Четвърти пробег
ПЕТИ ПРОБЕГ

… … …

- Скандално! Нечувано! Идиотско! - проф. д-р Трендо Колев при всяка дума тръсваше алаброса си и на сина му, Марио, не оставаше нищо друго, освен, да очаква кога ще падне на бюрото. Той беше в обичайната си скинхедска премяна и уокмен в ушите. За него ситуацията напомняше някой ням филм, нещо като “Усмивки от старите ленти”.
- Как можа? - продължаваше да се пени бащата - Всяка седмица ти плащам гаранции в полицията, имаш собствен апартамент, за да не ми крадеш колата ти купих джип, пари колкото поискаш, правиш каквото ти скимне… Но това - не! Само това - не! Да ми проваляш експериментите, да си вреш стриганата гага в моя бизнес - не! Тая няма да я бъде, глупако! Не! Не! И не!
- Кво ти става, бе, фадър? - синчето наду балон от дъвката си и го пукна - Зарад няк`ъв катил!…
- Ти си катил, недоносче глезено! - ревна професорът и уморен от безплодната канонада се тръшна на креслото си. Запали цигара, загаси я, после запали нова - отвътре му вреше и кипеше. Той се взря змийски в отрочето си:
- Махни уокмена! - заповяда му.
- Кво-о? - проточи по обичая си Марио. Усещаше, че става опасно.
- Извади слушалките от плесенясалите си ушни миди и слушай какво говоря, че няма да повтарям!
Синковеца изпълни нареждането, вече без въпроси.
- Първо - прегъна показалец професорът - Дошъл съм чак от Боливия тук, не за да ти дам възможност да покажеш орангутанския си интелект, а с много важна мисия. При теб обясненията са просто излишни, но за последен път ще бъда изчерпателен. Според проучвания от много висок ранг, България е страната, в която се раждат най-често и най-силни екстрасенси. А на мен ми е нужен имено такъв. Второ - той прегъна средния - Бях го намерил, муле такова, и го бях подготвил за експеримента, но ти, идиото, снощи си се опитал да го ограбиш, и си го прогонил дявол знае къде. И трето - бе свит и безимения - Утре заминаваш за Виена, при драгоценната си майка. Нека и тя се порадва на рожбата си.
- Ма, фадър…
- И четвърто - сви юмрук пред лицето му - Никакви възражения! Отивай да си приготвиш багажа!
- Ма, нали ти донесох мобифончето… - изхленчи дънгалакът.
- Вън! - кресна проф. д-р Колев и посочи недвусмислено вратата на кабинета си. Марио потътри подметки по мокета в указаната посока. В това време телефонът издрънча. Колев като див мустанг се хвърли върху му.
- Намерихте ли го?
- Шефе - беше по-разговорливият бодигард - Няма го.
- Остави Мъби в боксониерата и ела в офиса!
- О, кей!
Оставяйки слушалката, бащата на Марио скръбно си рече: “Боже, какъв син! Наказание! Мъби и Гоби са по-свят от него!” Двамата му телохранители дори не възроптаха срещу служебните си прякори - Мъби, съкратено от МЪлчащия БИк и съответно Гоби - ГОворящия. А неговия ахмак, само претенции и главоболия.
… … …
СТРАХ ме е от пчели. И от оси ме е страх. А мравките - кошмар! Лазят по връзките на обувките ти, по чорапа, в крачола и през джунглите от косми достигат чатала, а от там нали знаеш… Мразя стършели, оводи, папатаци. Ненавиждам конски мухи. И всичките там бръмчащи и щипещи хитинови изчадия… Ако можех, бих ги изтребил с един замах. Само че ме е страх, че после растенията ще станат ялови, тревите няма да поникнат, дърветата ще падат без да дадат плод и семена… Ужасявам се, че след това тревопасните ще опасат де що е останало и ще изпукат също - от глад. Гладна смърт ще покоси и хищниците и ще остане най-всеядния хищник - човека. А човека е канибал и лешояд, след двайсетина години ще е опоскал планетата до скала, водата от океаните ще се е изпарила, и ще са останали само два ръмжащи каменоядни примата… Ужасно ме е страх, че единият каменояд ще е женски, а другият ще съм аз… И ще се влюлбя в каменоядката, и ще дрънчим върху скалите със силикатните си тела, и накрая аз ще заспя до нейното рамо от мергел… И тя ще ме излапа за вечеря… А ето защо и за кого ме е страх най-много… За нея…
Сега страх ли те е от настинка и кърлежи?
Най-страшна е самотата, страхливецо…
… … …
Санитарката Мария прочете пак последния ред - “Най-страшна е самотата, страхливецо…” С него свършваше написаното в четвъртата тетрадка на Иван-Исак Мухлевентски, бивш училищен инспектор. Целият текст бе на последните два листа, които сега се явяваха първи и се бяха запазили по чудо от дъждовния порой. На електрическия радиатор се сушаха размитите и събрани в плика “Ромика” листове и вещите на леля Сара. Мария прочете откъслекът, седнала под прозореца, огрян от мекото обедно слънце. Часовничето, провиснало на врата й, хвърляше дребни отблясъци върху надиплената хартия. Тя четеше, докато в леглото й авторът на по-горното спеше като сукалче. Той още не знаеше къде е.
След като го пренесоха в къщата, Мария и баба й разбраха, че Иваан-Исак е трескав. И го тресе без да дойде в съзнание 27 часа. През това време двете жени постоянно сновяха около болника. Мария беше работила извънредно толкова дълго, че никой не се учуди на внезапното й излизане в отпуск. Тя не знаеше къде точно живее непредвидения й гост, затова, докато съхнат дрехите му, го беше облякла със синия анцуг на баща си. През антрактите, между тракането със зъби и горещите пристъпи, Иван-Исак непрекъснато бълнуваше. Ако се беше сетила да използва силата на ръцете си веднага, домакинята едва ли би научила и една десета от мислите и терзанията му. А сега, тя знаеше малко повечко.
Баба й влезе в стаята с паничка оцет и кърпа в ръка. Тя погледа известно време спящия и рече:
- Маре, ти и на него помогна, чедо! Златни ти ръце!
Внучката само се усмихна и сведе очи.
- А на него душата му е златна. - промълви тя.
Точно в този момент Иван-Исак се събуди.
А Иван-Исак си мислеше, че току-що е заспал и сънува.
Може би, си беше точно така…
От тавана го гледаха цяло хоро голи до кръста девици с риби опашки и грифонски криле, хванати през една за козли с рубашки и валенки. Те се въртяха около огромен петел, който беше извил врат досами крилото си, за да придържа слънцето. Слънцето беше странно червеникавокафяво и матово, то не светеше. Светлината идеше от другаде и Иван-Исак проследи посоката й. Погледът му се плъзна малко встрани и надолу, където до слънчев прозорец, обточен с диаманти и рубини, седеше сестрата на белите лебеди, а на гърдите й блестеше ярка звезда. В същия миг Баба Яга се надвеси над него и му тури оцетена кърпа на челото.
- Няма страшно, сине, треската мина. - рече гъгниво старата, мигайки умилено с набраздените си от бръчици клепки, на които висеше по едно сгърчено, безжизнено перде. Парченцата ципа всеки момент щяха да паднат.
- Добър ден, господин инспекторе! - обади се откъм прозореца сестрата на белите лебеди.
- Къде съм?… - попита някой с отпаднал и съскащ шепот. Мухлевентски точно това искаше да знае, нима беше неговия глас? “Такъв сън - помисли си - никога не съм си поръчвал.” Изведнъж в главата му се разнесе вик: “А-а, Каца, тоз крие нещо!” и друг, по-плътен и ленив: “Скиж, че е зел-дал! Тетрадката я фърли у фрикасето!” и трети: “Рече веднага да звъннеш на седемте слънца! Туй копче помни как умря леля ти!” и после цял хор от пиянски гласове ревна: “Не ни будалкай! Дон`т!” Иван-Исак се сгърчи като попарен, след което внезапно се изправи в постелята и с безумни, невиждащи очи изпищя:
- Професорът е насъскал помиярите! Иска да ме вербува! Помощ, помощ, помогнете ми…
Двете жени, млада и стара, поеха протегнатите за милост ръце на болника и внимателно го върнаха в леглото.
- Не бойте се, вече сте в безопасност! - продума сестрата на лебедите - И не сте сам…
Последните думи и ръката положена на челото му го успокоиха веднага. Той притвори очи и сякаш спомняйки си нещо много приятно, промърмори:
- Ще бъда при нея в полунощ…
Иван-Исак пак се вторачи в слънцето под крилото на петела-великан. От центъра му, т.е. от върха на носа, се провесваше шнур, а в края му имаше най-обикновена фасонка с крушка и надиплено, стъклено абажурче. Потърси лебедовата сестра - тя поднесе звездата към очите си и загрижено каза на Баба Яга:
- Двайсе и седем часа го тресе! Ще пробвам пак…
- Или пък, Маре, да се обадим в болницата, не знам…
- Да опитам още веднъж и тогава…
Той почувства две силни и леки длани да докосват темето му. После в глата му задуха тих морски бриз и отвя тягостната болка. Топъл и мек крайбрежен пясък покри изстрадалото му тяло и някой с много ловки пръсти започна да изтръгва от него нажежените пирони. Поток от ведрост и енергия заизпълва изнурените му мишци, странна безтегловност го издигна нагоре и той се понесе към…
… … …
ПОНЕСЕ се към петия връх. Знаеше, че там някъде го чакат. Щеше да е прекрасно да сподели гледката с някой. А ако този някой е приятел - какво по-хубаво от това. На петия връх ще намери най-после душата си. Не, не беше точно така. Щеше да намери част от нея, не цялата. Цяла щеше да стане на седмия връх, под престолите. Тази част ще е почти половината от нея, ще му даде стремеж, посока, смисъл… Някои дори не продължават след петия връх. Остават там и това не се гледа с лошо око. Но той, той, Иван-Исак Мухлевентски ще продължи. Трябва да продължи. На него му бе дадено да продължи… ДАДЕНО! В ден първи! По Коледа, той помнеше. Помнеше и стихчето - “АЗ УМИРАМ И СВЕТЛО СЕ РАЖДАМ РАЗНОЛИКА НЕСТРОЙНА ДУША”… Набираше височина, рееше се в кръг около масива и пак се издигаше… Жегна го остро съмнение, чак лявото му крило се вцепени! Ами ако на върха никой не го чака, ако той чисто и просто е с половин душа и въпреки това дръзва да долети до петия връх?… Щеше да започне да пада… Вече падаше! Крилата му се сгърчиха да загребат пространство, но бе невъзможно… Падаше свистейки… Падаше, падаше, падаше! Ето го ГОЛЯМОТО ПАДЕНИЕ!
… … …
От равномерно, дишането му стана учестено и насечено като на задъхан пес. Ненадейно клепачите отскочиха и разширените му от ужас зеници фиксираха резбования таван. Иван-Исак се надигна на лакът и още неосъзнал се, отметна одеялото, сядайки на ръба на леглото. С недоумение забеляза, че санитарката Мария спи на два стола, наметната с мантото си. Навън беше нощ.
“Къде ли съм? - помъчи се да си припомни Иван-Исак - Още в каква каша съм се забъркал? Боже, нищичко не помня!” Сигурен бе, че не е в болница, лудница или арест. Не беше и в клиниката на проф. д-р Колев (и слава Богу). Това бе частен дом с традиционна руска дърворезба. Руската къща? Та той беше у Мариини! Но защо? Изневиделица в съзнанието му изплува много ярък и отчетлив спомен - той е в хотелския ресторант, на една маса с професора, пият коняк. Тя влиза и виждайки Иван-Исак, го стрелва с унищожителен укор, казвайки му: “Как можа да се натряскаш така!” В отговор той измучава и пада под масата, събаряйки фрикасето… Господи, нима е възможно? И каквато е милозлива, го е влачила до тук - тя не знае къде живее - и сега спи на столове, загърната с връхната си дреха, за да може той да изтрезнее!?! Ужас! Срам! Грехота! Падение… Иван-Исак Мухлевентски целият потрепери от възмущение… И то с болния крак! Та той няма да посмее да я погледне в очите, камоли, да се събуди утре в леглото й и да иска прошка!… Трябва да се махне по-скоро оттук! Да се продъни в земята! Да не дръзва името й да спомене, без след това да не си отреже езика…
Мухлевентски безшумно се изправи, заобиколи спящата и отвори прозореца. Прескочи в градината и бос зашляпа по паветата към дома си. Сигурно минаваше 4 часа, защото първите петли си подвикваха един на друг. Навремени, докато вървеше, Иван-Исак вдигаше ръце и се хващаше за плешивината, все едно че възнамеряваше да си откъсне главата. “Отгоре на всичко - рече си съзирайки се в една витрина - съм с чужд анцуг! Света Богородице!”
Както крачеше, озърташе се и се вайкаше Мухлевентски зърна на един стълб за обяви собствената си фотография и под нея дебел надпис “ИЗДИРВА СЕ!” Той се закова на място, върна се до известието и зачете:
“ИЗДИРВА СЕ !
ЛИЦЕТО ИВАН-ИСАК МУХЛЕВЕНТСКИ
42 ГОДИШЕН, НЕЖЕНЕН, Ж-Щ НА
УЛ. “ТРИ ПЕТЛИ” БЛ. 15  ИЗЧЕЗНАЛ НА…”
Тук обявата беше скъсана. Иван-Исак потърси друга и веднага я откри. Обявите бяха на ксерокс, имаше ги на всеки ъгъл и будка по “Балканска”. Значи, го търсят от три дни. Три дни махмурлува в нейното легло! Кошмар!
Иван-Исак Мухлевентски се втурна към панелния комплекс, все едно че го гонеха триста дяволи. Когато стигна входа, на вратата му също видя изтипосана мутрата си. Отлепи листа и качвайки се по стълбите на пръсти, го сгъна и пъхна в джоба на чуждия анцуг.
Ключът си беше под изтривалката, но беше превъртян само веднъж. Вероятно полицията е влизала - самоубийство, убийство - кой знае какви версии са плъзнали из града… Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея с цялата си тежест. При оскъдната мебелировка на боксониерата, безпорядъкът, който беше постигнат, можеше да бъде вписан в “Гинес” на момента. Да се промъкнеш в бокса или стаята се изискваше умение на въжеиграч.  Колкото се може по-беззвучно Иван-Исак Мухлевентски изправи масата и тури до нея стол, на който седна припряно. Сложи пред себе си обявата и я разгради с длан. “Изчезнал на - пишеше по-нататък - 28 февруари т.г. Предполага се, че е напуснал дома си около полунощ и се е отправил в неизвестна посока. Двама очевидци са го срещнали до кафене “При Стефани” малко след 23.30 ч. На 27 февруари т.г. Отличителни белези: плешив, с аркада и синина с лепенка на дясното око, цепната устна. Облечен в сив, пепитен панталон и червеникав вълнен пуловер.”
- Кафяв. - поправи грешката той.
Но откъде, дявол го взел, знаят всичко това? От свидетелите-очевидци? Възможно е. Или са видели гардероба… Глупости, откъде ще знаят какви дрехи има та да разберат кое липсва?… Тогава?
Отговорът се мъдреше долу, вдясно. “Издирването се провежда от частна охр. ф-ма “КОМКОТЕКС - 200”. Всички сведения за лицето се възнаграждават по преценка на ф-мата.”
Пак ли вие проф. д-р Колев? Махнали сте “ИМП-а” и една нула. Но защо, защо съм ви толкова необходим? Имено аз - училищния инспектор и то бивш, Иван-Исак Мухлевентски…
… … …
- Доброутро, господин просефоре! - кака Милка пристъпваше на място по мокета и от смущение чак запелтечи.
- Добро утро, госпожа! - с развян перчем и усмивка 24 карата я посрещна Колев - Разбрах, че имате да ми казвате нещо за съседа си. Вие познавахте ли го добре? Всъщност, забравих да ви се представя - професор Трендо Колев, учен. А вие, госпожа?
- Милка, господине, - изчерви се тя - Милка Чичова, от третия етаж, ма по ме знаят кака Милка.
- Добре, како Милке! - отметна грива Колев - Значи, познавате Метеленски?
- Не - дръпна се кака Милка - Пишеше “Мухлевентски” и снимка даже. А Метеленски не познавам, не е от нашия блок. Виждам, значи, “Издирва се!” - викам си - знам го аз него, а ето, оказва се, Метеленски дирят… тъй, тъй, че те много си мязат, гос…
- Не сте сбъркали, како Ленке - спря я професора и за всеки случай погледна обявата на бюрото си - Мух-ле-вент-ски  - точно него издирваме. Моля за извинение, но не помня имена! Формули и диаграми помня, а имена - не. Хе, хе, професорска болест!
- Не знаех, че боледувате! - загрижено го огледа посетителката - Значи, за испектора се интересувате… Тъй, тъй, знам го аз, съседи сме, как иначе! Пък да ви каъжа професоре, бедни хора сме, че и болни… тъй, тъй, то не е много удобно, професоре… - кака Милка се запъна като магаре на мост и цялата пламна.
- Какво ви безпокои, како Илке? Информаторите остават анонимни.
- Тъй, тъй, - поде наново жената - То хубаво това… ано… ано… анимноста, де, ама, пишеше там “по преценка”, добре, ама как? Тъй де, че аз ако ви кажа, да я прецените формацията, па вие кажете, примерно: “А-а, како Милке, туй вече го знаем!” И чао на възнаграждението! Тъй, тъй…
- Това ли било? - ухили се колев и кой знае защо, настроението му помръкна с една октава - Сто лева е за информация която потвърдите, значи, знаем я. Стига да не сте я прочели в обявата. А ако е нова - петстотин.
Кака Милка преглътна на сухо и се ококори:
- Тъй, тъй, ами ако… знам къде е?
Професорът скочи срещу нея:
- А знаете ли? - строго я стрелна изпод алаброса.
- Че как! - доносницата нямаше да се изпусне.
- Хиляда. - отсече професорът.
Кака Милка го гледаше все още с очакване. Той извади от портфейла си две банкноти по 500 лева, връчи й едната и рече:
- Другата, като чуя.
- Тъй да е - прибра парите съседката - Сутринта, към четири, се прибра, завалията. Чух да мести мебелите…
- Сигурна ли сте!
- Или е той, или духът на леля му шеташе горе. Чух го добре!
- От третия етаж? - учуди се Колев.
- Тъй, тъй, професоре, то в тия панели, човек ако има остро ухо, всичко чува.
- Добре. Ето ви другата. Но ще дойдете с нас. - от този момент професорът забрави за присъствието на кака Милка. Той вдигна мобифона и изкомандува - Гоби, взимай Мъби и веднага при мен с джипа!
Докато крачеше из кабинета като заключен звяр и хищно святкаше с очи, кака Милка я обзе страх.
- Ма, професоре, да не му направите нещо? Грех ми на душата! Добър човек е… Пуста беднотия…
Двамата телохранители нахълтаха в кабинета.
- Казвай, шефе? - рече Гоби.
- Вземете я и право в боксониерата! Казва, че се е върнал там!
- Леле, Божке-е! Затрих човека… - завайка се кака Милка, излизайки между здравеняците на професора - Не ви ща парите!
… … …
Иван-Исак Мухлевентски разчисти бардака, оставен според него от служителите на реда и слезе да изхвърли кофата за боклук. Беше с все същия син анцуг, а като прикритие нахлупи старо войнишко таке без отличителни знаци, останало за спомен в килера от някой майстор-бояджия. Всички от блока вече бяха на работа, освен клюкарките, но той въпреки това се придвишжваше крадешком, все едно че в кофата носеше мина или човешки крайник. Иван-Исак застана до контейнера и се накани да бутне капака. Пружината, обаче, беше заяла. Наложи се да отиде отзад и да дърпа с две ръце, докато го закачи на стопера. Тъкмо се канеше да заобиколи отново, защото беше оставил кофата там, черния джип на професорското синче, ръмжейки, удари спирачки пред входа и от него изскочиха телохранителите на Колев, водени и уговаряни от кака Милка. Мухлевентски ги позна и приклекна зад контейнера, вслушан в обясненията на комшийката:
- Момчета, ма, той е толкова скромен, така се грижеше за леля си, Бог да я прости… И е добър… Подари ми птичката… Моля ви, не му правете лошо! Пустата ми лакомия! Възнаграждение - пфу!…
Говорящият бодигард, т.е. Гоби я хвана за лакътя и я бутна с едно движение във вратата, влизайки след нея.
“Клетата кака Милка - съжали я Иван-Исак, но после гневно додаде - Предателка! Лакомия! Нека й тежа на съвестта!” Той все още клечеше сред обелките от картофи и се чудеше какво да предприеме. Не можеше да остане тук, щяха да го търсят. Да се върне в Руската - никакъв шанс! За хотел са нужни пари… Какво друго?… Данчето! Гърбавото Данче! Тя ще се зарадва двойно - че не е изчезнал и че може да му бъде полезна с нещо. Само за една нощ - колкото да премисли още веднъж следващите си действия. А може би, най-правилно е, да се качи още сега горе и да ги попита, какво правят в частна собственост, при отсъствието на домакина. Та те не искат да го убият. Дори не знае, защо толкова го е страх от проф. д-р Колев. Та той му предлага работа, добро (какво говори - превъзходно!) заплащане и даже известност… Какво лошо можеше да има в това? Това, че Ма… че санитарката не одобрява нещо в дейността на професора? Е, може и да има нещо нередно в работата… Но това все пак е професор, дипломиран доктор, учен завършил в странство, забогатял и направил откритие! Как може такъв човек да е непочтен? И той постъпва детински, криейки се зад контейнера за смет. Ще се качи горе и ще каже: “Добър ден, господа! Търсите ли някого? Професорът се е разтревожил? Добре, ей сега ще се облека…” и тъй нататък.
Мухлевентски наистина тръгна, ала не направил и пет крачки, чу зад гърба си:
- Ивис, плашило такова! Изкара ми акъла! - гърбавото Данче го наближи, а цялото й лице грееше и щеше да го прегърне, ако не се притесни от внезапния си изблик - Къде беше?
- Честно казано, Данче, срам ме е да си призная… Май, не помня много?…
- Пък на мен ми каза едно птиче… - тайнствено му намигна Данчето - Че заради тебе изгонили онзи подигравчия Рио, чак зад граница! Много ме майтапеше и тормозеше, мамка му!
- Какъв Рио, Данче? Кога? Кой ти каза?
- Ама и ти си един - скромничи! Абе, Кацата ми каза, що се правиш на утрепан?
- Каква каца, бе, Данче, как ще ти каже каца? - все повече недоумяваше Мухлевентски.
- Мамицата му! - почуди се тя - Да не ме е метнал Кацата? Тъпагьоз!
- Не знам дали те е излъгала твойта “каца”, но я да седнем някъде и всичко да си разкажем…
Иван-Исак се беше успокоил напълно. Професорът можеше да почака час-два, няма да му избяга. А с Данчето от Коледа не са се раздумвали. Ще я заведе в кафенето отсреща, ще я черпи едно кафе с последните си пет лева. Гърбавото Данче много обича кафе. Пък тя ще му разправя какви небивалици се говорят за него из града. И той ще й каже, каквото помни… Плюс това никой не го наричаше Ивис. Щеше му се като Денчо да тресне по масата и да каже: “От днес ще ме наричате Ивис, никакъв Иван-Исак!” Може би, някой ден… И без петте лева щеше да е толкова беден, колкото и с тях. Все пак, нужно му бе да чуе някой близък, приятелски глас, а ако този глас каканиже непринудено “Ивис това, Ивис онова, мамка му Ивис” - какво по-хубаво?
… … …
Тя не повярва на очите си.
Малко преди да задреме на неудобното си ложе от столове, гостът й кротко спеше, успокоен след сеанса, а когато сутринта спря поглед на леглото, той все едно се беше изпарил. Първата й мисъл беше, че е отишъл до тоалетната, но след като изчака 15 минути, стана и излезе да провери. Баба й беше будна, шеташе в кухнята. Като видя как тревожно се оглежда Мария, попита:
- Какво, да не е по-зле, Маре? Трябваше, май, доктор да викнем…
- Няма го! - вдигна ръце безпомощно внучката.
- И таз хубава! Да не е…
- Не е. И в двора погледнах. Как е възможно?
- Че те и дрехите му са тук, сине, - погледна старата в стенния шкаф - И обувките, с чорапите барабар. Къде ще се дене бос, ма, чедо?
Мария седна до масата с длани между коленете и поглед зареян неизвестно къде. “Но как е възможно? - питаше се тя - Как просто ей така, без дори да се обади, ще се вдигне и ще си тръгне? И защо? Да не е сомнамбул? Но те се връщат и то още по тъмно… От друга страна, никой не изчезва без повод, без причина. Треската му едва-що бе преминала, та той нямаше сили, само с чужда помощ можеше да… Чужда помощ?” Тя трепна осенена от внезапно прозрение - професорът! В бълнуванията си гостът често го споменаваше, ала от тях не бе възможно да се разбере кой знае колко. Едно й стана ясно - проф. д-р Колев преследваше и заплашваше с нещо училищния инспектор. Този съмнителен учен-медик би го отвлякъл без да мигне. Подобна постъпка му подхождаше. Незнайно защо, още първия ден, когато научното светило се появи и завзе третия етаж на болницата, Мария изпита неприязън към него. По-късно тя прерасна в омраза, а през последните дни, подклаждана от трескавите терзания на Иван-Исак, се превърна в ненавист.
“Обаче, - продължаваше разсъжденията си тя - Ако са се вмъкнали през входната врата и бабината стая, тя щеше да ги чуе?” Оставаше единствения вариант - открехнватия прозорец в стаята й. Да, през прозореца не би било трудно. Мария беше доста уморена, заспала е дълбоко и не е усетила нищо. За платените горили на Колев е било детска игра да пренесат през ниския перваз олекналото тяло на болника.
- Отивам да го търся! - Мария се изправи отривисто, кракът й щракна в ставата и я накара да приклекне от болка. Баба й уплашено се завтече, да я прихване, но внучката надмогна страданието и прехапала устни, изкуцука до стаята си. Там, все така напрегната и бледа, вдигна мантото от неразтурените столове, откачи баретата от закачалката и измъкна ботите изпод леглото, присядайки на ръба му, за да ги обуе. Когато бе готова за излизане, тя се огледа из стаята, дано намери доказателство или потвърждение на тезата си. Очите й се спряха на купчинката вече изсушени листи и документи. Това е - Иван-Исак никога не би си тръгнал доброволно, без да си ги вземе. Беше разбрала, колко са му скъпи тези вещи, по време на честите му халюцинации.
Паспортът на леля Сара беше оставен най-отгоре. Мария го взе и погледна адресната регистрация - ул. “Три петли” бл.15 вх. Г. Може да открие там някой негов роднина, да разбере нещо повече за проблемите му с Колев. Трябваше да опита, макар шансовете й да бяха нищожни. Подочула беше, покрай Денчовото полудяване, как санитарките коментираха, че училищния инспектор оставал единствен наследник.
Излизайки на главната улица, Мария забеляза двама полицаи да късат някакви ксерокс обяви. Те ги отлепяха от стени, витрини и улични стълбове, събираха ги на купчинки и стигайки до някое кошче за смет, акуратно ги накъсваха в него. Като ги отминаваше, чу единият да мърмори:
- Бе, тоя народ съвсем се разпаса, Гошкин, частните охранители нямат право на издирвания от такъв род. Настава Содом и Хомор, Гошкин!
- Гомор, гос`вин старши, Гомор! - поправи го другият.
- Ти да мълчиш, Гошкин!
- Виноват!
Мария се подсмихна, продължавайки в посока към панелния комплекс. Видя няколко работника от общинското озеленяване, заети със същата унищожителска дейност. Това разбуди любопитството й. Свърна към близката будка за пуканки и отдра една обява. Съдържанието й, и най-вече фотографията я накараха да се закове на място. Там се мъдреше “лицето” Иван-Исак Мухлевентски…
… … …
СПОМНИ си, че го бе търсила вече в същия лабиринт. И другите го търсеха, не, те го преследваха. Само да не го открият преди нея… Съкровището светеше в средата на лабиринта. Тя знаеше как изглежда - тройна златиста пирамида отлята в прозрачно кълбо. При въртене пирамидите преминаваха една праз друга и една в друга. Те се деляха и свързваха в непрекъсната последователност, но винаги оставаха три - червена, жълта и синя. Трябваше да се спре сферата точно в определен момент и тогава трите измерения щяха да се слеят и да отворят проход към четвъртото, където беше петия връх по пътя към Престолите. И тя бързаше към сърцето на лабиринта, към яркото сияние. Но в коридорите отекваха и стъпките на другите. Те също искаха да го притежават и ако тя не ги изпревареше, щяха да затворят прохода. И тогава Срещата нямаше да се състои… Бързай, бързай, бързай и внимавай за летящите врати, лъжливите ескалатори, стените-илюзии и фалшивите стъпала! Опасността да се провали в уловките на лабиринта и да стигне късно до съкровището бе почти равна. Кривулиците я бавеха, преките пътища се оказваха обиколни… Ще успее, ще успее - вижда вече яркия ореол на сферата, затичва се и се удря като пеперуда в стъклена стена… Чува другите как грухтят от задоволство, вижда зурлите им как опипват кълбото, как копитцата им го тъпчат и трошат, как глигите хрускат парчетата… “Не бива!” - мъчи се да им изкрещи, но няма глас. Иска да тропа по стъклото с юмруци, но то изчезва и тя пада върху четинестите им гърбове… Сега ще я разкъсат, ще я размажат в калта, ето, вече ръфат глезена й… Сбогом…
… … …
- И си тръгна тихомълком, без да се сбогуваш? - гърбавото Данче го изгледа с почуда и упрек - Без дори една бележчица да драснеш, да помолиш за прошка! Става, нашичкия и кой откъде е! Мамка му, Ивис, не си прав!
- Сега, като се замисля - рече Иван-Исак виновно - Виждам, че съм постъпил прибързано… Глупаво беше, наистина! Хората се грижили за мен три дни, търпяли са ме, а аз като някой неблагодарник и търтей, се измъквам посред нощ през прозореца… Не, вече наистина няма да имам сили, да я погледна! Никога…
- Глупости, Ивис! - подхвана го Данчето - Как така “никога”? Още днес ще отидеш да се извиниш! - гласът на гърбавата се извиси непривично в още празното заведение. Жената на барчето ги изгледа раздразнено - хем едно кафенце лижат и двамата, хем скандали вдигат.
Поривът на Данчето, да помогне на съученика си, беше дълбок и искрен. Тя не желаеше нейния “Ивис” да страда от угризения и съумяваше да бъде съпричастна и пряма почти докрай. Почти, защото в едно тайно кътче на душата си, Данчето бе скътала надеждица, че Иван-Исак ще погледне на нея не като на “гърбавото Данче”, а като на жена. Тя го харесваше и обичаше тайно, по своему, но стоически пренебрегваше острата болка на ревността, дивата ревност, която я парваше, колчем той споменеше името на санитарката. Чувстваше с цялото си същество как той боготвори Мария, как жестоко се терзае за провала си. Ала Данчето щеше да издържи и това изпитание, стиснала зъби, понеже Ивис за нея беше спасителния пояс, който я крепеше над коварните течения на самоубийството и най-вече, защото бе готова на всичко, само той да не разбере за надеждицата й.
- Ако трябва, ще те вържа и ще те завлека до Руската! - продължаваше да се навива Данчето - И слушай, ако й беше безразличен, щеше ли да те влачи до тях и три дни да спи на столове, заради теб?
- Съжалила ме е… - неуверено се бранеше Иван-Исак, мачкайки войнишкото кепе.
- Мамка му, Ивис, - разпалено викна тя - ако не ми пукаше, щях да те зарежа в кръчмата без да ми мигне окото! Тръгвай още сега, ще те изпратя до някъде. И мерси за кафето!
Излязоха от кафенето, отправяйки се по обиколния път, не по “Балканска”. Не биваше излищно да се мотаят пред завардения от бодигардовете вход. Както си вървяха Иван-Исак изведнъж се плесна по челото и спря.
- Кофата! Забравих я при контейнера.
- Майната й на кофата, бе, Ивис! Да не искаш да се измъкнеш! Върви, върви…
Продължиха. Иван-Исак Мухлевентски не можеше да се начуди на решителността, с която действаше Данчето. Като че ли не той, а тя е в неловката ситуация и иска час по-скоро да се изяснят нещата. Познаваше я като вечна недоволница и черногледка, но не и с конкретни решения за решаване на проблемите. Сега я виждаше в съвършено различна светлина, коята гърбицата не можеше да засенчи. Готовността й го стопли, вдъхна му нова увереност и сила. Припомни си разказа на Данчето за Кацата и Рио, за прогонването на последния след тяхната среща, за която Иван-Исак нямаше памет. Срещата и за гърбавата беше пълна мъгла. Слуховете бяха поляризирани до крайност - от съперническа свада до хладнокръвен побой. И двата варианта звучаха на Мухлевентски като чиста фантастика. Как, заради един непознат, плешив писарушка, проф. д-р Колев ще натири сина си чак зад граница? Умът му не го побираше…
Другата новост, която узна от Данчето, Мухлевентски прие без коментар - професор Трендо Колев щял да се кандидатира за кметските избори през ноември. Мнозина в градчето със сигурност са се почудили, на какъв ли електорат ще разчита Колев, обаче, Иван-Исак познаваше методите на конегривия кандидат, а стремленията му към слава и власт прозираха във всеки негов жест и дума. Но политиката Иван-Исак бе обявил за “терра инкогнита”.
Важното беше в борбата между Иван-Исак Мухлевентски, школския ревизор, невзрачникът, човекът без мнение и Ивис - повярвалият в себе си, знаещ целта и значението си индивид, да надделее вторият. А тази скрита битка се водеше все по-често в губещото килограми и свежест тяло, и победител все още нямаше. Физически, организмът му бе на ръба на изтощението, внезапните душевни спадове и протуберанси го съсипваха допълнително, като за капак се прибавяше и частичните загуби на памет и реалност. Би могло да се твърди без преувеличение, че в момента духът движеше корубата си към онази къщурка в края на градеца, за чиято господарка не бе преставал да мисли…
… … …
Мислите й можеха да се сравнят с мравки в разровен мравуняк. Щураха се, подхващаха някаква тема или образ, после ги захвърляха и се вкопчваха в други, но поемайки нанякъде, внезапно и безконтролно хукваха обратно… Санитарката Мария бе ослепяла от безсилие и сълзи. Крачеше машинално, без да вижда минувачите, сградите, колите. Нямаше определена посока, а най-странното бе, че причината за това й състояние беше направо смешна - ксерокопие на облява за издирване, нелегално разлепена през нощта. “Ако не е отвлечен - просветна в главата й фрагмент - поне знае, че го търсят…” И нямаше да си е вкъщи. Тя спря да хвърли смачкания лист в кошчето. Но ако лежеше в клиниката на Колев, под наркоза, включен в някоя адска апаратура, тя беше единствената му надежда за помощ.
Мария се обърна и затича с все сили към болницата. Да, тя ще нахълта в съмнителната клиника, ще грабне пожарникарската брадва от витринката на стената и ще разпердушини машинарията на професора, ще бие една доза атропин на Иван-Исак, ще го развърже и ще го накара да върви, да тича, да препуска ако може, вън от този град, далеч от всички…
- Ти къде? - препречи й се бодигардът-портиер.
- При… при професора - изрече задъхано Мария, не беше на себе си от бързане - Знам къде е Мухлевентски!
Стриганият й посочи вратата на кабинета. Тя си пое въздух и бавно го издиша през носа. “Спокойно, Марийче, спокойно - повтаряше си - Идеята е чудесна! Само да не е идвал някой преди мен! Горилата ме пусна, значи - Слава Богу!!! - не е при тях…” Леко клатушкайки се, приближи дебело тапицираната врата и почука на касата.
- Влез! - прозвуча дразнещият фалцет на Колев. Беше вбесен. Уж смутена - вътрешно ликуваща - тя прекрачи към бюрото на професора:
- Дошла съм по издирването на Мухлевентски. - гласът й потрепери.
- Само да не сте поредната съседка, чула да се местят мебелите в боксониерата на Мюсулмански! Не давам ни стотинка за подобна информация - проверихме - нама го! - Колев сдържа напиращите ругатни и усещайки, че нещата при тази посетителка са различни, посочи й стол и отмятайки грива, рече по-спокойно:
- Извинете! Вие сте?
- Мария. Мария Попова, санитарка съм в болницата.
- Да, да, виждали сме се, госпожице Попова! - усмихна се подкупващо-конски Колев - Като за колежка ще вдигна възнаграждението - две хиляди! Стига да е нещо ново.
- Предполагам - Мария  трескаво премисляше: “Няма го тук - много добре! Бил си е вкъщи и е изчезнал и от там - чудесно! Сега ще те пратя за зелен хайвер, миличък! Но как?” - Вие, професоре, сигурно се безпокоите да не му се е случило нещо лошо?
- А… - запъна се той - Да, да, естествено, госпожице Попова. Той ми беше пациент и след смъртта на леля му, може да изпадне в депресия, нали разбирате?
- Така си и знаех! - въздъхна посетителката - Това ви прави чест, професоре! Винаги съм мислила, че сте почтен човек…
- Благодаря. - прекъсна я делово професорът - Кажете, вие лично ли видяхте Мамутентски?
- Да. - небрежно подметна Мария - Снощи спа у дома.
- Така ли? - едва не изкрещя Колев.
- Да. Каза, че ще става рано, за да иде да се преоблече у тях. Беше… малко… - тя се усмихна стеснително - Малко пийнал, нали разбирате… за пръв път… И паднал в ямата… Септичната яма в двора на комшийката! Та, да се преоблече, че как ще пътува до София с тези дрехи? Трябва да е хванал сутрешния, в пет и тридесет… Та, аз не за парите съм дошла, а да ви успокоя, професоре!
- Вие, госпожице Панова, - вгледа се в нея конеглавият - извинете ме за интимния въпрос, да не би с Мотовилски да сте…
- Приятели!? - искрено се учуди Мария - Ние! Просто го съжалих, професоре - мокър, мръсен, мирише… Кой знае какъв вятър го е вял докато… падне! Какво говорите, професоре - ние!?
- Значи, - Колев извади четири банкноти - за София?
- Имал роднини там, на лелята, евреи… Не, парите няма да взема. Извинете ме!
Мария тръгна накуцвайки, като здраво стискаше палци и си повтаряше: “Дано! Дано! Дано, Боже милостиви, ми повярва! Дано!” На вратата Колев я застигна с лек тръс и пъхна парите в джоба на мантото й:
- Ще ме обидите, госпожице Пашова!
Тя благодари - искаше по-скоро да се махне от омразния кабинет. Когато реши, че се е отдалечила достатъчно от болничната сграда, Мария разпери ръце и несръчно се завъртя на пета. В главата й свиреха фанфари, цялата сияеше. Успя! Как хитро го преметна, без дори да излъже много! А парите ще даде на Мухлевентски, стига да го открие. Точно така, трябва на всяка цена да го намери и предупреди. Инак, всичко ще е напразно…
... … …
ОТНОВО се озова в залата. Този път никой не й обръщаше внимание. Баронесата седеше в удобно канапе, димеше с дългото цигаре и разговаряше с мъж на около тридесет, яхнал обратно тапициран богато стол. Косата му, чуплива, светлокестенява, преминаваше в акуратно поддържана брадичка. Мъжът беше с гръб и колкото и да го обикаляше, тя не успя да зърне лицето му. Все се извръщаше или навеждаше. Примири се, че не ще го види, реши поне да чуе за какво разговарят. Разположи се в тъмна ниша, зад тежка завеса от пурпурно кадифе. Баронесата рече: -Радвам се за него, най-сетне ще намери покой! Вие как мислите, мосю? Мъжът: -Няма нищо по-хубаво от пътешествията. А за двама пътят се ниже неусетно и все не стига… Баронесата: -Кажете, мосю, вие пътувахте ли много? Там, отвъд. Мъжът се надвеси през облегалката: -Имате предвид отвъд Престолите ли, Баронесо? Пътувах, да! Беше вълнуващо да се гмурнеш сред езерните фенери, да бродиш бос в преспите, да разговаряш с вълците… Баронесата трепна: -Никога не бих разговаряла с вълк, освен ако не е с вашите обноски, мосю! Мъжът се разсмя, отмятайки глава: -Моите обноски ли, Баронесо? Отвъд не ги одобряваха много. Баронесата също прихна: -Аз пък имах любим епитет и го крещях, защото бях глуха! Искате ли да го чуете? Мъжът: -За мен ще бъде чест, Баронесо! Баронесата кокетно пусна няколко кълбета към събеседника си и каза театрално: -Иван-Исак, къде са шибаните ми цигари?… Мъжът странно се отдръпна и запита сериозно: -Нима  т о й  е бил ваш племеник, Баронесо? Моите най-искрени почитания! Мадам! Мъжът пое ръката на дамата и почтително я докосна с устни. Баронесата леко сведе очи и продължи: -Сам разбирате, мосю, разтревожена съм за тях.  Т я  дали ще се справи? Не е ли нужна намеса? Мъжът: -Намесата понякога плаши, Баронесо. Освен това  т я  е тук и ни слуша… Пурпурното кадифе на завесата трепна и се разнесе из залата. Тя сковано пристъпи към осветеното от висящите свещници канапе, поклони се и каза: -Простете моята нетактичност, Баронесо, мосю! Баронесата изведнъж се наежи и викна разочарована: -Дремеш зад шибаната завеса! А докато дремеш…
… … …
- … задрямяла, госпожице! Ще настинете, тук е ветровито!
Мария се вгледа в надвесеното, извезано с бръчици лице на старицата. То още повече хлътна от милата, беззъба усмивка. Огледа се - беше задрямала на пейката под Старата върба. Свечеряваше се. Загриза я ужасно съмнение, че е пропуснала нещо важно, че е трябвало да свърши неотложна работа и че вече е твърде късно, а усилията й да поправи пропуска, ще са напразни. Скокна като ужилена. Ами да! Иван-Исак! Богородице, как можах?
- Благодаря, бабке! - рече тя на изненаданата от реакцията й грижовна минувачка. След миг вече куцукаше припряно към спирката, където автобусът точно отваряше врати. Шмугна се вътре и седна до прозореца, с лице залепено на стъклото. Рейсът обикаляше целия град и то много по-бързо от нея. Можеше да го зърне някъде, как не се сети по-рано, ами търча като смахната по улиците, докато накрая остана без сили и седна под върбата…
“Ех, ако имах кола.” - Мария зиморничаво се сгуши в яката и бръкна дълбоко в джобовете на мантото. Нещо изшумоля в единия. Извади четирите банкноти от професора и едва не извика. Вече имаше кола! На следващата спирка слезе и взе първото спряло й такси. Връчи на шофьора едната петстотачка и разпореди:
- Карай из града! Искам да минем през целия град, по всяка уличка!
- Дадено! - шофьорът се засмя - Миналата сряда имах подобна клиентка. И вие ли сте си изгубили кучето?
- Какво… - не го разбра веднага - Какво куче?
- Вашето - обърна се да я погледне таксиджията - Или не е куче?
- Не е… - Мария се усмихна на огледалото за задно виждане - Котарак е, влюбен при това! Само скитосва…
- Пролетта ги кара, госпожице, - заобяснява онзи - Като усетят че замирисва на зелено и пощръкляват…
Пътничката не го чуваше. Беше впила поглед в тротоара и отвреме-навреме, препознала се, викваше:
- Намалете!
Скоро светнаха уличните лампи, хората оредяха. По едно време, близо до ж. п. гарата, шофьорът закова спирачки:
- Дотук, госпожице! - броячът сочеше 455 и 80. Тя понечи дя му даде втора банкнота, но таксиджията поклати глава:
- Смяната ми свърши. Вземете някой колега, мога да се свържа по радиото. - вгледа се в лицето й - Но ви съветвам да се приберете вкъщи. Ще огладнее любовникът и утре заран сам ще задраска по вратата.
Мария излезе и затвори вратата. “Сигурно го е открил професорът.” - помисли си съкрушено. Шофьорът подаде глава над покрива:
- А рестото, госпожице?
Тя го изгледа неразбиращо, като стресната от сън.
- Задръжте го. - каза накрая.
Таксиджията благодари и превключвайки на скорост промърмори под нос:
- Всякакви ги има…
Часовникът на перона показваше 18,15. Гаричката беше строена през тридесетте години. В близост до дървената колонада, прилична повече на веранда отколкото на перон, извиваше хобот над релсите водната помпа за парни локомотиви.
Отсреща се редяха две композиции товарни вагони и цистерни, проблясващи от разплискания мазут. Трите фенера между колоните хвърляха призрачна светлина върху синкавия метал на релсите. Между траверсите на глухия коловоз бяха подали островърхи шапки първите тревички и един спънат в букаи кон ги пощипваше с бърни. Семафорите в далечината се втренчиха в мрака, с почервенели от взиране очи, да предупредят началник-гарата, за идещия влак.
Мария седна в чакалнята срещу разписанието. Варна, Русе, Силистра, Шумен… Като малка си мечтаеше, щом порасне, да тръгне на път - с влакове, кораби, самолети. Ще пътува много, ще обиколи Земята и на някоя от спирките ще се срещне с майка си. Майка й, капитанската съпруга, изпращаща от кея заминаващия траулер. Непремено с дълги, руси коси си я представяше…
- Пътнишкия влак за… - гракна високоговорителят и прогони виденията. “Ако го намеря - помисли без сама да си вярва - Ще вземем първия влак и където ни откара…” Не остана уличка, по която да не беше минала, не остана кьоше дето да не е надзърнала. Като че ли Иван-Исак наистина бе заминал оттук. На съседната скамейка някой запали цигара и въздъхна. Виждаше се само войнишкото кепе, напръскано с блажна боя…
… … …
 


 
Шести пробег
гВладимир Писарски. Всички права запазени.
г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени.