Владимир Писарски

ОПУС № 4 И 5

         Спомни си някакъв телефон. Както си лежеше, в леглото, поради жегата и ранния махмурлук. Искаше да разбере колко е часът, но без да става. Гледаше през пердетата тъмното небе. “Най-много четири, а може и пет да е…” 45-54-40 – ето как се появи телефонът. Той разлепи устни и се опита да преглътне лепкавата бучка самота, която му пречеше да диша вече месеци наред. Опита се да произнесе номера вместо заклинание:
         - Четирсеипе… пеесе и…
         Потърси раздразнено пакета с цигари. Ръката му полази като спънат паяк наоколо. Напипа кибрита, захапа клечка и се отпусна с въздишка върху събрания на топка чаршаф. Нямаше сили за повече.
         Помечта си за бутилка студена бира, но това съвсем го разстрои. 45-54-40 – това бе въпросът. Помнеше трудно номера и адреси, така че, само нещо много… Чакай, чакай! Като че ли в паметта му се раздвижи някакво светло облаче. Или беше шапка от бяла лисица… просто заешка яка?
         Беше му досадно, че не намери цигарите. Каква ти тук заешка яка? Трябва да се домъкне до олющената от влага баня и да захапе чешмата. Шапка!…
         Надигна се с пъшкане и скимтене, седна и почти заспа. Стресна се при едно застрашително олюляване към ръба на бюрото. Фиксира бутилката от коняк. Разбира се – празна. От доста време не беше се наливал сам. Алкохолишка му работа. А какво друго му оставаше? Да хамалува, да вземе висше, да се обеси?… Не, мерси. Това не е за него.
         Изправи се и залитна към тъмното петно на вратата. Светлината от крушката го заслепи. Стоеше примижал, гол и безпомощен. Накрая успя да върне вещите в покой и да различи стрелките – 4 и 5. И отново телефонния номер. Добре де, ще врътне една шайба и ще каже… Какво? “Здрасти, не те познавам, но ти имам телефона…” Пуберски номера.
         Кой или коя? Трябваше му джезве, цигара и празна стая. Нямаше начин да не се сети.
         В живота му отдавна не се бе случвало събитие, което да заслужава паметта дори и на една муха. Дните и нощите се срутваха пред него мъчително, като високи каменни зидове, но зад тях вместо простор или пустота изникваха сивите стени на следващите дни. Неуспехите в най-значимото за него – музиката, вече бяха престанали да го безпокоят. Драскаше заострените като рибарски кукички ноти и пълнеше пластмасови папки с изписани петолиния. В тях затваряше нарастващото си недоволство и лепкавата болка. Безумните кресченда на опусите му бяха като драконовски нокти в ушите на щатните критици…
         Продължаваше да се взира в пукнатия си образ, а чешмата шуртеше и малки капчици го боцкаха по корема. Да, колективните запои с неоткрити таланти и плебеи го бяха превърнали в готов предмет за практиканти-анатоми. А беше едва на 27. Съзнанието му все по-често отказваше да се съпротивлява. Страхуваше се, че е жълт лист, красиво паднал в реката и понесен от сивите талази.
         Водата се стичаше по брадичката и пълнеше слушалката, но усещаше, че не бива да отлага. Ако номерът е плод на цифрова повторяемост, по-добре да го разбере веднага.
         - Ало… - гласът й погали ухото и изписа с цветни гирлянди името “СНЕЖАНА” в паметта му. “Видеозаписът” възстанови купона, ревнивия грубиян с когото тя дойде… Блусът… И музиката…
         - Снежана?
         - Да, аз съм, но…
         - Знам, че часът е почти шест, че сега не е време за телефонни разговори и…
         - Напротив, радвам се да ви чуя, макар и след месец.
         - Искате да кажете, че сте ме познали? Невъзможно! Разменихме не повече от три думи. Невероятно!?
         - Имам много добра слухова памет.
         Той замълча. Значи го помнеше. Или просто не й се спи и всеки е добре дошъл вместо ранната равносметка на утрото.
         - Ужасна жега е. Не се спи.
         - Да. – напразно се опитваше да преодолее гаденето. След кафето всичко щеше да е по-гладко.
         - Знам и коя зодия сте! – гласът й предизвикваше у него задух. Той се задъха. Стори му се, че е мълчал твърде дълго.
         - Снежана, искаш ли да се видим днес?
         - Имам повод.
         - Какъв?
         - Преди година, точно днес… Какво да излъжа?
 Тя се смееше толкова естествено. Смехът й обхождаше с меки лапи ледените ръбове в душата му. И те се топяха.
         - Не, наистина имам повод.
         - Да?
         - Знаеш ли… Започнах на “ти”, нямаш нищо против, нали? Знаеш ли, поводът е наистина сериозен. Само че не помня датата и затова реших, че е днес. Разбираш ли?
         - Не, не всичко.
         - Виждаш ли, преди да ти се обадя дори не се бях сетил за това. Чух те и се сетих…
         - Да?
         - Сетих се за една друга сутрин. Валеше дъжд. Вървях под студения порой, измокрен до кости. Пристъпвах от траверса на траверса, а релсите се забиваха в мъглата влажни и проблясващи. Чувах виковете на промушената мъгла, сладостните пъшкания на всукващите дъжда дървета. Улавях непристойните песнопения на тревата, изпаднала в безсрамна ерекция под милувките на дъждовните капки. Жвакането на подметките отмерваше басите на тази влудяваща кантата за дъжд и ж.п. линия…
         - Говориш странно… Като…
         - Луд. Знам. Извини ме.
         - И… какво се случи после?
         - Нищо. Влакът маршируваше към мен през мъглата и аз нямах никакво намерение да му отстъпя желязното си петолиние. Мислех, че единствено смъртта е достойна да слуша пиесите ми за изкормени черва и флейта… Ало, чуваш ли ме?
         - Да, да… Ти музикант ли си?
         - Без инструменти.
         - Как така?
         - В преносния и в буквалния смисъл. Електроник съм, синтезайзерът е единственото средство за възпроизвеждане на моята музика. А нямам синтезайзер и полагащата се апаратура, защото не съм… от тях. Разбираш ли?
         - Да.
         - Снежана, ще дойдеш ли?
         - Искам да разбера за онази сутрин. Как свърши всичко?
         - Много комично. От крайпътните храсти се измъкна някакъв пиян, застана срещу мен и стиснал между устните си мокър фас, ми поиска огънче. Чувах, а вече и усещах потракването на приближаващата машина, а той чакаше. Реших, че ако извадя запалката и му я бутна в ръката, бродягата ще се махне от линията и аз спокойно ще продължа в мъглата. Но щом го отминах, той запреплита крака подир мен като викаше: “Чакай, бе, приятел, запалката…” Влакът беше съвсем близо. Сграбчих пияндето и двамата се търкулихме в канавката, под канонадата на преминаващите колела…
         Тя помълча. Може би не биваше да й разказва всичко това? Жените харесват леките, остроумни шеги, обичат жизнерадостните, уверени в себе си мъже.
         Вече съжаляваше за казаното. Гласът й го стресна:
         - Всичко това… истина ли е? – тя едва произнасяше думите.
         - Глупости! Съжалявам, че го казах. Сънувах го или го четох някъде.
         Да, беше някакъв разказ, не помня от кой. Накрая двамата герои се сприятеляват и отиват в близката кръчма. Наистина съжалявам, че помрачих настроението!
         Беше в мен, натрапчиво като кошмар. Почувствах нужда да го споделя с теб.
         Снежана, не се сърдиш, нали?
         - Не.
         - Ще дойдеш ли? Без повод.
         - Добре. – секунда преди тя да го произнесе, той разбра, че ще я види.
         А за края на историята излъга. Докато стискаше окаляната яка на пияния изпита непреодолимо желание да го удуши. Започна бавно да стяга пръстите около подпухналата шия. В началото не усети съпротива, но след малко онзи вдигна ръце и се опита да разкъса хватката. Това го ожесточи. Впи палци под глътката. Очите на човека се изцъклиха, гърлото захърка смешно. Тогава го пусна и стовари юмрук върху моравия нос. После с дясната. Пак ляв –десен… когато кръвта стопли ръцете му, надигна се и без посока се отдалечи, повтаряйки:
         - Ще пречи, а? Ще пречи!
         Това скри от Снежана.
         Уговориха се за 11 и 30, в парк-хотела. Затова трябваше да мине през Росен, той щеше да му заеме 50 лева. Никога не го питаше за какво му са.
         Бъркаше в задния джоб на дънките, изваждаше кожения портфейл и отброяваше гласно сумата.
         - Тежко го даваш. – каза Росен, оглеждайки критично костюма и ризата му –
         Още нещо?
         - Ако имаш “Кент”, Роска, няма да е зле.
         - Колко?
         - Два.
         - О, кей!
         Горният рафт на гардероба бе като витрина на “Кореком”. Уиски, стекове цигари, сапуни…
         - Тръгвам, Роска.
         - Твой проблем. Значи – другия петък.
         Чисти сметки – добри приятели, това беше девизът на Росен. Баща му работеше в чужбина.
         Искаше тя да се почувства добре с него. Искаше да бъде различно от всеки друг път. В трамвая се опита да си припомни лицето й. Шестте минути на блуса не можеха да му припомнят много. Мирисът на косата й. И музиката.
         Музиката на нейното тяло. Това помнеше.
         В парк-хотела пристигна в 11 без 20. Купи три бели рози и предупреди келнера в ресторанта.
         - Дадено, маестро! – бай Стоян с готовност прибра бакшиша.
         Сега му оставаше да чака. Във фоайето беше меко. Палмите в бурета пееха омайващи хавайски рефрени. Еполетите на портиера разстрелваха неплатежоспособните посетители. Беше 1984 година.
         Имаше време и той реши да пийне една малка водка в барчето на мецанина. Запали си от току-що разпечатания пакет. Не искаше да мисли за нея докато не се видят. Розите звучаха като бели саксофони върху излъскания метал на бара.
         Барманката изглежда ги чу.
         - Как си, маестро?
         - Чудно, Нели!
         - Какво е тоя път?
         - Сребрист саксофон!
         - Охооо!…
         “Ако музикалните критици усещаха наполовина музиката, както Нели, - рече си той – поне нямаше да се наричат “музикални”.” Прибоя на наближаващият час заглушаваше околните звуци все по-плътно. Най-сетне!
         Беше в бяло – блуза, пола, сандали.
         Розите в ръцете й – какво легато!
         - Здравей!
         - Не ви помня…
         - Нали бяхме на “ти”? – смее се Снежана.
         - Бях забравил полярната лисица.
         - Кое?
         - Напомняш за Северния полюс в тази жега. Ела!
         Двамата влязоха в ресторанта. Келнерът уставно ги придружи до масата в ъгъла, настани ги и донесе менюто и вазичка за цветята. Тя се обърка, не успя да скрие смущението си, не беше свикнала на светски лукс.
         - Разчитам на твоя вкус.
         - Да не съжаляваш!
         - Наистина! – сепна се уж тя – Какво предлагаш?
         - Гулаш, каре, кавърма…
         - О, не! Нещо постно има ли?
         - Сирене в гюведже, мадам. – предложи сервитьорът.
         - Да, ако обичате.
         Когато бялото вино заискри в очите им, едва минаваше един. Гласът й бе станал дълбок и някак възбуден. Говореше за родителите си, за детството, но той не улавяше смисъла, а звука на думите. Слушаше я както би слушал
         Гершуин или Барток. Не защото имаше някаква прилика в звученето, а защото я усещаше толкова близка и неразбираема, както тях. Усещаше дъха, случайния допир на ръцете й, взираше се в пъстротата на ирисите и в същото време я виждаше далеч, много далеч от себе си. Като остра, тревожна болка… Така дойде втората бутилка. После конякът с кафе.
         - За пръв път пия коняк с кафе! – възкликна тя.
         - Снежана!
         - Кажи?
         - Искам да ти покажа някои неща. Имам записи от мои творби. Преди три години се запознах с едни момчета. Имаха пари и връзки, купиха апаратура, искаха да правят състав тук. Сега са в Швеция. А на мен ми останаха записите от технаия синтезайзер. Искаш ли да ги чуеш?
         - А ти как мислиш?
         Излязоха от парк-хотела и виждайки хладните, зелени сенки на алеите, решиха да се поразходят. Една пейка направо ги примами.
         - Ох, май се напих… - Снежана сложи длани зад тила си и се облегна назад.
         Гърдите й изпънаха леката блуза. Той несръчно обхвана раменете й:
         - Веднага разбрах!
         Смяха се до изнемога. Обронил глава на сърцето й, слушаше влуденият му тимпан и едва сдържаше поривите си. Случайно видя часовничето в деколтето.
         Наближаваше 5 вечерта. Тя заговори отново. Чувството за обреченост не го напускаше. Той се изправи.
         - Извинявай, че те прекъсвам, но имам едно предложение. От чистия въздух ожаднях. Останаха ни седем лева, на кортовете има барче – А?
         - Ах, ти, стара пияницо!
 Хвана я подръка. Пръстите му неспокойно играеха. Бореше се с желанието да я притисне до някой бор и седефените копчета да се смесят с боровите иглички; или другото – да бъде безкрайно нежен като сонет, да докосва и побягва…
         Тя спря. Беше усетила, а може би бе изпитала същото. Ръцете й се белнаха в сумрака и обхванаха раменете му. Устните се срещнаха – жарки и хладни.
         Той не знаеше, не можеше, не вярваше, не искаше… Прелюдията-целувка.
         Началото на нещо тленно. Ръцете му усетиха тялото й като добре настроен, съвършено изработен инструмент. Някакъв ерос-страдивариус.
         Не сега! И двамата побегнаха, усетили крехкостта на момента.
         - … майка казваше, че много ще патя. Кака беше примерът в семейството… шестици и прочее… Миналата година ми призна, че е девствена… Горката ми сестра – жена на 26 години!…
         Някак от самосебе си се озоваха пред неговия блок. В асансьора бе открадната крушката. Той плъзна ръце по гърба й. До 19-тия етаж дланите им опознаваха телата в тъмното. Вече беше невъзможно да се изгубят.
         Държаха се за ръце докато той отключи. През остъклената врата на хола се процеждаше синьото мъртвило на телевизора.
         - Шшшт! Наште.
         Минаха на пръсти по дългия коридор и хлътнаха в неговата стая. Той запали цветните аплици. Здрачът навън се сгъстяваше. Включи касетофона и дълго рови в огромния куп касетки. Накрая намери търсената. Стаята се изпълни с демони.
         Те сякаш изскочиха от черните недра на тон-колоните, припърхаха под тавана и с кикот пикираха над главите им. През цялото време лицето му остана неподвижно, очите притворени, устните – стиснати. Само върху високото му чело пулсираше напрегнато вена. Снежана го гледаше изтръпнала, все едно за първи път разбираше нещо. Тъмнината в стаята се сгъстяваше, а звуците и призраците сякаш разкъсваха стомаха й. Тя запищя.
         Това го опомни. Скочи и спря касетофона. После коленичи пред нея и много нежно погали страните й. Тя захлупи лице в шепите си.
         - Снежана… - ръката му кротко се мушна в скута й – Снежана… успокой се!
         Галеше я, сплиташе кичури от косите й. Най-сетне Снежана вдигна очи и прошепна:
         - Извинявай… аз съм си виновна… Много съм слаба. Разбери ме!
         - Снежана, може би трябваше…
         - Не! Знам, това е твоята музика… Но…
         - Какво?
         - Плаши ме!
         За да се скрие, тя се сгуши в прегръдките му. Цялата се тресеше. Тя целуваше шията и гърдите му, като трескаво разкопчаваше ризата и триеше лицето си до болка.
         - Снежана, успокой се… - опитваше се да я спре, но всъщност не знаеше дали трябва. Усещаше зъбите й, нежните й, твърди пръсти. Тя желаеше неговата любов сега.
         Блузата отлетя към ъгъла. Гърди и устни се срещнаха и замряха. После ръцете им бавно се спуснаха и се изгубиха в сенките...
         Любиха се до изнемога.
         В 4 часа и 5 минути сутринта двамата чакаха първия трамвай. Нощта отслабваше. Бяха мълчаливи.
         Вратите се отвориха, тя изкачи стъпалото и се обърна.
         - Можеш да разчиташ на мен. – каза Снежана.
         - Сбогом! – каза той.
         Вратите се затвориха.
 
 


Електронна публикация на 03. октомври 2001 г.

г2001 г. Владимир Писарски. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.