Пети пробег
ШЕСТИ ПРОБЕГ

… … …

Сподирен от гърбавото Данче, Мухлевентски наближаваше резбованата оградка на Руската. Още няколко метра тухлен дувар, висока порта към обор, отрязък с телена мрежа, фасадата на сива къща с два прозореца надвесени над улицата и най- вдъното се жълтееше в приятен орехов цвят орнаментът на Марииният двор. Душевен смут обзе Иван-Исак. Той повлече подметки по тротоара, погледна като виновно куче придружителката си, па накрая проговори:
- Данче… Много съм ти благодарен, че така всеотдайно ме подкрепи!… Ама сега… нали разбираш, искам сам…
- Добре, Ивис, - преглътна тя - Знам, знам, не се тревожи… Стискам ти палци, Ивис!
- Благодаря, Данче! Не знам как да…
- Мамка му, Ивис, престани! Успех!
Гърбавата му обърна гръб и заситни по обратния път, леко свела глава. Той не видя сълзите й, не разбра последната й мисъл: “Пада ти се, Дано, къде се навираш между шамарите!” Иван-Исак я изпрати с очи чак до ъгъла. После се облегна на портата, между чиито дъски лъхаше на овчи дарадонки1, извади пакета “Кентон”, запали си. Цигарите и кибрита намери на пода, в боксониерата, между съборените столове. “И като-как - замисли се - ще влезна в чуждия дом, където съм се въргалял три дни в махмурлийски транс, домът от който доброволно и без благодарности избягах, прескачайки през прозореца, та ще се изтъпанча, значи, и спокойно ще река: “Прощавайте, ама съм си забравил дрехите и бумагите, та дойдох да си ги взема. Ще ме простите за безпокойството, бил съм пиян. Аз, по принцип, не вкусвам и капка алкохол, но…” Звучи хем глупаво, хем нагло. Какво да правя?” Бумаги ли каза? Какви бумаги?… В паметта на Мухлевентски нещо тромаво се раздвижи и намести… Пред очите му замержеля тъмна мъгла… Той чу собствения си глас да обяснява уплашено: “Нямам пари, момчета! Това са документи… Нямат никаква стойност… Лични книжа на покойната ми леля… Спомени…” Чу и друг, вреслив и безочлив: “Тоз казва, че си иска тетрадката… Какво ще ни е килепирчето, Каца, кво ще ни даде? За първото листче, да речем?”… Иван-Исаковият крясък замалко да пръсне сърцето на собственика си: “НЯМАМ НИЩО, ОСВЕН ТАЗИ ТЕТРАДКА! МОЛЯ ВИ!”… …  Данчето беше права, мина му през ума, Кацата и Рио, те са ми взели тетрадката и сега ще я изгорят, лист след лист. Сигурен съм, че ще ги горят в кошарата, там никой няма да им пречи - овците, нали ги знаете - стадо. Какво им пука на овците за моята тетрадка? Ще ги зяпат с големи, бледи зъркели, ще преживят, най-много да изблеят веднъж… Къде е тая кошара? Аха, заключили са! Чук, трябва ми чук или “кози крак”… Разбих я, ето, усещам мирис на дим! Закъснял ли съм? Божичко! Късат листовете и ги мачкат, а после в огъня… Недейте, момчета, ще ви кажа къде е ключа от боксониерата, само не ми съсипввайте тетрадката… Тетрадчицата ми, миличката, оставете я!… Оставиха я в пламъците! Не! Не! Не!… … …
Иван-Исак Мухлевентски дойде на себе си след болезнено парване между показалеца и средния пръст. Фасът му бе подпалил и филтъра. Размаха пръсти. Седеше на тротоара, опрял тила си на портата. През няколко къщи се жълтееше оградата на Марииния двор. Иван-Исак беше припаднал от слабост. Усилията, които положи, за да  се изправи, карикатурно напомняха Сизифовите. Привсе критичната му отпадналост и стремежът да бъде последователен, Иван-Исак отложи срещата си с Мария. Разумът му бе зает с една-единствена мисъл - как да намери Кацата. Просветна му, че можеи да настигне Данчето и да я пита къде живее. Но според ръчния му часовник, тя от два часа си бе вкъщи и може би гадаеше как ли е протекла срещата между училищния инспектор и санитарката. Тогава ще влезе в най- близката кръчма и ще попита, къде може да открие Кацата. Гърбавото Данче беше споменала, че има запазена чаша във всяко заведение на града. От Кацата Мухлевентски щеше да си поиска тетрадката. Без нея не би отишъл при никой по пълнолуние…
Кандилкайки се несигурно, Иван-Исак запристъпва напред, подбутван от тънеещият мираж - четвъртата тетрадка. Човекът-призрак Мухлевентски пресрещаше уличните кленове, задръгваше мазилката от фасади и тухлени зидове, втренчваше се неразбиращо в някой опърничав електришчески стълб. В непривичното си облекло, със стопен восъчен лик и погаснали зеници, той мязаше на бояджийски калфа, натряскал се още по обед до козирката.
Ако някой смелчага бе се спуснал от близкия планински връх на своя делтаплан и лавирайки по въздушните течения, бе огледал градчето от птичи поглед, той щеше да установи с почуда колко близко се разминават човешките пътеки. Улицата по която блуждаеше училищния инспектор и успоредната й,  разделени самоо отн едно дворче или постройка, тези две улици станаха единствени свидетели (като не броим делтапланериста) на поредното разминаване на две души, така копнеещи да се срещнат, че вече не се вслушваха в сетивата и разума си. Двама души се срещнаха и разминаха по двете улички, на растояние един хвърлей.  В момента в който бяха на една линвия в сърцата им се заби по една карфишца, те трепнаха, но увлечени от инерцията на страданието, не се разпознаха. А може би не бяха карфици, а небесни индикатори, търсещи се един друг?…
Нашият делтапланерист-наблюдател изви крило и закръжи над болничния етаж на проф. д-р Т. Й. Колев. През прозореца на кабинета се чуваха ядните му закани:
- Как така не е купувал билет? Ти показа ли й снимката на Мускетарски? Тя го познавала?… Ало, Гоби, провери на автогарата, може да е изпуснал влака! И не се заплесвайте, а търсете! Стотинка няма да получите докато не го откриете!…
Откъм парка, стиснал решетките на изолатора в психодиспансера Денчо глухо прокобваше пред парковите дървета:
- Възмездителя е тук! Иде!…
Летящият безшумно наш пратеник се оотправи към панелите, сниши се над блок номер15 и надзърна в прозореца на шестиь етаж. Там, на масата, в блажено мълчание бе задрямал Мъби, а кака Милка, подпряла безформен бюст с късите си, охранени ръце, му разправяше поредната клюка, клатейки навремени глава - тъй, тъй…
Друго интересно смелчагата не видя и полетя над виещия се планински път, свързващ градчето с магистралата. На отбивката-детелина той забеляза как три черни джипа поемат стръмнината, оставяйки бетонното платно зад гърба си. Връщайки се обратно, на километър от старата гаричка, пратеникът прелетя над току-що разполагащ се катун…
Разноцветното крило на делтаплана се стопи в червенината на залеза.
-НАМЕСАТА НЕ ВИНАГИ ПЛАШИ, МОСЮ!
-ПРАВА СТЕ, БАРОНЕСО.
… … …
Колкото и да му се щеше на Колев да бъде Владетеля на света, той трябваше да се примири с фактите. Беше изпуснал Мухлевентски отчасти заради неговия необясним инат, отчасти заради глупавата постъпка на сина му, и не на последно място, заради лъгливата информация на тая “куца лицемерка”, санитарката. Двучленната му гвардия - Гоби и Мъби - не блестяха с особен интелект, на тях не можеше да се разчита. Тук връзките му с общината и полицията не помагаха, още нямаше чак такова влияние. Освен това…
Телефонът на бюрото му иззвъня продължително. Професорът го вдигна с намерение да хока:
- Казвай! - викна той. В слушалката прозвуча нисък, плътен бас, с лек чуждестранен акцент:
- Прафесар Колив?
