнството, което има като способно да живее в Бога чрез любовта. Грижата на разума за тялото се съсредоточва единствено до поддържане на неговото съществуване, колкото се може по-дълго, доколкото по ирония на съдбата разумът на може без тяло. Изкуственият интелект, въпреки неограничената си власт, не може да съществува без тялото на човека, такова, каквото е създадено то от Бога. То му е нужно като енергиен източник. В тази връзка много интересна е "забележката", която капитанът на Зион отправя към Нео. Той установява, че човек може би е роб дори и на машините, които си мисли, че управлява, доколкото те му доставят светлина и вода, без които не може да живее. В такава зависимост обаче, са машините, доколкото човешкото тяло е най-добрият източник на енергия за тях.
         И тъй, разумът създава или избира илюзия за живот на човешкото тяло, лишавайки го от истинско битие. Тялото на човека е създадено за обич, а не да бъде роб и източник на егоистичната воля на Аз-а.
         В романите Бесове и Престъпление и наказание от петокнижието на Достоевски в класическата литература на Русия е разкрита несъстоятелността на всяка идеология като творение на разума, на всяка абстрактна идея да достави истинско щастие на човека, истинска пълнота на неговия личностен живот. Грижата на абстрактната идея за човека е илюзия. Тя не може да утвърди уникалността на всяко едно човешко тяло. За разума не съществува неповторима красота. Той борави само с абстрактното понятие човек, без да го познава и обича като благородно име и личност. За разума, за когото съществуват само причини и следствия (cause and effect) всички са еднакви и имат едни и същи нужди: да се хранят, да работят и да се задомоляват. В своето емпирично знание той не може да проникне по-дълбоко. В проектите на Пьотър Верховенски и Разколников човек като неповторима красота, която може да бъде утвърдена в неговото тяло е непознат. За тях единственото ценно нещо е животът на идеята, на разума, а не на човека. В името на идеята човешкото тяло може да бъде много лесно отстранено както става например с Шатов (Бесове), който бива убит, точно когато намира пълнотата на своя живот в любовта към завърналата се при него жена и когато се отказва повече да служи на идеята.
         Матрицата е свят, създаден от разума и избран от разума. В нея човек е схванат като система или матрица от страсти и лични воли, които могат да бъдат задоволявани чрез определени математически импулси, отправени към съответните мозъчни центрове. Така за човек всичко се оказва позволено. Пред него не тегне никаква морална санкция. Той е само собствено желание. Единствените закони, с които трябва да се съобразява, са законите на причината и следствието. В този смисъл много интересен е образът на Меровинджи. В него е показано, че тялото, с което човек влиза в Матрицата е Карамазовото тяло или че Карамазовото тяло е всъщност виртуално неистинско човешко тяло.
         Тялото обаче, с което човек влиза в Матрицата, т.е. консумиращото тяло, е слабо. То не съдържа и не утвърждава в себе си безусловни основания за битие. Такова тяло няма абсолютно оправдание за съществуването си. То не е уникално и винаги може да бъде "дилейтнато" или заменено. Така Матрицата внушава, че животът на разума или животът в материалността е илюзорен и не съдържа онова абсолютно съдържание, което оправдава безусловното съществуване на човека. Битието, което избира разума винаги може да се замени от програма или от матрични уравнения. В него човек и машина са с еднакви достойнства. И тъй Матрицата поставя въпроса за намирането на иманентността на човешката природа. За онова, което обуславя и оправдава човешкото битие като уникално, неповторимо и незаменимо, което оправдава човека като венец на Божието творение.
         Но нека да влезем в Матрицата!