- Моля! - разлюти се съвсем конегривият - Какво, по дяволите, е това? Шегички? Кой се обажда? Как смеете…
- Не ругайте! - смъмри го равно гласът - Търсим прафесар Колив.
- Кой го търси? - поомекна Колев. Кънтящият като в зала тембър му напомняше нещо. Нещо свързано със заплаха и насилие. Това, което той би искал да бъде, но засега, да си признае, бе просто една дрезгава флигорна в  неговия оркестър.
- А с каго гаворя? - не, акцентът изобщо не отговаряше на плътността и височината на баса. Направо фарс. Професорът тръсна перчем и обясни твърдо:
- Професор Колев е на телефона. С кого имам удоволствието!
- Ощи ли пиите “Смирнофф”, прафесари? - отговориха му.
Колев седна в креслото. Внезапен вакуум бе издърпал цялата кръв в петите му. Въздухът в кабинета се разреди като на осемхилядник, не стигаше и за половината от бронхите на смаяния учен. Той конвулсивно отвори и затвори уста няколко пъти, преди да изскърца предсмъртно:
- Вие…
Все едно Борис Годунов се разсмя в “Ла Скалла”. После слушалката изпука и в ухото на сащисания професор отмереното “тип-тип-тип-тип…” закълва лумналия му мозък. Първото, което направи, преди още да е затворил телефона, бе да издърпа горното чекмедже, за да се убеди, че валтера е зареден и на мястото си. Второто - да намери по мобифона Мъби и Гоби и да им кресне “Проблем!”, което означаваше незабавно да се явят въоръжени в кабинета му. Третото, след като заключи вратата, бе да разкодира и отвори масивния сейф в ъгъла под филодендрона. От там той извади няколко дискети, купчина долари с бандероли “сто къса по сто” и папка от червена кожа. Набута всичко в черно куфарче с цифрова ключалка и се върна при бюрото. Сложи валтера с освободен предпазител в джоба на престилката си, мобифона в другия джоб, грабна куфарчето и се огледа за нещо забравено. Тогава по вратата на кабинета се задумка настойчиво. Професорът автоматично насочи дулото на пистолета натам и готов за стрелба, напрегнато запита:
- Гоби, ти ли си?
- Да, шефе! Кво става?
- Идиоти! - Колев прибра оръжието и отключи - Какво сте се разтропали?
Телохранителите нахълтаха, развели дълги тъмносини шлифери, под които проблясваха дулата на калшници със сгъваеми приклади. Мъби застана насред кабинета и огледа бъркотията с моментен интерес, след това безучастно задъвка клечката в края на устните си.
- Изнасяме се в жилището на Мухлевентски, джипа долу ли е! Трябва да се покрием за ден-два! Гоби ще ме закара, а ти Мъби купи провизии - шунка, яйца, сухари и две бутилки “Смирнофф”! И за вас вземи нещо! И цигари! Гледай да не се мотаеш по главната и не говори с никой!…
След последната реплика Мъби се ухили накриво и излезе. Гоби очаквателно протегна ръка към куфарчето.
- Не, не, аз ще го нося! - тръсна алаброс Колев.
- О, кей! - бодигардът тръгна напред.
На излизане от клиниката проферът заръча на старшата сестра:
- Излизаш в отпуск до второ нареждане. Веднага заключи лабораторията, задействай алармите и затвори всички кепенци на етажа. Заминавам за София, ако има нещо наистина спешно, номера на мобифона го знаеш. И никому ни дума!
Конеликият конспиратор се друсна на седалката до Гоби, който попита объркано:
- За София ли, шефе?
- О, по дяволите! - вдигна ръце ученият - Право при Макаронски, дръвнико! И без въпроси!
- О, кей! - лендровърът вече ръмжеше към панелния комплекс.
Нощта като черна пантера, покрита със звездна роса, пристъпи застрашително и легна върху градеца, следейки го строго с лунното си око. Джип чероки с тъмни стъкла профуча край гаричката и спря  под клонест орех, на десетина метра от кантончето с бариери. Никой не излезе и не влезе в машината, само отвреме-навреме вътре самотно проблясваше въгленчето на цигара. Спънатият кон прерипна тромаво релсата и изпръхтя тревожно. Светна зелен семафор, бариерата заскърца, падайки в леглата си, а дрезгавият глас от високоговорителя глухо съобщи някому:
- Пътнишкия влак от Пловдив пристига на първи оловоз.
Иван-Исак седеше в чакалнята, прикован на излъсканата пейка. Той усещаше присъствието на същата онази колосална сила, както вечерта, или късната нощ, когато с лелчето викаха духове. Мощта нарастваше и приближаваше с тътен на космическо цунами, тя щеше да връхлети и отвее градчето като пухче понесено от ураган. Същевременно бодежът в сърцето му бе стихнал, сякаш нечии ловки, бледи пръсти бяха изтръгнали болката. Също толкова бледи, колкото на жената с черната баретка, седнала с гръб към Иван-Исак, вперила невиждащ поглед в разписанието.
Мария чувстваше огромното напрежение около нея, растящо с всяка секунда. Енергийният водовъртеж щеше да смачка под туловището си околността, да изкорени дъ рветата по отсрещния масив, да срине чукара в коритото на реката, да стрие на прах къщите и панелите… Тя беше слепец, попаднал в средата на оживена магистрала - чуваше ръмженето на двигатели, свистенето на гуми, жежкия полъх на разминаващите я на милиметри невнятни сили. Странно как, но сърдечното жилване бе изчезнало с влизането й в чакалнята.
Училищният инспектор и санитарката се извърнаха почти едновременно един към друг и се видяха…
… … …
СЛЕПОТАТА  беше смразяваща - ръбовете под краката, тръните забиващи се в опипващите длани, лепкавите тъкани и вейки шибащи и обвиващи главата. И податливата повърхност по-късно, жвакаща и мазна, в която затъваш… Затъваш, а СТРАХ те сграбчва за косите, мачка лицето, изтръгва нервите и те кара да пищиш беззвучно като прилеп, да пищиш и да изгаряш в пеща на собственото си въображение… Върху въглените на видения и миражи се пържи мозъкът… Пустинна СУША обезсилява последната надежда за спасение, а за да се измъкнеш си готов на най-унизителни неща - предателство, братоубийство, кръвосмешение… И този СРАМ не е градивен, срамът, който изпитваш ти харесва, опива те… Колкото по-омерзен си, толкова по-добре… Валяш се в секрети, екскременти и кръв, тъпчеш устата си с вонлива тиня, ти си СКОТ… Скотски омърсен и безволев… и инертен, зависим, управляем - СЛАБ… Слаб да се противопоставиш на скотските си желания, на упоителния срам, на пресушаващата безнадеждност, на страха и слепотата… И тогава, о, тогава никакви молби, стенания и сълзи, никакви разумни доводи, никакво чудо не може да спаси душата ти от СМЪРТ…
… … …
Смъртта витаеше над градеца през тази нощ. Тя бе завардила всички излази. Първият бе на ж.п. прелеза. Вторият - където “Балканска” преминаваше в тясно шосе към магистралата. Края на града оповестяваше разграбената до основи кравеферма, последица от свободното тълкуване на думата “реституция”. До тухлената руина беше спрян вторият гарванов чероки, но в тъмните му стъкла просветваха две цигарени огънчета. Третият чероки се отправи към горския път, почващ от гърба на гробището, като преди това остави един от пасажерите си пред входа на хотела. Джипът отби и паркира до гробищния зид, фаровете му угаснаха и тъмнината го погълна, сякаш масивната машина бе пропаднала вдън земя. След тази последна маневра отправните точки на града бяха под наблюдение.
Пътникът, който влезе във фоайето на хотела, бе висок, с едър кокал и мускулна маса, личаща и под широките гънки на морскозеления костюм. Черна брада, надвиснали вежди, широки ноздри и големи уши крепящи миниатюрна тюбетейка - смущаващ връх за достолепен господин като този. В лявата си лапа гостът държеше подобаваща за ръста си лула - нещо средно между самовар и мотоциклетен ауспух. С походка на нападаща гризли той се устреми към регистраторката и димвайки два пъти от преносимия вулкан в шепата си, пробоботи:
- Добро вечир! Работате? Свободна стаи?
Момичето на гишето се сви уплашено и в първия момент дума не успя да пророни. Брадатият почака, издиша още няколко никотинени облака, очите му се присвиха, в сивия им метал проблесна игриво пламъче.
Да? - разхохоти се той  - Do you speak English2?
- Разбирам ви… - съвзе се момичето и дори направи опит да се усмихне - Искате стая? С баня, с вана? Колко легла и за колко дни?
- Каква цина? - небрежно запита грамадата.
- Триста и петдесет на вечер.
- Охо-о! - закима одобрително мъжът - Люкс значите?
- Четири звезди. - посочи неопределено в тавана регистраторката. Реакцията на късния гост оживи момичето. По това време на годината, както и по всяко друго, с изключение на редките летни туристи-немци, в градчето рядко се отбиваха чужденци и го с такъв колоритен вид. На всичкото отгоре, най-високата тарифа в хотела му се прозвуча приемливо. Обикновено чужденците се пазаряха и мусеха, все едно че влизат в “Хилтън”, а не в най-обикновен, западащ, провинциален “Балкантурист”, със седмичен оборот равен на една луксозна нощувка. Тя дори се насили да си припомни някоя фраза от тримесечните курсове по английски:
- Whereyoufrom3?  - изчурулика на скороговорка служителката-полиглот. Словосъчетанието така изуми брадатия, че за малко да си глътне лулата. Той облещи очи и безпомощно сведе ухо над гишето, очаквайки разяснение. Ситуацията обърка регистраторката двойно повече от посетителя. Мозъкът й форсира на място цяла минута, докато накрая махна с ръка, подавайки адресната карта.
- Попълнете ето тук, мистър. - подреди думите с мъка, като че сега ги измисляше. Онзи, с тюбетейката, измъкна дебел паркер от горния джоб на сакото си и повтори на срички:
- Е - та - тук? - сочейки бланката с писеца.
- Да, да! - въздъхна момичето, дошло най-сетне на себе си. То проследи едрия почерк, изписващ “РОССИЯ” и плесна с ръце:
- Русия!?
- Так точна - Рассия! - в оловните ириси на госта пак заигра пламъче.
- Боже, а аз му говоря на английски! - упрекна се гласно момичето.
- Speak English4? - подхвана с готовност мъжът.
- Не, не, ньет! - отривисто отрече то.
След неизбежните подробности по вписването, брадатият, вдъхвайки поредна доза никотин, запита:
- У вас вариете има?
- Да, по стълбите, вляво. - посочи регистраторката. Посетитнелят се отправи незабавно натам, но тя го спря - Работи от единайсе, сега е отворен снек-барът…
Двойната стъклена врата към споменатото заведение бе пукната и скрепена с бирени капачки и тел. Господин Иля Бурлакидзе, каокто пишеше в адресната карта, бутна с пръст замъгленото от мръсотия стъкло и влезе вътре. Така нареченият “снек-бар” представляваше опушена заличка с три маси и дълъг бар-плот, обсаден от разкривени дуралуминиеви столчета. Кръглите им дървени седалки блестяха като току-що намазани със зехтин. Грамадата с тюбетейка огледа въпросните уреди за падане и понеже масите бяха пренаселени, внимателно се възкачи върху един от тях, ала след като се увери, че мазният блясък е илюзия. Появата на димящият с лула колос накара местните любители на огнена вода да се извърнат по команда. Малката кръгла шапчица предизвика саркастични усмивки и подмятания, но желанието за майтапи у местните зевзеци се изпари бързо. Тежкият поглед на брадатия мъж, пълен с презрение и арогантност, ги убеди, че трябва да кротуват. Той подпря мощните си лакти на плота, който изскърца жално. Бавно извади мундщука на лулата от устата си, па избоботи:
- Вод ка “Смирнофф”, галям!
Слабият, гущерест барман с искрено възхищение зяпаше новодошлия. Той моментално прецени вместимостта му, а по марката на поръчаното питие и заможността на клиента. Този гъвкав жрец на Дионис, хидриращият алкохоли алхимик, събеседникът по неволя, сводникът, чиято жена проституираше по негова воля, той, Михо Пешев, имаше набито око. Притежаваше също така къща на два етажа, птицеферма за 500 бройлера, стар “Запорожец” и три следващи в София дъщери. Жена му, освен извънредните нощни “смени”, работеше в кухнята на снек-бара, поддържаше птицефермата и зеленчуковата градина, а в събота и неделя переше чаршафите на хотела. Приходите - а те не бяха малко, двете зомбирани машини за правене на пари под кодови наименования “мама” и “тате”, изпращаха на студентките. Да изучатт правото и мениджмънта, та да не се бъхтат като родителите си. Носеха се слухове, че щерките още отсега не си давали зор…
Михо Пешев, по прякор Вадата, взе чаша от специалния набор “за чужденци”, погледна я срещу мъждивия неон, тури картонена поставка под нея и наля два пръста от прозрачното питие. Бурлакидзе го гаврътна и издъхна срещу му:
- Още адно!
Барманът се усмихна вяло и сипа още два пръста.
- Наздорове! - блесна изпод вежди руснакът, пресушавайки втората чаша.
- Още адно! И для вас, тоже!
Михо Вадата знаеше, че не бива да противоречи на такъв клиент. Отмери за госта и себе си равни дози, вдигна чаша и машинално каза:
- Наздраве, господине.
- Знаете ли, прафесар Колив? Доктар? - без пауза запита брадатят. Лулата му пухтеше с пълна пара.
- Моля? - не проумя Михо.
- Прафесар Колив! - прогърмя Иля Бурлакидзе.
- Скиж! - изтъркули се до барая нисък дебеланко - Да не каеш, че дириш професора? Про-фе-сор Ко-лев, а? Него ли?
- Точна! - кимна пришелецът.
- Знам го, знам и синчето му, Рио! Ама, ше черпиш първо, стаа ли?
- Черпиш? - брадатият въпросително погледна празната си чаша.
- Не бе, не аз! - дръпна се шишкото. Откъм масите се разхилиха - Ти, ти да черпиш!
- Каца! - провикна се някой от групата - Глей вместо муфта, да не отнесеш некой тупаник!
- Че кво, нали е аванта! Давай, Каца! - додаде друг.
Грамадата се огледа с неприязън. Всички се умълчаха. Събрал смелост, Кацата поде:
- Е, кво сеа, черпиш ли?
Иля Бурлакидзе най-сетне се досети. Посочи бутилката и подкани бармана:
- Давай!
През витрините, излинелите плюшени завеси се осветиха в електриковозелено. Мълнията мигновено бе последвана от трясък. Облаци се кълбяха по нощното небе над градеца, обграждайки лунното око като стадо опърпани хиени. Леден и парцалив мокър сняг зашиба покривите и косо забарабани по прозорци и олуци, по дъсчени огради и панелни фасади, по неонови реклами и редките, профучаващи автомобили. Снегът бръскаше и мокреше с мразовити сълзи стъклата на потеглящия влак и зарешетените витрини на гаровата  чакалня…
… … …
В чакалнята бяха само двамата.
… … …
Сами.
… … …
Два метеора, блуждали в космическия мрак и хаос милиарди светлинни години, се приближаваха и скоро щяха да влязат в една траектория. Те се бяха лутали в междузвездния студ, търсейки се един друг. Разминавали се бяха милиони пъти без да се разпознаят и сближат, гледали се бяха без да се видят. Във вселените всяка секунда се състоят такива неосъществени срещи. И когато нещата са най-безнадеждни, когато ти се струва, че целия свят се сгромолясва върху теб, тогава, о, тогава…
- Ти… - каза някой от двамата.
Навън нощта святкаше и гърмеше, забивайки снежни шрапнели в дървения покрив на гаричката. Стояха един срещу друг, не бързаха. Мантото й се бе разкопчало при слизането от таксито. Отдолу светлееше роклята й, като процеп в дъното на пещера. На отворената яка сивееше мъничко копче с четири дупчици. Личеше, че реверите на мантото са се разбридвали и умело подшивани. На носа на лявата й обувка се крепеше бучка пръст.Ръцете й отпуснати покрай тялото, а дланите меко сияеха.
Тялото му наклонено или по-скоро залитнало, се крепеше сякаш на невидим постамент, опрян под брадичката. Съсирек кръв бе слепнал и притворил клепача на удареното око, но ирисите пламтяха около всепоглъщащите зеници и лицето му странно изчезваше от блясъка им. Пръстите му търсеха някакви несъществуващи джобове по горнището на анцуга. На показалеца мехурчето от изгорено приличаше на миниатюрен рубин.
Тя искаше този рубин за пръстен.
Той искаше бучката пръст, за да си направи градина.
Погледите им едновременно се спряха над горния праг на портала. Там беше издълбана година - 1929. “Нима времето се връща?” - помисли тя, а той - “Така ще бъдем по-дълго заедно.”
Излязоха хванати за ръце на релсите и затичаха към червените семафори. Зъзнеха, тракаха със зъби, но не усещаха нищо. Вътрешно пламтяха. По траверсите, все по траверсите. Около тях се въртяха вихри от снежинки, оцветени в електрически краски от светкавиците. Нощта се бе превърнала в пъклена дискотека.
Тичаха без посока. Тогава насреща им се появи тъмен силует. Беше покрита с брезент талига. Покатериха се вътре трескави и заслепени от желания. Събличаха се припряно и непохватно - особено той. Просто се бе заплел в мокрото горнище и само едната му ръка, бледа и безпомощна се бялкаше в мрака под брезента. Тя се протегна да му помогне и усетил ръцете й той завря глава между топлите гърди… Освободи го от дрехата, но съзна, че е натежал и отпуснат като камък. Прегърна плешивината му и тихо се засмя. Беше заспал.
… … …
Плавно надиплено море от цветове ги покриваше до шия. Вълните му бяха различни по цвят и почти неподвижни - черна, червена, зелена, черна, синя, кафява, черна, жълта, червена, черна… Сводът над тях грееше с наситена охра и миришеше силно на коне и ръчен хляб. Надвесилият се катранен облак отвори беззъба уста  запита:
- Шъ пиите ли по идно млико?
Иван-Исак отметна дебелата парцалена черга и сънливо се огледа. Срещу него, стара циганка точно сядаше по турски, крепейки в ръце две порцеланови паници, пълни с възжълтеникаво мляко. До него, под завивката, с полуоткрита гръд лежеше Мария, санитарката. “Съънувам.” - убедено си рече той и се протегна блажено. В това време покривалото на входа на талигата се отдръпна и циганин с ушанка и наелонова качулка зяпна към тях:
- Со керес5 тия тук, Джалма?
- У-у, бистергьом6! - плесна се старата по бедрата, след като внимателно постави съдините върху сламата. Наведена до премръзналото ухо на любопитния, тя зашепна нещо. Онзи се ухили и заклати глава.
- Охо, чаве бенгалие! Ту дехеса ли чае7?  - второто изречение-въпрос бе отправено към Иван-Исак.
- Айде, джас8, бе, Яшо! - избута го циганката със смях - У-у, съсказ те долел тут9! Остави човека!
- Соске10? - обади се иззад брезента натрапникът.
Навън изпръхтяха коне. Джалма извади “Арда” изпод гънките на престилката, не забрави да почерпи и Иван-Исак.
- Ту алав сар си11? - попита го, но виждайки недоумението му, се тупна пак по бедрото - Шъ мъ извините, как ти е името?
- Иван-Исак. - смотолеви той.
- У-у, шукарли алав12! - възкликна старата - Хем Иван, хем Исак!
- Може и по-кратко - Ивис. - предложи разбудената Мария, търкайки клепачи. Мухлевентски я изгледа като гръмнат.
- Какво каза?
- “Ивис”, сега ми хрумна! Не ти ли харесва? Ох, колко съм гладна! Може ли? - без втора покана тя надигна по близката паница, отпи, и с побелели устни примлясна:
- М-м, кобилешко!…
- Ту манса ли? - възрастната им домакиня не можеше да превключи лесно на български - Шъ пииш ли, чаве13? Кате ка джас14 вие двамата? Къде сте съ емнали, посред нощ?
Бегълците сърбаха шумно още топлото, вдигащо пара мляко. Те явно не знаеха как да отговорят на последния й въпрос. През една дирка в платното се виждаше, че по клоните е натрупал дебел сняг. Утрото отдавна бе преминало в ден, чуваше се пукот на разгарящ се огън и глъчка присъща за ромски бивак.
- Щъ ви дониса маро15, хляб де… - циганката бе преценила, че само с мляко няма да минат. Тя скочи пъргаво от каруцата и зад нея покривалото се затвори, скривайки ги от любопитните погледи на дечурлигата игращи с падналия снощи гръмотевичен сняг. Иван-Исак и Мария се спогледаха и замряха. Отново усетиха онова страховито налягане в атмосферата. Побиха ги тръпки, но този път знаеха, че има изход. Още беше далече, витаеше само предчувствието за него, ала беше достатъчно да ги накара да го търсят…
… … …
- Търсите ли някой? - ливреята на слугата бе извезана със сърма и чисти като сълзи бисери. Той вдигна обкования със злато жезъл  - За кого да съобщя?
- Ивис и Мария. - изпревари спътника си жената.
Жезълът звънна о мраморния под:
- Мадмоазел Мария и мосю Ибис!
Баронесата се запъти към парадното стълбище, да посрещне новодошлите.
- Ибис, това не беше ли чапла, мосю? - обърна се тя към придружаващия я кавалер с акуратно подрязана брадичка.
- Да, особена птица, Баронесо! - подсмихна се мъжът - Виждали сте я и друг път… Може би…
Приближиха се, Баронесата вдигна очи и пусна няколко изящни кръгчета над цигарето си. Мария й направи дълбок реверанс.
- С момичето се познаваме - тя озадачено погледна съществото до Мария - Но, мосю, къде е ибисът? Къде е дългокракият сив рибар? Та тя води някаква отвратителна птица! Проскубана, гърбава и с плешив врат!… Моля ви, веднага отведете това нещастно създание оттук!
- Но, Баронесо, това е… - опита се да обясни Мария.
- Шибан, пършив лешояд! - изсъска Баронесата, врътвайки се с гръб към входната арка - Махате се оттук с вашите шибани гротески, мадмоазел! Забранявам ви да идвате тук с необмислени хрумвания! Ясно ли е?
Токчетата й се отдалечиха към балната зала. Нейният кавалер едва я догони, мърморейки:
- Не бяхте ли прекалено рязка, Баронесо?…
- Не искам недовършени неща, мосю, на вас ли да обяснявам!