 

         Много хубава е сцената, в която Нео се бори с множеството непрестанно мултиплициращ се и копиращ себе си агент Смит. Тя е изградена изцяло от хармонията между ритъм и движение, създавайки естетическо настроение от проявата на неограничените възможнисти за красиво или изящно поведение на човешконо тяло в пространството. Всеки един детайл, характерен за изграждането на бойните сцени в екшън филмите тук е подчинен единствено на ритъма и настроението. Така например след като агентите стават много Нео изтръгва един лост на автобусната спирка. В съществуващата филмова традиция подобен жест носи семантиката на онзи решителен момент или на онова решително действие, след което героят решава да сложи край на бойната игра и да се разправи окончателно със своя противник. Този детайл отговаря и на придобиването на вълшебен помощник в приказките. Той присъства и в сцената, в която Морфей се бие с агент Смит на покрива на тира. Морфей съвсем случайно, когато замалко не бива изхвърлен от камиона, намира своя самурайски меч. В Матрицата този характерен за екшъните елемент функционира по друг начин. Той изцяло е подчинен на ритъма и динамиката на сцената и има отношение единствено към създаването на естетическо настроение. Той изпълнява изключително естетическа и ритмоорганизираща функция. Бойните сцени на Нео в Матрицата нямат особено отношение за развитието на фабулното действие. От гледна точка на фабулата борбата с агентите след срещата му с Оракула е немотивирана. Тя изпълнява съвсем различна функция. Това е спектакъл на прекрасното и силно човешко тяло. Разбира се, след като Нео грабва лоста, той по никакъв начин няма да спре множеството агент Смит, който не би могъл да бъде унищожен дори и от огнестрелно оръжие. И все пак елементът е въведен като своеобразна кулминационна точка в сцената. Той повишава нейната динамика и настроение, както и създава нови форми за естетическо поведение на човешкото тяло. Идеята и смисълът на целия епизод е не толкова да покаже поредния нов филмов ефект в киното, а напротив, тук за първи път ефектите са функционално оправдани. Те са органично свързани в изграждането на смисловите внушения на филма. Цялата сцена има за цел да представи унижението на виртуалното тяло на агент Смит от човека. В този смйсъл детайлът с лоста подготвя момента на съвършеното унижение на агентите, които започват да хвърчат из цялата улица. Агент Смит е изкаран извън нерви и в своето ожесточение и немощ, доста нетипично за машината състояние, той злобно и отчаяно крещи: More!
         Всички сценични ефекти в Матрицата са подчинени на идеята да изразят възможностите за грациозно и красиво движение на човешкото тяло. Неговата хармоничност и вътрешно благородство. Когато Морфей се сдобива със своя любим самурайски меч той заема благородна и красива поза. И макар и да не унищожава агент Смит, но също го изкарва от нерви, отрязвайки му вратовръзката и белязвайки лицето му. Също така неслучайно, за разлика от всички останали екшъни, където главният герой отнася почти толкова удари, колкото е нанесъл и той и само по някаква случайност успява да победи своя противник, в Матрицата Нео не претърпява нито един унизителен удар. Той напълно унижава достойнството на машината, която в своята безбройност на единия Аз не може да са противопостави на обичания човек.
         Първата сцена от Презареждане, в която Нео се среща с агент Смит на заседанието на капитаните на кораби, също е изградена въз основата на ритъма. След като установява, че агент Смит е "ъбгрейтнат" Нео напълно спокойно започва борбата, като движенията му сякаш се подчиняват на някакъв вътрешен ритъм или вътрешна музика. Той не толково се бие, колкото танцува. Сякаш тялото му е водено от някаква форма на изящно слово, някаква вътрешна песен, написана от Божествена ръка. Забележително впечатление прави постоянната вслушаност на Нео в себе си. Във всеки момент на опсност той не променя външно лицето си, а постоянно се опитва да различи словото в себе си.
         Изключително силно е внушението на самотност сред множеството агент Смит след като Тринити казва на Нео да се маха оттам. Силата на машината е унизена. Нео сякаш е превърнал Матрицата в компютърна игра, която след като се е позабавлявал може да остави. Тъжни и безпределно самотни остават разотиващите се в различни посоки агенти. Колкото и да са много те никога не могат да бъдат заедно, не могат да се срещнат, оставайки неизменно едно и също същество, което никога не се отказва от собствените си цели и от собствените си идеи да е само и единствено то. Пренебрегвайки човешкото тяло в неговата уникалност и неповторимост като естетическа ценност агент Смит остава винаги сам, копирайки винаги своята идеология и своята цел, правейки другия абсолютно равен на себе си, с което лично той не може да спечели нищо ново. Той може многократно да копира себе си в другия, но никога няма да придобие истинско щастие от единението с друго различно на него същество, каквото човек има в любовта. Никога няма да участва в сътворението от двама души на една нова и прекрасна личност, венец на творението. В любовта две различни, но красиви същества се срещат и стават една плът, едно тяло, едно сърце, ставайки съпричастни на бепределната радост в Бога, истински щастливи. Думата "щастие" в славянските езици идва от старобългарското "съчастие", което означава 'среща, съучастие, участие'. В този смисъл истинското щастие може да бъде възприето като общение или любов на две различни същества в единната Божия любов. И тъй, в любовта две същества стават едно ново и красиво творение. Агент Смит напротив, множи безкрайно своята единичност, без да може да създаде нова по-висша цялост.

 

 

      Those lines that I before have writ do lie,
      Even those that said I could not love you dearer:
      Yet then my judgment knew no reason why
      My most full flame should afterwards burn clearer.
      But reckoning time, whose million'd accidents
      Creep in 'twixt vows and change decrees of kings,
      Tan sacred beauty, blunt the sharp'st intents,
      Divert strong minds to the course of altering things;
      Alas, why, fearing of time's tyranny,
      Might I not then say 'Now I live you best,'
      When I was certain o'er incertainty,
      Crowning the present, doubting of the rest?

       

      Love is a babe; then I not say so,
      To give full growth to that which still doth grow?

       

      (sonnet 115, Shakespeare)

       

       

         Този прекрасен сонет на Шекспир определя любовта като възможност за сътворяване на нова прекрасна личност от влюбените. Любовта е възможност за безкраен растеж и живот на човека, в което той придобива абсолютно значение. В този смисъл духовното значение на думите на Бог, отправени към Адам и Ева: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята (Бит.1:28) може да бъде разчетено като императив за придобиване на все по-голяма и по-голяма любов, като възможност за безкраен живот в любовта на двама души. В любовта човек наистина става господар на земята не посредством физическото й овладяване чрез потомството на неговия род или хора, изповядващи неговите идеи, т.е.служещи му, а като сам се превръща във венец на творението. В нея той има възможност да се уподоби на Бога в Неговата Безкрайна любов и по този начин да се нарече син Божи и да стане наследник на царството Божие, което се открива в неговото сърце. И тъй, човек може да компенсира умножаването на агент Смит в любовта, в която е оправдано истинското господство и владеене над земята. Безкрайната сила на The One, на Единия, на Нео се съдържа в любовта, а немощта на множеството агент Смит в неговата непреодолима единичност и омраза.
         В Матрицата, в програмирания и съдаден от разума свят, човек няма свой образ. Възможността за личностно или уникално битие е сведена до минимум. Матрицата внушава, че животът, подчинен на разума е живот в самота, живот на един. Човек избира да влезе в нея като единица, без образ. Но такова битие е неустойчиво и унизително. То няма собствено оправдание. Ето защо то винаги може да бъде "дилейтнато". Само тялото, доколкото представлява собствено естетическа форма на красота позволява утвърждаване на самостоятелно битие. В него всеки човек може по различен и уникален начине да въплъти Божествената идея за красота. Само в него човек може да се яви като свободна творческа личност. Премахвайки тялото интелектът премахва възможността от проява на творческите потенции на човека, премахва усета му към красивото. Нео унижава битието на човека в Матрицтата, разкрива неговата слабост. И тъй, Матрицата предполага друго търсене и оправдание на тялото и живота на човека.
         На самотния в своята множественост безкръвен разум на агент Смит в Матрицата е противопоставена съборността на горещите, различни и по особен начин безкрайно възлюбени тела на свободните хора в Зион. След като Морфей произнася своята реч, за да повдигне духа на човешките същества и да им вдъхне надежда, че винаги ще останат заедно, че няма да бъдат победени и разделени от машините, е представена сцена на изява на голямата ценност на човешкото тяло. В нея сякаш целия град или целият човешки свят се превръща в огромен дансинг на R&B клуб. По някакъв начин истинския свят на човека в Матрицата е видян според концепцията на Шекспир - като сцена. В своята реч Морфей подканво събралите се тела да разтърсят (shake) пещерата и да покажат на машините превъзходството на своя свят в заедността.
         В тази сцена е естетизирана съвременната R&B култура. Централен обект в хип-хопа е горещото и чувствено човешко тяло. Самата музика е немислима без танца и тялото. В нея самото тяло е условие за създаването на музика или на изкуство. Тоест то се явява безусловно творческо начало. Хип-хопът показва човешкото тяло като извор на безкрайно щастие. За него то е абсолютна и безусловна ценност, тъй като само то е единственият изразител на емоционалното и духовно състояние на човека, изящна форма на любовна изповед, изразявана чрез танца. Хип-хопът открива танца като възможност за безкрайно споделяне на истинската любов между влюбените в техните изящни тела. Танцът е израз на потенциалната ненаситимост на общението между телата на влюбените. В него развълнуваното тяло на възлюбената е най-скъпото и най-истинско нещо, което може да бъде обхванато от ръцете на обичащия. То става израз на безкрайна радост и възможност за пълно въплъщаване на любовното чувство. В хип-хопа е ценно движещото се живо човешко тяло. Именно умението му да танцува, да разтърсва (shake), т.е. неговото изящно поведение ражда любов. По този начин е призната естетическата ценност на тялото. Тялото е нужно, за да се роди и живее любовта, за да бъде въплътена, за да бъде живот. За R&B културата любовта е немислима без тялото. Разбира се това не означава сладострастие. Тук женското тяло е много повече от жена или от любовница. Възлюбената е lady. Схванато е благородството и достойнството на нейното тяло. Изключителната настойчивост за присъствие на тяло при утвърждаване на любовното чувсво или изявената сексуалност осмисля любовта като абсолютна и необходима неразделност на две човешки същества, като непрекъсната заедност. В този смисъл културата на хип-хопа може да бъде възприета положително като стремеж за въплъщаване на любовта като заедност и за утвърждаването на тази любов за абсолютна истина на битието, за истинска насъщност на човешкото същество. В този смисъл тялото в Матрицата може да бъде възприето като символ на духовното, на истински човешкото. В него трябва да бъде открито нещо наистина прекрасно. То е съсъд на любовта. В песента на Шакира Underneath tour clouts тялото е видяно не като обект на страст, а като обект на любов. В него може да бъде прочетено красивото Божие слово. То е музика, написана от Божията ръка, безкрайна приказка, в която влюбената никога не би останала сама. Тялото е венецът на делата на Божиите ръце и в него човек може да осъществи своето призвание в света. В него човек може да господарува чрез любовта. В него влюбеният никога няма да остане самотен. Там се съдържа източник на безкрайно щастие.
         Паралелно на сцената с танца в Зион е представена и сцената на любовното единение на телата на Тринити и Нео, в която Избраният открива, че всичко, което желае истински е само и единствено горещото тяло на обичащата го възлюбена. Той разбира, че не може да загуби красивото богосътворено тяло на обичащата го от цялото си сърце Тринити. Само в него е скрито сърцето на истинския, а не илюзорен живот за него. Само чрез него той е истински жив човек, и само чрез него той е The One. Този момент става основа за правилния избор на истинското в стаята на Архитекта. Нео разбира, че само с тялото на Тринити, което цялото е изпълнено с любов към него, само в любовта той е истински човек, чиито живот има безкраен смисъл.
         И така човешкото тяло в Зион става основа за въплъщаването на любовта като заедност и съборност. Името Зион носи семантиката на библейската планина Сион, върху която е съграден 'градът на мира' Иерусалим. стих 20 от покайния петдесети псалом на Дажид съдържа молитва към Бога за доброто на Сион и за въздигането на стените на Иерусалим: Стори добро (Господи) на Сион по Твоето благоволение, въздигни стените Иерусалимски; (Пс.50:20). Речта на Морфей пред града е въведена като молитва. Морфей повдига "духа" в телата на хората, събужда Божественото в тях, което може да бъде проявено в тяхната единност. В този смисъл Зион може да бъде възприет като град, съграден по Бога, в който централно събитие е проявата или откровението на човешкото като любов, като заедност, като съборност или като общество в Бога. Пещерата, в която е построен града външно много прилича на рисунка на голям готически храм. Като град на съборността или битие на единицата, изградена от много лица, град на Бога, Зион се противопоставя на Матрицата като свят на много едни и същи единици, град на Архитекта или на изкуствения интелект. Зион е обиталището на истинския човек. По много интересен начин е представено чисто човешкото в машинизирания град, или в света, в който човек може да изгуби представа за това, кой контролира неговото битие и дали всъщност не е роб дори и на машините, които му служат. Човешкото присъства в Матрицата като топлина и мекота, като багра и земност. Около човека в Зион винаги сияе топла златиста светлина. Човешкото е изразено и като начин на обличани и култура. Облеклото на жителите на Зион много наподобява стилизация на облекло от епохата, в която се ражда Сина Човечески Иисус Христос. Също така прави впечатление, че техният бит, въпреки широкото новлизане на техниката по нищо не се отличава от бита на хората от преди 2000 години. Техническите подобрения не функционират като консумативни елементи на лукс. Те просто не са нужни на хората. Тялото на човека в Зион не е схваната като консумативно, изнежено тяло. То е схванато като предмет на красота. Ето защо те обичат да украсяват телата си с пъстри дрехи, гердани и гривни. Зион живеят като истински деца на земята и небето. Много интересна е сцената, в която хората посрещат Нео и го молят да се опита да запази близките им. В дар те му поднасят пъстри, везани дрехи, килими, делви, неща имащи стойност на скъпоценност като есткетически предмети изработени от човешката ръка. Леките дрехи, с които са облечени жителите на Зион много напомнят стила на обличане в хип-хопа. Те също са толкова непринудени и нямат за цел да прикрият срамно плътта, а да подчертаят красотата на човешкото тяло както и неговата сексуалност като импулс за единение и заедност. Облеклото на тринити и Нео е много по-различно от ефектните дрехи, с които обличат виртуалните си тела в Матрицата. Като всички в Зион те са облечени в меки памучни дрехи. В този смисъл можем да предположим, че хората в Зион са опазили човешкото като култура. В същото време облеклото на агент смит напълно хармонира с неговия цялостен образ. Той е изрядно облечен в сив костюм и с вратовръзка, също както сивото вещетво, което определя като водещ за себе си принцип. Ето защо той много се ядосва, когато Морфей успява да развали "фейса" му прерязвайки вратовръзката.
         В Матрицата човешкото тяло е опазено и сакрализирано. Особено впечатление прави отношението към кръвта. Няма сцена, в която човешкото тяло да е показано като унизено и грозно. Никъде не се акцентира върху разрухата на тялото. Напротив целта на филма е да покаже неограничените възможности на човешкото тяло да изразява красота. Показана е грацията и изящността на движенията на тялото, в които проличава неговото вътрешно благородство. Тялото на Нео сякаш се движи в хармония с някакъв вътрешен ритъм. Този вътрешен ритъм може да бъде определен като любов или като участие на другия в красивия живот на своя възлюбен.
         И тъй, Матрицата показва достойнството на човешкото тяло. На тази идея е подчинен и забавения каданс. Той показва изяществото и красотата, които може да постигне тялото на човека. Те са особено изразителни във фигурите на Нео и Тринити. Неслучайно и двете части на Матрицата започват с влизането на Тринити в Матрицата. Там е изразена изключителната грациозност на нейните движения.
         В стаичката на Архитекта с особена настойчивост е поставен въпросът за трайността и промяната, преминаващ като лайтмотив през целия филм. Той е свързан с изграждането на образ или лице на героя. Стаята на създателя на Матрицата, в която попада Нео представлява окръжност от много монитори, в центъра на които стои сам той. В момента, когато Архитектът описва привидно безпомощното положение на своя гост, очаквайки да прояви слабост и да го извади извън нерви, извън достойнолепния образ на неговата човешка природа, около него се включват монитори, които започват да предават реакциите на гняв на предшествениците на Нео. Той обаче запазва самообладание, дълбоко вслушан в своя вътрешен глас. Той не променя лицето си както на няколко пъти преди това агент Смит, и прави правилния истински избор.
         Всички сцени във филма, в които мотивът за устойчивостта на човешкия образ е водещ, той винаги е свързан с любовта. В Зион възлюбената на Морфей Ниоба точно преди сцената с танца се обръща към него с думите: В миналото ти обичаше много да танцуваш. И беше твърде добър (prety good). Морфей се усмихва и й подава ръка за танц като отговаря: Има неща на този свят, които никога няма да се променят. Ниоба се усмихва, но точно в този миг се появява капитан Лок и осуетява желанието им да танцуват. Тогава Морфий добавя: Но други неща се променят. Тринити казва на Нео, че навремето Ниоба и Морфей са били заедно, но поради неговата чудновата вяра в предсказанията на Оракула, тя го е напуснала. Човешкото тяло никога не може да се умори да танцува с тялото на човека, когото обича. Това е неговата иманентна същност. Любовта никога няма да откаже на влюбените да са заедно. Любовта обаче, не винаги е признавана от човека и неговия разум за безусловна истина на битието. Тя често бива заменяна от илюзиите на страстта, която не единява човека, а го разрушава, която няма реално битие. В този смисъл въпросът за промяната и неизменяемостта е свързан с откриването на истинската любов като цел и смисъл на битието. Истинската любов е неизменна, безсмъртна и непобедима. Любовта е силна като смърт; ревността - люта като преизподня; стрелите й са огнени; тя е пламък много силен. Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят. Ако някой дадеше всичкото богатство на своя дом за любов, той би бил отхвърлен с презрение (ПП.8:6,7). В любовта тялото на Нео остава силно и не променя благородния си израз.
         Ниоба разбира, че все още обича Морфей и започва да вярва, че тя е единственото нещо, което има смисъл. Когато трябва да се намери капитан готов да се притече на помощ на Набуканезър, корабът на Морфей, тръгнал да търси Оракула, капитан Ниоба се отзовава като доброволец. На ядосания поглед на Лок тя отговаря с думите на Морфей: Някои неща никога няма да се променят. Няма да се промени нейната любов към Морфей, в която започва постепенно да вярва. Няма да се промени обаче, и твърдостта на капитан Лок, който все още не иска да повярва на нещо, противно на разума.
         Втората сцена, в която се появява мотивът за промяната е срещата на Нео, Тринити и Морфей с Меровинджи и Персефона. Там той се преплита и с въпроса за избора и дали той съществува въобще. По прекрасен начин е показана същинската несвободност на привидно "свободния" човек, който безразборно се отдава на удоволствията, доброто вино и хубавите жени. Неговото привидно свободно и разюздано поведение е логично следствие, причинено от неговото подчинение на илюзорните страсти. И в тази сцена мотивът за промяната е поставен в отношението си към любовта. Персефона познава любовта в Матрицата като илюзия, като нещо, което не може да продължи дълго. Любовта в Матрицата е недействителна, тя е осъществена като страстно привличане на телата, отвъд които обаче, няма нищо. В такава любов човек не може да утвърди пълнотата на своето достойнство. Персефона не може да се почувства в Матрицата истински възлюбена жена, lady, същество, създадено за обич. Тя е единствено предмет на наслада на интелекта. ето защо тя се усъмнява в истинността и вечността на любовта между Нео и Тринити. Както всички герои от света на машините Персефона не вярва в съществуването на нещо истинско. Първата програма обаче, която започва да вярва в това е Оракула.
         И тъй, в света на илюзиите, в Матрицата, където човек не може да разбере дали той не е подчинен на машините, които му служат или наистина е независимо от тях и може да ги изключи, когато си поиска, единствено любовта като избор и вяра се утвърждава като единственото възможна истинско нещо по отношение на достойното за човека битие. Тринити и Нео явяват истинската любов като абсолютна истина на живота, като истински живот за човека. И тази любов е не само истински, реален живот, но тя създава прекрасен живот, тя ражда живот и възкресява за живот. Тя възкресява човека като му придава неизменно красив и благороден образ. В нея човек се утвърждава като истински венец на творението и придобива абсолютни основания за битие и за вечен безкраен живот. Св. ап. Павел утвърждава безусловността и реалността на екзистенциалния статус на човека във вечността само и единствено в любовта. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини дапреместям - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползува (ІКор.13:1 - 3).
         В любовта човек е, както Бог е, защото Бог е любов. В нея човек е неизменно прекрасен и никой не може да промени образа му, който в този случай е абсолютно подобен на Бога. Бог е ИАХВЕ, което на староеврейски означава 'Този, Който Е" или 'Вечносъществуващият'. Той е неизменен, защото е любов. Човек е като категория от вечността, т.е. той е подобен на Бога в любовта.
         В любовта, вслушан в нейния вътрешен глас, Нео прави правилния избор в стаичката на Архитекта и не се поддава на изкушението да прояви слабост на разума. Нео прави правилния избор, утвърждавайки християнската добродетел на надеждата. Надеждата, че любовта е истинско и неизменно нещо и само в нея той ще придобие пълнотата на живота си като радост. Нео трябва да избере между спасението на Зион или по-точно да съдейства на машините, като възстанови човешкия род от избрани от него 23 индивида - 7 мъжки и 16 женски и вратата, която ще го отведе при неговата възлюбена Тринити, като предварително е осведомен, че тя няма да може да избегне смъртоносния куршум. Избирайки спасението на Зион или по думите на ап. Павел да раздаде всичкия си имот, Нео щеше да отрече надеждата. Той щеше да изгуби Тринити и истинската любов на своето същество, което щеше да го унищожи като човек. С Тринити той би загубил и истинската основа за човешки живот и радост. Той щеше да престане да бъде човек и да попадне в плен на машините.
         Нео избира надеждата, че любовта е единственото истинско нещо, в което няма промяна и смърт. В която човек не може да бъде унищожен. Той избира надеждата, че в любовта ще успее да възкреси тялото на своята възлюбена и пълнотата на своя живот като истинско човешко същество. В любовта тялото на Нео и тялото на Тринити са една плът и нищо на може да ги раздели. Само в любовта към прекрасната Тринити Нео е силен и тяхното единно същество ще успее да победи простата единичност на машините. Сцената с възкресението на Тринити е най-красивата сцена в Презереждане. С великолепната си игра актрисата К.- А. Мос успява да придаде както грацията и изяществото, което трябва да внушава тялото на нейната героиня като достойно поведение на обичащото човешко тяло, така и нежната чувствителност и всеотдайна любов като най-типичната за истинското човешко сърце проява. В своята роля тя успява да изиграе онова несъмнено човешко и истински човешко същество. Истинската любов на НЕО в Презареждане възкресява неговата възлюбена Тринити, както в първата част на филма истинската любов на Тринити възкресява тялото на Нео, защото в истинската любов влюбените са една плът на едно прекрасно същество, на венеца на творението и живее ли едната половина живее и другата. На английски името Тринити носи семантиката на 'Троица', а името на Избрания - The One в английски език е натоварено със семантиката на Богочовека Христос. Той е Единият, Единороднията или Сина Човечески. В този смисъл отношенията между Тринити и Нео са успоредени с отношенията на непрестанна, неизменна и неразделна истинска любов между лицата на Бога в Троицата. Истинската любов на Тринити и Нео се открива като Бжоествена любов или абсолютна истинска любов. Тринити и Нео представят реалността на Божествената любов, в която човешкото тяло не може да бъде умъртвено, а е винаги красиво и изящно, винаги живо. Тринити и Нео явяват Божествената любов като иманентно човешко или като истински живот за човека, в който той се превръща в уникална и незаменима ценност в света. Човек е призван да въплъти в своето тяло Божествената любов. Нео може да бъде истински човек, венец на творението, само в любовта или в Бога, Който е любов, в Троицата - Тринити.

 

 

 

Електронна публикация на 01. август 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]