- Така е - съгласи се мъжът - не бива да разчитат единствено на…
… … …
Майор Петков слезе от патрулната газка и погледна от банкета в урвата, където до брега на реката, върху снега, лежеше по очи мъж в шлифер. Куршумът бе пронизал четвъртия прешлен, според съдебния лекар. Около трупа се валяха пликове пълни с храна, цигари и алкохол. Майорът, следван от Гошкин, заслиза по хлъзгавата стръмнина, ругаейки наум времето и ситуацията. На Гошкин пък направо му се гадеше от напрежение - беше му първо убийство. Следователят клекна до тялото и с два пръста отдръпна яката, закриваща лицето на убития. Посинелите му устни все още стискаха изгоряла кибритена клечка.
- Това е Мъби! - удиви се майорът и смутен от собствената си реакция, добави - Бодигардът на професор Колев. Гошкин, помогни ми да го обърнем!
Редовият Гошкин, превъзмогвайки един по-силен пристъп, хвана ръката на тежащия двойно и вдървен Мъби, опитвайки се да го извърти. Главата климна застрашително и разкъсаното от излизащия куршум гърло на жертвата, зейна пред очите му. Гошкин пусна тялото и побегна към реката, държейки се с две ръце за корема.
- Гошкин!? - викна след него майор Петков, но разбрал затрудненията на помощника си, сам се зае да претърсва джобовете на мъртвеца. “Дявол да го вземе, - мислеше Петков, докато вадеше портфейла и паспорта - почна се и тук! Като че ли не им стига в София? За какво толкова ще спорят в такова никакво градче? И то с професора?” Той разлисти легитимацията на Мъби - Стойне Стоянов Петрашки, роден на 22. 05. 1974 година в село Враняк, окръг Врачански. Последна месторабота - Сточна гара, София.
- Бил е едва на осемнайсет… - рече на себе си - Глупаво момче, защо не си седя във Враняк?…
Гошкин се приближи плахо и козирувайки, продума:
- Виноват, гос`вин майор, прилоша ми…
- Случва се, Гошкин, първия път се случва. - той посочи паспорта  - Бил ти е връстник.
- Мислех, че е най-малко с пет години по-голям от мен, гос`вин майор! - учуди се Гошкин.
- Външността лъже, момче, да го знаеш от мен! - следователят пусна нещата на покойния Мъби в специален вещеви плик и го връчи на подчинения си. Изкачиха се по върлото, оставяйки санитарите от моргата да се погрижат за тленните останки на бодигарда. Когато седнаха в джипката по радиотелефона ги потърсиха от централата.
- Слушам! - обади се майор Петков.
- Съобщиха ни за нещастен случай, майоре. - докладва телефонистката - На “Балканска”, до сметта на хотела, срещу складовите помещения, жената на Михо Пешев е намерила градския пияница Петър Костов - Кацата. Предполага, че е паднал и си е ударил врата в контейнера. Мъртав е. Ако сте приключли, направете оглед и там. Началството смята, че може да има връзка…
- Пепи, - прекъсна я Петков - а началството не смята ли, че оперативната група трябва да закуси?
- Какво да бъде, господин майор?
- За мен както винаги - капучино и кроасан. А за Гошкин тоник или лимон. Първица му е…
- Разбрах, господин майор. - телефонистката прекъсна връзката. Следователят погледна пребледнелия Гошкин и му нареди:
- Карай към “Балкантурист”, Гошкин! - усмихна му се по привичка и додаде - Желязото се кове докато е горещо.
… … …
Не можеше да се каже, че в талигата е горещо. Затова и двамата се мшнаха под вълнената черга след простата но обилна закуска. Мария беше дала на старата Джалма останалите й 1500 лева и я помоли да останат при нея поне още ден-два. Циганката делово прибра парите в потайните гънки на престилката си и повече икой не ги обезпокои в платнения им дом. Само отвреме-навреме се чуваха сочните й ругатни:
- Со керес там бе, даис16? У-у, ту синян коло, щи кажа на ту дат17! Джа18, от тука, бе, джа! Ту джа анди бенгалие19!
- Ма, ромни20, що ти дадоха тия, ма? - чудеха се - Пари ли, ма? Ту дехеса ли ги тия съсказ21  българи, ма
- Ту манса ли пари, даис?22 - питаше ги ядно Джалма - У-у, е со кингяс тут23? Маро ли24?
Двамата квартиранти отначало слушаха с напрежение кавгите. После разбраха, че това е обикновеното общуване в катуна и се успокоиха.
Мария помнеше думите на Баронесата, те не й даваха мира. Ами как реагира като видя Иван-Исак? Тя не го позна… Каза й: “Мадмоазел, забранявам ви да идвате тук с необмислени хрумвания!” Защо, какво беше сбъркала? И Мухлевентски беше като болен след срещата. Не проумяваше, как така не му се зарадва? Нарече го “плешив лешояд” и всичко заради някакъв рибар или щъркел, когото очакваше?!?
Бяха заспали голи под чергата. Джалма се качи тихо в талигата и побутна Мария като държеше пръст на устните си. Тя носеше дълбока кошница с храна. Подмигна хитро на озадачената си гостенка и прошепна:
- Чае, твоя човек хич го няма. Шъ му туриш малко от туй шише във водата, па и за теб… Ама нанай баро25! Малко. То шъ ви праи шокар, чае. Ту манса ли26? - циганката подаде на Мария малко кафяво шишенце от антибиотик. Беззъбата усмивка на Джалма стопи всякакво подозрение. Тя пое лекарството и го скри между сламата и ритлите.
- Благодаря, бабо! - тихо продума Мария.
- Соске, нанай тут27 … - махна с ръка Джалма. Тя изчезна зад покривалото и на момента се върна с глинена стомна.
- Водата. - старата огледа с интерес тялото на Мария. За сбогом въздъхна и рече:
- У-у, чае шукарие си28, ма, хубава си!
Няколко часа по-късно новодошлата “анди махала” т.е. в махалата, се облече и плахо подаде глава през процепа. Тя забеляза едно циганче с дълго до петите палто и червени гумени ботуши да се шляе из мокрите преспи с пръст в носа.
- Ей! - Мария го повика с жест.
Цигането се опули срещу нея, подшмръкна, па се затича. Спря пред талигата и запита:
- Кажи, ма, како?
- Как те викат?
- Мехмед за господжата, Мето за тата! - изпя то - А ти?
- Мария. - тя му се усмихна - Мето, искаш ли да ми помогнеш? Трябва ми някой, да го пратя у дома! Ама да е много умен и бърз. Познаваш ли такъв?
- Мето! - изрепчи се малкият.
- Кой?
- Манге29, ма, како, аз съм!
- Ще можеш ли? - нямаше кой друг, тя знаеше - Ще идеш до града и ще питаш за Руската къща, всеки я знае. Там живее баба ми. Няма да й казваш къде съм, само й речи: “Мария е добре, заръча да ми дадеш книгите на Мухлевентски.” Запомни ли?
- Само това “мухте-муле-махаленски” ми е трудно. - призна си Мето.
- Тогава й кажи “Иван-Исак” и после й кажи, че си гладен. Баба ще те гости с палачинки, много са вкусни.
- Шукар, како! - то се затича по посока на градчето.
В средата на кръга, образуван от талиги и каруци, ромите бяха напалили буен огън и застанали или клекнали около него се потупваха с ръце, скачаха намясто, а една група си подаваше навремени ракиена бутилка. Никой не обърна внимание на отдалечаващия се към гарата Мето. Мария вдигна яка и се прибра вътре. Иван-Исак още спеше и тя реши, че тъкмо сега е моментът, да налее част от “елексира” на Джалма в стомната. След сполучливо проведената “шашма”, както нарече постъпката си завършилата в Пловдив медсестра, учена на атеизъм и анатомия, тя отпи от гледжосания чучур. Водата едва доловимо нагарчаше и имаше съвсем лек аромат на билки, но ако не знаеше, че е добавила нещо в съда, би го приела като обичаен вкус. Надигна стомната повторно и пи докато се насити. Обърса устни и погледът й се спря на плетената кошница. В нея имаше всякакви вкусотии - парчета баница, курабийки, късове пилешко, пържени кюфтета, няколко шоколадови бонбона в салфетка и черковна свещичка, незнайно как озовала се тук. Всъщност, лапайки безразборно, Мария се замисли над появата на свещичката. Сети се късно, беше омела половината кошница. Храната бе събирана от гробовете, където опечалените я оставяха за “Бог да прости”… Май, днес се падаше някаква задушница… Това беше обичайна практика за по-слабите цигани и малките циганчета. “И какво толкова! - без коебание заключи тя - Да не е по-добре да го ядат бездомните помияри. Господ ще ни прости, защото нямаме по-тежък грях от този… Прости Боже неведението ни и ни посочи правия път!” Мария се прекръсти три пъти и успокоена взе свещичката. Бодна я в дупка от чеп в дъсченната стена на талигата. После претършува джобовете на проснатия анцуг и я запали.
Чул щракването на кибрита, Иван-Исак отвори очи, въздъхвайки тежко. Зърна свещта и коленичилата пред нея Мария. Обезпокоен, той се привдигна, разлепвайки пресъхнали устни.
- Има ли вода… - изхъхри уморено.
Тя скокна да му я подаде.
“Толкова дълъг сън - мина му през ума - не може да има. Значи е истина! И всичко друго ли? В отслабналите му ръце стомната натежа като пудовка, та Мария я подхвана за дъното и подкрепяше по време на мъчителното му преглъщане. Наблюдаваше го някак отнесено и съшевременно изучаващо. Изхвръкналата му ключица, хлътналите гърди, редките косъмчета около пъпа, където започваше подгънатия край на чергата. Представи си как ръката й гали ръбестия му врат и в следващия миг дланта й легна върху рамото му. “Билката действа - помисли си - но не трябва да бързам…” Иван-Исак благодари за водата. Кошницата беше почти до него, не можеше да не се изкуши от лакомствата сред плетените й стени.
- Може ли?…
- Разбира се! Аз направо преядох… - усмивката на Мария му се стори лековата, да не каже съблазняваща. Вълчият глад, който виеше в стомаха му го отклони от подобни фантазии. Ръцете му сами придърпаха храната.
Щом последната троха от кошницата бе събрана и погълната, Иван-Исак Мухлевентски наново вдигна стомната. Когато я остави полупразна върху сламата, почувствува как нещо в него се разгаря. Страните на седналата срещу му Мария също горяха. Тя бавно събличаше мантото си, хипнотизирайки го с очи.
- Всичко това се случва, нали? - запита Иван-Исак, но отговорът бе по-красноречив от всички думи измислени на Земята - роклята й тихо се сдипли около кръста. Той я привлече към себе си за ръце, покривайки ги с целувки чак до шията, спусна се надолу, където часовничето на верижка безмълвно отмерваше пулса на часовете, минутите и секундите - нереално бавен в сравнение с техния.

МАРИЯ - “… какво става с мен? Съзнателно предизвиквам мъж да ме обладае… (След Денчовата гавра, тя не можеше да понася мъжко присъствие, особено в контекста на флирт или, не дай Боже, нещо повече…) Вярата ми даде опора да продължа да живея, бях се отрекла от удоволствията, сама се затворих в манастира на собственото си тяло… (През тези дълги години на себеотричане беше съгрешила само веднъж…) Спомням си, беше хубаво, но се уплаших, че съм се покварила... (Беше краткотрайната й колежка -Ленчето. Преди да започне в цеха за пласмасови изделия…) Беше ми хубаво, тя ме накара да пия ликьор, бадемов… (После отидоха у Ленчето. Беше чувала за жените-лезбийки още докато учеше в Пловдив…) Може би наистина съм покварена? Тогава ми хареса и сега ми харесва… Харесва ми да ме докосва с устни, да ме гали, да си играе с гърдите ми… Та той не е  м ъ ж,  а дете… Такъв е слабичък, нежен, деликатен, безпомощен… И игрив, игрив и някак любопитен. По своему… Сякаш ме изучава… Като чужда планета - със страх и нетърпение… Недоверчив и търсещ… Боже, та той е така възбуждащо непохватен… Девствен… Да, точната дума е “девствен”… Ето, палавникът се заплесна с косите ми, май съвсем забрави за другото… (На моменти я разсмива!) Глупчо, не петите, имам гъдел… Бебе невъзможно, сукалче!… Колко си гладък и крехък! А ръцете ти са наистина десетчленна проучвателна експедиция… Какво откриха този път?… Искам да те гледам в очите, да вляза като през пробойна в душата ти, да разбера всичко за теб… И добро и лошо… Защото ще бъдем заедно, казано ни е: “ОТНОВО И ОТНОВО ЩЕ СТЕ ЗАЕДНО, ДОРИ КОГАТО СМЪРТ ВИ РАЗДЕЛИ.” Не е ли красиво и невероятно? Не се бой, скъпи, аз съм тук и те обичам! Та нали аз съм Наградата… Твоята, нейната, нашата награда.”

ИВАН-ИСАК - “… Истина е, истина е, истина е! Тя е с мен, докосвам я, усещам дъха й… Тя е! Но дори и да е сън, някой свисше го е поръчал за мен. Благодаря ви СИЛИ НА СЪДБАТА! Най-съкровеното желание на живота ми тук, се сбъдна… Всичко е действителност, всеки свят докоснал съзнанието ни е реалност, всяка мечта, някъде по извечния път на душите ни се осъществява. Най-химеричният блян роден от разум, в безкрайността на вселените и измеренията намира своята плът, вдишва живителен газ, във вените му се подгонват противоречията, създали битието… Ето, моето днешно битие е пред мен - образ достоен за икона, тяло заслужаваящо цялото ми внимание… Ще обожестви всеки неин квадратен сантиметър, ще въздигне храмове за всеки неин ирис, ще остави душата си като морно куче в краката на стопанина, морно, но не и заспало. Винаги нащрек и в готовност да защити най-скъпото, най-любимото и обичано същество, същество пълно с доброта и слабости, на коеуто съм се обрекъл и ще бъда верен до последния дъх… Иска ми се да я прегръщам и милвам, да дишам чрез нейните устни, да попия в нея като дъждовна вода в пресъхнала нива… Да чета наново азбуката през очите й, да усетя без страх нейната болка, да бъда влагата утоляваща жаждата й, средството към нейните стремежи… Да събличам пред нея душата и тялото си без срам, а с покана и копнеж за общение, да се слея със снагата й както тя пожелае, да удовлетворя и най-непочтените й желания, но без да се чувствам омерзен, защото ние ще го желаем, да, двамата ще го пожелаем първо с душите си… Иска ми се да съм нейният източник на енергия при всяка слабост, да й вдъхвам увереност при премеждия и нови начинания. И ще бъда! И не само това - ще бъда първи откривател и покорител на сърцето й. Ще бъда писателят и същевременно книгата, които тя ще чете и харесва цял живот… Това е началото. Сега съм просто нейното немирно хлапе, нейният прохождащ любовник. Но аз ще се уча прилежно, скъпа, при това ти ще си ми учителка и награда за прилежанието… Господи, благослови ни!” 
… … …
Кулминацията на това едновременно и безпрецедентно сливане на тела и души бе ознаменувана със страхотен грохот и звън на изпотрошени стъкла.
Циганчето Мето тичаше, развяло пешовете на палтото си, прилично на тежка хоругва, възвестяваща зло. То викаше с цяло гърло:
- Бомба, ме прала, баро бомба30!
Народът, застинал край огнището от изненада, се юрна да посрещне вестоносеца. От талигите надзъртаха сънливи, чорлави глави и се питаха нещо една друга. Само двойката в талигата на Джалма още не можеше да осъзнае къде се е състоял взривът - в тях или навън.
След като дишането им се успокои, а ръцете като уморени птици се отпуснаха в сламата, Иван-Исак поразен от случилото се преди секунди чудо, запита:
- Какво стана?
Мария все още загледана възторжено в светлеещия брезентов таван, отвърна с усмивка:
- Небето се сгромоляса, ако ме питаш! И за всичко си виновен ти, естествено!…
Тя се обърна към него на “ти”, нещо, което до днес не бе посмяла да си позволи. “Ти-то” не убягна от ухото на Иван-Исак, но подтекстът на закачката се изплъзна и на двамата влюбени.
След неизбежните догатки и пререкания, чийто арбитър се явяваше сополивият Мето, застанал наперено в средата на разнородния калабалък, възгласите стихнаха. Циганите полека се завърнаха към огнището и ежедневните си занимания. Останало без аудитория, циганчето се сети за мисията си в града и дотича до Джалминия дом на колела.
- Како! - извиси глас то.
Мария, вече облечена, разтвори платнения вход.
- Донесе ли ги? - бяха първите й думи.
Момчето измъкна изпод широката си дреха познатия плик “Ромика”. Тя му подаде ръка и нетърпеливо го издърпа в талигата. Иван-Исак тъкмо палеше последната цигара от пакета “Кентон”, та Мето го зяпна уплашено, готов да побегне. Изглежда не знаеше, че вътре има и друг човек. Мария го улови за раменете и каза:
- Седни, седни, той ми е приятел.
Хремавият куриер остави плика върху чергата и избърса нос с ръкава си. Лицето на Иван-Исак светна, въпреки, че и преди това беше озарено от скорошната близост със светлика на щастието. Той погледна Мария, тя кимна, а тихата й усмивка го накара да съжали, че няма как да отвърне на жеста. “Не, има как!” - сети се веднага. Припряно извади от плика надиплената от влагата четвърта тетрадка и я разгърна. Изумлението му не можеше да се скрие - смачканите и размазани листове, които беше събирал в дъждовните вади, бяха прилежно прикрепени с безцветно тиксо, а думите останали четливи бяха повторени със същия химикал. На въпроса в очите му Мария отбранително размаха ръце:
- Не, не, не! Не съм аз. Баба ми е пробвала дали очите й виждат както преди… Май, добре се е справила?
- “Май”? - възмути се Иван-Исак - Бих казал, отлично! Не знам как да ви благодаря - на теб и на баба ти?… Това е най-ценното, което имам… освен…
- Освен? - дяволито го стрелна тя.
Циганчето се размърда между тях, за да им напомни за себе си.
- Ма, како, - започна то - Да знаиш ква бомба гръмна в градо! Целото болница без керемида остави! И джама на къщите строши, како, сичко!
- Какво? Болницата ли? - Мария го сграбчи за ревера.
- Сичкото трето итаж, ма, како! - тръпна се Мето - Много кало градо, како, много лош! И бийства има, и бомба… Роми джа анди махала31! Манге, джелем, джелем на Шумин32!
- Ти сигурен ли си, Мето? Болницата ли гръмна, казваш, третия етаж?
- Арабето, ощи пушек си вижда…
Като потвърждение на казаното, откъм градчето се разнесе тревожната сирена на пожарна кола, последвана от вой на полицейска. Тримата наскачаха в снежната киша и отправиха погледи в посоката, в която гледаха всички от катуна. Черен, гъст дим се виеше към ниското небе, сиво от студените облаци. Там, където Иван-Исак Мухлевентски бе лежал цял месец в кома, където  се бе свестил, мястото, където за първи път видя Мария, етажът на който бе преживял най-мъчителния си възстановителен период, този етаж се бе превърнал в почерняла от огъня руина. Развалините и парчетата скъпа апаратура пукахая и припламваха със синкави пламъци. Филодендронът от кабинета на проф. д-р Колев, бе излетял през прозореца заедно със саксията и единствен невредим, се мъдреше върху покрива на една лада-самара, паркирана на тридесет метра от инцидента.
… … …
Колев не можеше да избяга от съдбата си, приела образа на Бурлакидзе. Затова реши да се пазари. Сутринта Гоби бе отишъл до кафенето отсреща за закуска и му донесе пресното издание на местния ежедневник. На първа страница бе публикувана фотогафия на простреляния Мъби. Статията се мъчеше да изсмуче някаква версия от оскъдното минало на жертвата, като при това заплиташе нелепа връзка със смъртта на градския пияница Кацата и скорошното освобождаване под гаранция на софийски мафиот, родом от градчето. За професор Колев се споменаваше бегло, че е работодател на Стойне Петрашки, заминал с другия бодигард късно снощи за столицата. Следствието изключваше възможността за саморазправа с нелоялен служител, вземайки под внимание реномето на учения в региона и предстоящата му кандидатура за кмет. В рубриката “Наши гости” с четири реда се съобщаваше за пристигналата търговска делегация от Русия, проучваща вероятните делови отношения със завода за антибиотици.
- Знам ги аз техните “делови” контакти! - изскрибуца съкрушено професорът. Той захвърли вестника на пода и обикаляйки боксониерата с нервни крачки, повтори:
- Знам ги!
Гоби дъвчеше мрачно баничка, шумно посръбвайки от какаото в пластмасова чашка. Тъгуваше по партньора си. Мислите му достатъчно кратки и директни бързо промениха изражението му.
- Ше ги направа на кайма! - твърдо решен каза той.
- Тъпотии! - скастри го Колев - Да не искаш да ви турят в общ гроб с Мъби?…
Тогава се разнесе грохот. Такъв грохот жителите на града не бяха чували от 1972-ра, когато цистерната с натрий в завода се взриви, изхвърляйки на 120 метра главата на близкостоящия работник. Наложи се да я търси отрядът на гражданска отбрана. От прозореца на Мухлевентски центъра не се виждаше, а експлозията дойде оттам. Професорът със свито сърце нареди на Гоби да се преоблече с дрехи на Мухлевентски и да разузнае какво е гръмнало. Лошо предчувствие гризеше д-р Колев, докато гледаше как бодигардът пробва фанелите и панталоните на училищния инспектор. Облеклото на Иван-Исак явно не беше по мярката на Гоби, но след като разпраха няколко шева, двамата стигнаха до компромисен вариант.
Чакайки завръщането на Гоби, професорът все по-отчетливо си представяше болничната сграда обхваната от пламъци. А както се знае, 99,9 % от неприятните прокоби се сбъдват. Телохранителят застана на вратата посърнал и стреснат. Той успя да опише ситуацията само с две думи:
- Финито, шефе!
- Тоест, как така? - едва ли не умолително запита Колев - Всичко ли?
- Да шефе. Мяза на Бихач. - за Гоби това сравнение се равняваше на връх в класическата поезия. А творчеството изтощава, та той се зае да си довърши баничката.
Доводите на Бурлакидзе бяха безапелационни. Ето защо проф. д-р Колев нямаше друга алтернатива, освен преговорите и то от позицията на губещата страна.  Колкото и да не му се нравеше подобна теза, професорът вдигна мобифона и набра номера на хотела. Телефонистката се бави цяла вечност, додето накрая изпъшка отекчено в слушалката:
- “Балкантурист”, моля…
- Вие да не спите? - кресна той - Поръчайте за Иля Бурлакидзе бутилка “Смирнофф” в стаята му, с бележка! Записвате ли?… Пишете: “Професор доктор Колев, телефон - 2155671” Записахте ли? Две, едно - пет, пет - шест, седем, едно! Повторете!… Точно така! Веднага!… Какво? Кой ще я плати ли? Аз съм професора, госпожице, разбряхте ли ме?
Мобифонът изтрополи върху масата. Главозамайващите обиколки из боксониерата бяха подновени. Сирените отвън още повече обтягаха нервите му. “Двайсет години на вятъра! - мислеше Колев - Двайсет години труд и безсънни нощи! По дяволите! И защо? Защо така безочливо, така прибързано? Нима са се досетили?… И кой може да знае къде съм? Как са разбрали? Всеки, който знаеше нещо за плановете ми е мъртав или безпаметен наркоман. Кой, кой, кой… Остават жена ми и Люда. Жена ми не знае почти нищо, мисли си, че съм изкукуригал старец, решил да остане в аналите на родината си като филантроп и политик. Люда?… Ученият се спря насред стаята като куче надушващо дивечовата миризма. “А може би е съвпадение, дяволска случайност? Та нали и те знаят за  кристалите…”
Цял ден никой не позвъни.
… … …
ПИШИ: “Моята мечта ли? Мечтите ми… Една от тях се изпълни - МАРИЯ! Но човек не бива да се застоява при някоя осъществена мечта, още повече ако тя му дава нови сили. Не бива да се поддава на желанието да й се порадва. Трябва просто да я приемеш и да гледаш нагоре. Ако тя те придружи - добре, ако не, значи е била лъжовна или просто слаба. ГОЛЯМАТА МЕЧТА ли? Трябват огромни вяра и отговорност за нея. И постоянство, защото писано е и е казано:
                             “… ако сме умрели с нея,
                     то ще и да живеем с нея.
                     Ако устоим, то и ще да царуваме с нея.
                     Ако се отричаме от нея
                     и тя ще се отрече от нас.
                     Ако сме неверни,
                     тя вярна остава; защото
                     не може да се отрече от себе си.”
Мечтая да напиша за онова, което мисля, че всички трябва да уважат и признаят. А то е: Силата на / Една / Душа / Е / Мисълта. Но чрез Мисълта човек много по често стига до Знанието и Науката, не забелязал в облаците на собственото си тщеславие стръмния чукар на Мъдростта. Мечтата на силния духом е този чукар, ала не за собствено ползване, а за общение… Мечтая да се завърна от войната за която съм се родил и израснал, не в страната на нищожествата и двуглавите, не и в Полето от тресавища и посеви, не в затворения кръг на самозадоволяването. Не! Искам и вярвам, че след поредното си възкресене душата ми ще се завърне на планетата Земя, сред руините на злото, където дъждовете от сълзи ще са спрели… И други ще се завърнат като мен и мъдростта на предишните ни животи ще ни е научила на необходимото. И ще бъдем с чисти Мисли и будни Желания… Но през целия безкраен път до онова там, трябва тук да опазим душите си… И да вярваме в своето предназначение, колкото и незначително да ни се струва. Всеки е дошъл с мисия на тази земя - кой с по-голяма, кой с по-малка. Да се открие пътя й е трудна работа, да се следва понякога не достигат сили… Но това не е страшно. В друго измерение, с друга обвивка душата ще продължи да търси. НАПИСА ЛИ? А сега търси.”
… … …
- “Да се открие пътя е трудна работа, да се следва понякога недостигат сили… Но това не е страшно. В друго измерение, с друга обвивка душата ще продължи да търси. Написа ли? А сега търси.” - Мария вдигна очи от четвъртата тетрадка. Восъкът на тъничката черковна свещ се бе разтекъл по дъската, пламъчето неусетно бе изяло основата си и сега припламваше в последна агония. Имаше още за четене, но навън бе беззвездна нощ. Още миг и мракът падна в талигата като гилотина. Иван-Исак беше писал през целия ден и сега спеше под шарената черга със съня на праведните. Мария се мушна при него, сложи тетрадката под главата си и притвори клепачи… Роялът в балната зала тържествено отсвири първите акорди на вече познатата й композиция. Пръстите и плавно докосваха клавиатурата. Хорът в източната част на залата, нареден пред еркерните прозорци, през които струеше гъстата медена светлина на утрото, запя в кантабиле “Аве Мария”. Множеството, досега разхождащо се по мраморния под и разговарящо непринудено, застина по местата си, обърнало погледи към въздигащия се светлик. То постепенно и хармонично се включваше в хора, вдигайки за приветствие искрящи чаши. Тогава горе, под високия таван, поддържан от 33-метрова колонада, там, пред амвона от слонова кост и абанос, се възправи млад, златорус мъж наметнат с млечнобяла тога, под която зеленееше маслинен хитон. Той прекръсти три пъти обширния салон и спря сините си очи на свирещата пред рояла. Мигновено настъпи благоговейна тишина. Той поздрави само нея, вдигнал дясна ръка със събрани в едно три пръста:
- Аве, Мария! - каза той.
Всички се извърнаха към смутената пианистка и повториха приветствието.
- Истина, истина ви казвам, - продължи той - Право е писано: И в последните дни ще излея от Духа си на всяка твар; и синовете и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения, и старците ще сънуват сънища; още и на слугите и слугините си ще излея от Духа си в ония дни, и ще пророкуват и те, и ще поокажа чудеса на небето горе, и знамения на земята долу - кръв и огън, пара и дим; Слънцето ще се обърне в тъмнина, и луната в кръв, преди да дойде Великият и Бележит ден Господен, и всеки който призове името Господне, ще се спаси! Нине и присно и вовеки веков! Амин!
- Амин! - подеха всички.
- Истина ти казвам, дъще, ти, която си тук и този с когото вървиш, ще видите и пророкувате - сняг с гръмотевици и дъжд от камъни и тайфуни от кръв. Вървете в мир и нека пишещия да пише, а лечителя да лечи. И нека ви чуят и видят всички. И да повярват в чутото и видяното. Амин!
- Амин! - повториха събраните.
… … …

Бележки към "Шести пробег":

  1 Овчи екскременти. ^
  2 Говорите ли английски? ^
  3 Откъде сте? ^
  4 Говорите английски? ^
  5 Какво правят… (цигански) ^
  6 … забравих… (циган.) ^
  7 Охо, дявол момче! Харесваш ли (обичаш ли) момичето? (ц.) ^
  8 … тръгвай си, махай се… (ц.) ^
  9 У-у, болест да те хване! (ц.) ^
  10 Защо? (ц.) ^
  11 Как се казваш? (ц.) ^
  12 … хубаво име! (ц.) ^
  13 … момче (ц.) ^
  14 Къде сте тръгнали… (ц.) ^
  15 … хляб (ц.) ^
  16 Какво правиш там бе, чичо? (иронично) (ц.) ^
  17 У-у, колко си черен,(лош) ще кажа на баща ти! (ц.) ^
  18 Бягай… (ц.) ^
  19 Върви в огъня (по дявола)! (ц.) ^
  20 … циганко… (ц.) ^
  21 Ти хареса тия болни българи ли? (ц.) ^
  22 Ти искаш ли пари, чичо? (ц.) ^
  23 У-у, е какво ще си купиш? (ц.) ^
  24 Хляб ли? (ц.) ^
  25 … не много, не голяма доза. (ц.) ^
  26 Искаш ли? (ц.) ^
  27 Защо, няма нищо… (няма за какво) (ц.) ^
  28 УІ-у, ама хубавица си… (ц.) ^
  29 Аз, мойто, мен. (ц.) ^
  30 Бомба, брат ми, голяма бомба! (ц.) ^
  31 Циганите да си ходят (стоят) в махалата! (ц.) ^
  32 Искам да си пътувам за Шумен! (ц.) ^
 
 


 
Седми пробег
гВладимир Писарски. Всички права запазени.
г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени.