Шести пробег
СЕДМИ ПРОБЕГ

… … …

Циганите чакаха времето да се оправи, за да тръгнат на път. Щяха да пътуват към София, където бяха чували, че има “баро килепир” тоест, голяма печалба. След бомбения атентат в градчето, най-голям оборот правеше стъкларя Цецо. Той даже нае двама помощници, защото сам не съумяваше да се справя с поръчките. Една трета от прозорците в центъра се бяха счупили или опасно напукали и хората, въпреки скъпотията ги сменяха. Убедителна причина беше и непреставащият дъжд. Речното ниво непрекъснато се повишаваше и един от паянтовите дървени мостове в околностите, наричани “Поляните”, беше отнесен. От болницата функционираше само първият етаж, много от пациентите в стационара бяха върнати по домовете си. Град в такова бедствено положение не допада на пътуващите роми, затова Джалма все по-често се прибираше в талигата без настроение и си мърмореше:
- Кало, кало е времито, ромни…
Паника беше обзела живущите край реката и по-горните етажи на панелите. Водата заливаше градините и мазетата, и се просмукваше между зле напаснатите бетонни конструкции. Водата, която уж не достигала за столицата, грозеше тукашните жители с потоп. Разбира се, в градчето имаше и хора, за които беше все едно дали вали или не. Част от тях тази вечер се забавляваше в бар “Вариете” на хотела.
Обстановката във “Вариете” коренно се различаваше от тази в снек-бара. Заведението бе взето под наем от двама млади бизнесмени. По-големият, бивш комсомолски секретар, бе уредил чрез вуйчо си, в момента “син” кмет в общината, да вземат помещението за срок от 10 години на символичния наем 500 лева месечно. Другият ортак, с петгодишен опит в дърводобива в Коми, беше осигурил пари за пране и няколко младички и хубавки рускини-стрийптизьорки за програмата. Освен развлекателния бизнес, двамата имаха фирма за внос-износ с гръмкото име “Гео-Ван 89”. Скритият смисъл на названието нямаше нищо общо с географията и ванилията, да речем, а само трите първи букви от имената им - Георги и Ваньо. 89 се явяваше годината на създаването на фирмата. “Гео-Ван 89” изнесе всички агнета в околията за Гърция и реализира чиста печалба 200%, за сметка на приплода в местното овцевъдство и повишената котировка на долара. Това бе само един от ппримерите за “българската пазарна икономика” в региона. Вносът на крадени западни автомобили беше другото печелившо перо на “Гео-Ван 89” и по-точно на филиала му в София. Но да остав им салдото на тия двама предприемачи и герои на времето си.
Меката мебел, приглушеното червеникаво осветление, модерният бар-плот със видеоекран на стената, разноцветният, светещ подиум и не на последно място полуголите сервитьорки, създаваха впечатление за стил и стандарт, каквито малцината големци и търговци в градчето си позволяваха веднъж седмично. Оборотът на “Вариете”, обаче, не страдаше, защото из ловните хижи в планината се подвизаваха доста депутати и техни гости, съдържателите устройваха интимни срещи на групировки и т.н. Те, естествено, не отсядаха в западащият и плачещ за приватизация “Балкантурист”. Имаше къде-къде по удобни и анонимни чотели по магистралата. Но за луксозен нощен живот “Вариете” беше единственото по рада си, даже примамваше клиенти от столицата и Пловдив.
На една от кръглите маси до дансинга се бе разположил с лулата си Иля Бурлакидзе. В сепарето зад гърба му чинно пиеха кока-кола четирима добре сложени мъже в дънкови одежди. Те рядко хвърляха по някой поглед към брадатия, но ако да речем, създаваха впечатление за сборен отбор по бокс, тежка категория, то той би могъл да се счита за треньорът им.
Пред Бурлакидзе се мъдреше неизменното бистро шише “Смирнофф” и кутия доматен сок. Той явно бе доволен от изминалия ден и се бе отдал на леност и съзерцание. В момента конферансието обявяваше с тайнствен глас следващия номер:
- А сега, дами и господа, ще ви представя нещо наистина екзотично и възбуждащо! Няма да правя банални предупреждения за хората със слаби сърца, защото всекиму бих пожелал смърт от подобна гледка!… След секунди пред очите ви ще разцъфне перлата на “Вариете”, амазонката, заради която много от вас тази вечер са тук! Този танц нашата неподражаема звезда посвещава на госта ни, уважаемият приятел и доброжелател на България - господин Иля Бурлакидзе!
Оркестърът гръмна туш, а конферансието с почтителен жест посочи към масата, над която кълбетата ароматен дим сякаш станаха двойно повече. Бурлакидзе кимна и очите му блеснаха с обичайния си игривохищен плам. Говорителят продължи с една октава по-високо:
- Обявявам… “Бразилска зима”! И-и… незабравимата… Люси-и-и!
Подиумът потъна в мрак и изкуствен пушек. Зазвуча далечна самба, удавяна отвреме-навреме от воя на снежна виелица. Над сцената полетя синтетичен сняг. Самбата все повече заглъхваше и два бледи прожектора осветиха три палми превили неестествено листа под натруралия сняг. Бялата пряспа до стволовете им се размърда и жена облечена и закачулена в дълго до петите, сребристо палто от самур, се изправи, грациозно пристъпвайки напред, при което незакопчаната дреха се разгърна леко, открила изваяния прасец и извивката към коляното. Нищо повече. Танцьорката обгърна с ръце раменете си, показвайки колко й е студено и се огледа. Чифт валенки лежаха наблизо. Тя се спусна на пръсти към тях, приклекна и обувайки едната, оголи до бедрото левия си крак. Веднага го скри под самура и повтори движението с десния. След това плътно се загърна в кожите и се отдалечи към дъното на сцената, плъзгайки се по чисто руски маниер, като матрьошка. Междувременно, бразилските ритми съвсем се изгубиха под все по-отчетливия ритъм на частушка. Бурлакидзе се бе надвесил напред, впечатлен от необичайната хореография. Всъшност, не беше единствения хипнотизиран в заведението. Всички зяпаха, подобно на изгладнели вълци, зърнали за миг парче крехко месо.
По отмерената стъпка на балалайката, закачулената жена се върна към центъра на светещия в ослепителнобяло подиум и уж случайно отметна глава, сваляйки качулката. По раменете й се разпиляха дълги, гъсти къдрици с цвят на канела и пясък. Върху овала на лицето най-сетне се откриха големите сини очи с дълги, извити мигли. Тя понечи да вдигне качулката, но вдигайки я, разгърна палтото и отдолу се видя бяло трико, изпънато от объл и тежък, но стегнат бюст. Танцьорката се завъртя и отново се отдалечи в неосветения ъгъл зад палмите. От няколко гърла се изтръгна неволен стон на съжаление.
Наистина, тази царица на дансинга превръщаше пошлото събличане пред публика в изкуство. Върна се веднага, влачейки няколко палмови листа. Скупчи ги и под тях блесна червен неон. Беше запалила огън. Обиколи го няколко пъти под звуците на баян1  и после изведнъж свали самура в краката си. Освен трикото тя носешуе отворено сако с пайети, а вместо пола беше опасдала гъст наниз от банани. Снегът падаше все по-рядко, скрит вентилатор отвя останалия по палмите и постепенно подиумът и прожекторите засвяткаха с все по-топли цветове. Танцьорката скръсти крака в полулотос и се зае да сваля валенките, показвайки пластичността на тялото си, ала без да набляга на някакви двусмислени пози. Люси, както я нарече конферансието, се опитваше да покаже нещо повече от разсъблечени женски атрибути. За съжаление това протакане изнерви един от посетителите. Почитателят на суровото месо, без подправки, каквито, между другото, бяха половината от тук присъстващите, първо изсвири остро с пръсти, което можеше да се приеме и за одобрение. Якият балканджия в костюм и с извити нагоре черни мустаки, реши, че трябва да се намеси още по-директно и зина:
- Моме, нема ли да покажеш таковата за сефте? Кожуси и валенки сме виждале!
Някой се изкиска, друг одобрително подхвърли:
- Да, бе, да!
Руснакът се надигна като градоносен облак, застана до масата на недоволника и стовари безцеремонно юмрук в челото му. Мустаклията се преметна заедно със стола назад. Дънковият отбор в сепарето наскача, но виждайки, че пострадалия не създава усложнения, а продължава кротко да си почива върху мокета, се завърна към кока-колата си. Брадатият също зае старата си позиция и дърпайки ожесточено мундщука, избоботи към стъписаната танцьорка:
- Продолжай!
Самбата се понесе из “Вариете” и Люси продължи номера си - беше ред на сакото с пайетите. При все това, на Бурлакидзе не му се отдаде да види цялото изпълнение. В заведението влезе и се огледа пети любител на дочените американски каубойки. Той се запъти към мястото с най-много никотинен дим, надвеси се до тюбетейката и каза:
- Поръчана е бутилка “Смирнофф” за стаята ви, шефе, с тази бележка. - мъжът я извади от горното джобче на ризата си. Брадатият любител на стрийптиза я прочете и се замисли. На професора му се беше отщяло да си играят на криеница. Безспорно, загубите, които понесе за по-малко от 24 часа бяха големи. Но Бурлакидзе познаваше добре Колев и знаеше, че е скрил някой коз за последната ръка. Той, обаче, не можеше да не се наслади на поражението му и отблъсна сгъваемия мобифон, подаден му от единствения българин в неговата котерия2.
- Садни, Камен, потом работает! - благо пробуча руснакът, сочейки отсрещния стол. Имаше слабост към тъй наречения Камен. Сервитьорката врътна задниче под носа на сядащия, надвесила бюст над поръчващия великан. Безупречна тактика, докарала й не един тлъст бакшиш.
- Пийош? - екна като залп въпросът.
- Да - Камен извади “Честърфилд” без филтър и сребърна запалка с монограм “К.Р.” - Бутилка “Наполеон”.
Сервитьорката предвидливо се врътна към него, предлагайки гледката за поръчки и запита:
- Друго, господине?
- Литър и половина кола и две чаши - едната за коняка.
Качествата, които харесваше Бурлакидзе у Камен, бяха три - поръчваше винаги бутилка като него, никога не си устройваше безпаметни запои и познаваше чисти и честни проститутки, поради което нямаше проблеми с влюбени жени и годеници. Освен тези безспорни плюсове, българинът прекарал три години като наемник срещу “бусурманите” - сериозна атестация за всеки мъж.
Финалните бразилски ритми заглъхваха, когато брадатият действаш вулкан отново погледна към сцената. Люси бе останала само по бикини, сред купчина откъснати с гюбеци банани. Тя взе един и го обели с няколко бавни движения, след което отхапа върха му. Бурлакидзе захлопа с лапи като тепавица.
- Брава, Люси, брава! Иди сюда!
С лека походка и без притеснение танцьорката достигна масата на специалния гост. Той мълчаливо й подаде банкнога от сто долара, която тя подпъхна в ръба на бикините и усмихвайки се, каза на чист руски:
- Спосибо, господин! У вас так дымно, что не видно кому сказала это3
Иля Бурлакидзе зяпна от изумление.
- Руская!?
… … …
Юда Леви, 70-годишен, с олисяло теме и побелял ориол около му, с дълъг, подпухнал нос и спокойни, леко насмешливи сиви очи, се бръснеше в хотелската си баня. Късокрак, коремчест, с бледа кожа, синкава на прасците и от лактите до китките. Дланите на адвоката в пенсия бяха тъмнокафяви и създаваха впечатление, че не са негови. Фигурата му, като цяло, напомняше изправен на задни крачета Ежко Бежко. В момента облеклото му се изчерпваше от вързана през кръста хотелска кърпа, чийто щемпел “БТ” стоеше като жигосан точно на задните му части.
Труженикът на Темида цял живот беше кътал пари и преди четири години в суматохата покрай изборите, успя да изплати тристайното си жилище на “Аксаков”, улица почти на пъпа на София, по цени отпреди 10 ноември. На следната година инсулт покоси жена му и за два месеца я изпрати при предците й. Останал сам, Юда не послуша съветите на колегите си и не даде опразнилата се стая под наем. И без това ядеше на вегетариански стол, не пушеше и парите му стигаха. Дори оставаха достатъчно за седмичното му развлечентие - адвокатът гледаше всички прожекции в кино “Сердика”. Имаше колекция от 1604 филмови плаката. Последният бе от “Списъкът на Шиндлер” , макар че екранизацията не му допадна кой знае колко. По-точно, не прие пищните форми на концлагеристките. Бащата на Юда Леви бе изгорен в газовите камери на “Дахау”. 76 дни преди днешното бръснене Юда Леви бе прочел диагнозата на д-р Лисичков от онкологията. Все по-честите болки в тилната част на главата го бяха накарали да отиде на ЕЕГ4  в поликлиниката. От тамошните лекари, уж за всеки случай, бе препратен при специалистите в раковата. И присъдата не закъсня - мозъчна саркома. От този ден - 18 декември - житието на Юда Леви се промени коренно. През първата седмица не можеше да повярва, оспорваше, предполагаше, че е грешка, даже си направи повторно тестуване. Но недвусмислените резултати и все по-острите и нетърпими болки, не допускаха “заобикаляне” или “признаване за недействителни” по никой параграф или алинея. Клетият адвокат изпадна в отчаяние. Смъртната му присъда бе отложена за шест месеца, не по-късно. Биеха му лидол и го облъчваха, ала той знаеше, че го правят за взаимно успокоение, а не защото има някакви шансове. Две седмици по-късно Юда реши да приеме съдбата си - беше вече на години, през тях имаше и хубаво и лошо, но той трябваше да си признае, в края на краищата, че животът му бе протекъл скучно и в рамките на общоприетото. Като младеж мечтаеше за други постижения, за свят с нови морални устои, за мир и равноправност на всички. Оттогава на Земята бе избухнал не един военен конфликт - Виетнам, близкия Изток, Афганистан… И той не можеше да предотврати това. Нещо повече - неможеше да осъди закоравял рецидивист, ако да речем, има шурей в прокуратурата или излишни суми за рушвет. Постепенно, системата и обстоятелствата бяха моделирали и канализирали поведението и пътя му… Ето го сега, пред олющеното хотелско огледало, със самобръсначка за еднократна употреба в ръка. Без илюзии, без поколение, без спомен за нещо направено преко субективните дадености… Но със саркома в черепа и два и половина милиона в “Пощенска банка”. И с шестмесечна отсрочка, за да направи последен опит да бъде себе си…
Юда Леви дойде по местата от своята младост, не само за да си намери скромно и отдалечено от хорската суета жилище, където да прекара остатъка от дните си. Пристигна тук, защото го сънува - планината, реката, градчето, гробищния зид и даже, кой знае по какви причини, черен джип с тъмни стъкла до зида. Сънува, че в главата му е заседнал хирургически скалпел и че човекът, който може да го избави безболезнено от пробождащия, студен метал, се намираше в покрайнините на селището, под връх със странното име “Седемте престола”. Той се изкачваше към чуката, скалата бе хлъзгава и ронлива, пуста като лунна повърхност. Изневиделица, горе се изправи много висок и слаб мъдрец, може би по-висок от самия връх, който го прикани с жест, казвайки: “Трябва да дойдеш при мен на седемдесет и шестия ден.” Денят се падаше днес.
Петдесет години адвокатска практика бяха направили от Юда Леви прагматик. Сънищата бяха последното нещо в което би повярвал, но преди два месеца и половина животът му се преобърна с главата надолу, а може би точно тогава се намести в истинското си положение. Адвокатът не хранеше надежди, че след срещата с високия мъдрец, присъдата ще бъде отменена. Той някак усещаше, предварително знаеше, че трябва да бъде тук. И ако дотогава смяташе интуицията за измамно чувство, подчинено на сетивата, а не на разума, то тази сутрин никой не можеше да го склони, да се усъмни в нея.
Когато плъзгаше за последен път самобръсначката по набраздената от бръчки буза, сградата на  хотела бе разтърсена от мощна експлозия. Мътното огледало потрепери и се разби в умивалника със звън, заглушен от падащите по тротоара прозоречни стъкла. Първата мисъл на Юда беше: “Бомбардировка!”, но други взривове не последваха, не се чу и воя на пикиращи самолети. Смисълът на тази ужасна дума бе запечатат в съзнанието му още от детска възраст, когато цялото му семейство бе заварено от Втората световна война в Гданск, Полша.
  Другото предположение в главата му бе - колосален атмосферен ел-разряд, паднал върху покрива на хотела. След невижданите от пет поколения тук гръмотевични снеговалежи, такава възможност имаше резон…
Не беше. Пожарникарските сирени профучаха край сградата на “Балкантурист” и май спряха две-три преки по-нагоре по “Балканска”. От крайнините на града натам се стичаха любопитни, други пък бягаха от местопроизшествието и през един от зевовете в напукания прозорец, старият адвокат успя да дочуе откъслечни реплики:
- Какво стана, бе… … като динамит?
- … етажа, целия го отнесе…
- … кво, бомба ли…
- Чак саксията на самарата на Пешо…
- Ами-и?!
- Целата улица в керемиди и джамове…
Юда Леви мерна разтрепераните си ръце и се уплаши - по тях капеше и се стичаше между пръстите кръв. Опипа лицето си. И то беше в кръв. Веднага изтича в банята, откъдето бе изхвърчал, захвърляйки самобръсначката. Откачи втората кърпа от сушилната, пусна чешмата и внимателно, с потупване се зае да попива кръвта от порязаната буза. Бавно се съсирваше, затова притискайки с вече напоената и почервеняла кърпа, се върна в стаята и само с една ръка отвори куфара и заизважда от него - две ризи, панталон, кутия с ампули “Лидол”, комплект игли за еднократна употреба - най-сетне намери анкерпласта. Скъса със зъби хартиената обвивка… “Защо ли го правя? - помисли си - След по малко от четири месеца тази кръв ще се съсири във вените ми, а ако не я спра, може пак да изтече до капка и да ми спести нощите на болки и отчаяние… Изглежда, наистина трябвам някому? Сара Бехар почина, като преди това ме закле да наглеждам племеника й, а онзи ден прочетох обява - изчезнал. Боксониерата е заключена, обаче, все ми се чини, че вътре има някой… Може би, това е работата, която трябва да свърша - да го намеря. Доколкото разбрах, няма на кого да се опре. Госпожа Сара казя че бил прекалено доверчив… Ще го издиря аз този племеник, Иван-Исак ли беше? Мухлевентски!”
 Старият човек залепи крива-ляво лепенката и се облече в сив костюм, с който ходеше обикновено на гости. Беше решил да уведоми първо полицията. Нелепа идея, но все с нещо трябваше да започне… Обу си хавлиените чорапи и завърза стегнато лачените, лъщящи като кестени чепици. Когато се изправи, причерня му. Болката сякаш разцепи мозъка на две. Както беше приседнал на ръба на леглото, Юда полегна назад и потърси с ръка ампулите. Преди да ги открие, нов пристъп го сви на кълбо с длани върху тила. Някой влезе в главата му, все едно че отвори врата. Поразходи се вътре, седна и тихо проговори: “Няма да търсиш никакъв Иван-Исак, той се намери. И никаква полиция не ти трябва. Намери “Седемте престола” и ела. Още тази вечер! Разбра ли?” Юда Леви се огледа безпомощно - полудяваше ли? Докторите бяха предвидили и такава възможност, но чак към края на петия месец. Ами ако саркомата се е активизирала? Онзи се обади: “ Ти си толкова луд, колкото и всеки дядка без рак. Успокой се. Просто иди на “Престолите”.” Тръгвайки си, добави: “Не пропилявай 76-тия ден, утре ще е късно. И си оправи анкерплбаста, не е на място. Виж се в огледалото.” И изчезна заедно с болката
 Прибирайки приборите от мивката, адвокатът се сепна от ясното отражение в огледалото на стената, което преди минути беше мътно, олющено и най-вече на дребни парченца по мозайката в банята. Висеше си чисто ново, такова, каквото е било в момента на покупката… Да не би камериерката да е влязла, да е събрала парченцата и да го е сменила, докато той имаше пристъп… Но вратата беше заключена, а ключът пъхнат отвътре в ключалката… Нямаше как. Юда машинално оправи накриво залепената лепенка и пусна топлата вода, да си измие ръцете. Парата замъгли огледалото. Той се наведе и плисна шепа вода на стхраната си, където се беше стекла капка кръв. Като погледна отново, на покритата с прозирна влага повърхност бе изписано: НЕ ПРОПУСКАЙ 76-тия ДЕН!”… Не, това беше прекалено! Можеше камериерката да е отключила някак и да е шетала в банята без да я забележи, но как, по дяволите, ще напише това? И защо? И откъде-накъде? Да не би в “24 часа” да е публикувано, че днес е 76-тия ден от диагнозата на адвоката Юда Леви?… Абсурд! Отколешният еврейски потомък, преживял гоненията и ужасите на Втората световна война, бе обзет от вледеняващ страх.
 На вратата се почука.
 Звукът от незначителното действие опомни стареца. Той отключи. Срещу него застана регистраторката. Тя се вгледа в лицето му и запита:
 - Да не сте пострадал и вие, господин адвокат?
 - А, не, драскотина… тъкмо се бръснех. Заповядайте, влезте! Всъщност, какво избухна, знаете ли?
 - Казват, третия етаж на болницата… Клиниката на онзи исобняк, професора. Няма да влизам. Донесох ви адреса на дядо Станой. Той може и да знае нещо за тази местност дето я търсите, “Седемте ствола” ли беше. Дядо Станой е най-старият планинар в града. Нали като пристигнахте ме питахте, дали знам нещо. Ето, тук съм ви записала.
 Регистраторката му подаде сгъната хартийка.
 - Не знам как да ви благодаря, госпожице! - с изненада пое бележката Юда - Пиете ли кафе?
 - Да, но няма нужда, господин адвокат! За нищо…
 - С колко захар? - п оинтересува се той.
 - С две… ама нали ви казвам, не е нужно!
 - Сега слизам и ще ви го донеса на гишето. - Юда Леви прекрачи в коридора и заключи вратата на стая N 113 - той не беше фаталист.
 Изпълнил обещаната почерпка, Юда Леви се отправи на посочения адрес и от любопинство удължи маршрута си през мястото на взрива. В кишата около зданието стърчаха парчета тухли и мазилка, неузнаваеми метални кутии от апаратура, парчета от завеси се вееха тук-там по клоните на близките дървета. Кабели с различни цветове и сечения се виеха къде ли не, припламвайки навремени в лилави пламъчета. Навсякъде се щураха хора в бели престилки, болнични халати, полицейски униформи и пожарникарски пелерини. Доброволци носеха кофи от дворовете, деца и зяпачи обграждаха все по гъсто бедствуващата сграда. Адвокатът побърза да се измъкне от навалцата преди да е станало невъзможно. Улица “Братя Миладинови”, където живееше въпросният дядо Станой, се намираше в покрайнините на градчето, в близост до горския път. Стоборът на кирпичената къщичка беше така раздърпан и полегнал, все едно дузина мечки бяха играли хоро отгоре му. Варосаните стени се лющеха покрай дървенията на вратата, липсващите стъкла от прозорците бяха заменени с картони и вестници. От комина, право в платиненото небе, се носеше отвесен като клинец бледосин дим. Към облаците се кълбеше и катраненоотровният пушек на пожара в срещуположния край на градеца. “Даже при горенето нищетата и богатството се различават.” - помисли си Юда, припомнил си разговора с регистраторката, докато тя си пиеше кафето. Момичето сподели с него слуховете засягащи богатия професор-медик. Това, че никой не знаеше произхода на парите му, беше развихрило въображението на местните клюкарки. Версията, за пришълци от космоса, които дали на професора формула за правене на злато от биотокове, беше пследния хит.
 Старият адвокат премести внимателно паянтовата портичка и пристъпи в дворчето. Иззад къщицата се чуваха неравномерни, тъпи удари. Пое по тясната пътечка от каменни плочи, слабо очертана в мокрия сняг. Зад ъгъла го посрещна страховитото ръмжене-кашлица на престарял овчарски пес с побеляла, преди кафява козина. Кучето изобщо не се готвеше да напада - то лежеше уморено пред колибката и просто по задължение показваше беззъбите си венци.
Не бой се, наборе, Мурджо си отработва попарата. - висок, жилест дядка в долнище от анорак, раздърпана, ръчно плетена фанела и гумени цървули се усмихваше срещу адвоката с два реда едри, здрави зъби. Той замахна със секирата и разцепи поставената върху дръвника цепеница. Припъшквайки се наведе към купа под стрехата, и закрепи нова на мястото на разполовената. Изправи се, потри ръце и преди да замахне отново, погледна наерешително пристъпващия посетител, па рече:
 - Какъв вятър те е довял при бай ти Станой, градски? Да не си бирник?
 - Ако бях, имотецът ви нямаше да е в моя списък… - гостът по навик приглади главата си - Казвам се Юда Леви, бях адвокат в София, но това е минало. Сега съм просто самотен старик, умиращ от саркома в мозъка.
 - Това не беше ли рак, наборе? - бай Станой разсече въздуха и дървото и охкайки намести следващо.
 - Да.
 - Значи, дошъл си за билки.
 Прас! - цепеницата се разлетя встрани.
 - Не, бай Станое, за друго съм тук, но и от билките не бих се отказал. Само че, не знам откъде да започна…
 - Чакай тогава… ох… о-ох! - стария планинец се изпъна и острието за последен път блесна във влажния въздух. Той се зае да събира върху сгънатата си ръка подпалките разпилени около дръвника. Юда се присъедини, да му помогне.
 - Недей, градски, ще изцапаш костума!
 - Нищо му няма и без това скоро ще гние под земята…
 - Не така, наборе, не така! - поклати глава бай Станой - Дай, първом да влезем вътре, да седнем, па, ако е рекъл Господ, може и… о-ох!… да оправим работата…
 “Дрън-дрън, старче, ще оправим - мислеше адвокатът, пазейки се, да не му се забие някоя треска под нокътя - Живееш си тука като Тарзан. Нали виждам, един кариес нямаш, як си още, очите ти светят… А аз от пустите софийски смог, стрес, напрежение, шум - ето до къде я докарах. И не само от това - дела, искове, тъжби, анонимни заплахи, доноси - нервите ми като през дарак минали, мозъкът от комбинации и безплодни обвинения срещу доказано виновни, които биват оправдани, се е превърнал на пихтия. Как ще я “оправим работата”, старче, как? Та вече и за сънища се хващам, и гласове чувам…”
 Къщичката беше с пръстен под и само една широка стая, освен антрето. В ъгъла стоеше голяма, черна, подобна на мечка бумтяща печка, старовремски креват с изрисувани с пейзажи табли, маса, два стола, долап и ракла. Отвътре на вратата имаше дървена закачалка с четири куки. На едната висеше горнището на анорака. До прозореца гледащ към двора, на юг, бе закачено едновремешно огледало с пречка за пешкир и място за кандилце под иконката. Домакинът подпря секирата зад външната врата, отупа си цървулите на прага и покани госта си с думите:
 - Бедността не е порок, нали стари ми адвокате!
 - Не ще и дума, Станое, не ще и дума…
 - Премести си стола до печката, да се стоплиш! Що си излязъл без връхна дреха?
 - Оставих я в хотела… - отговори му, разглеждайки и вдишвайки билките провесени по гредореда. На голата чамова маса бе постлан вестник “Работническо дело”, забоден с габари, жълт и окапан тук-там с мазнина. В средата му се мъдреше кана с розова, кипяща течност. От печката се разнасяше мирис на печени картофи.
 - Хубава ти е подредбата, бай Станое! - похвали го адвокатът - И аз търся подобно жилище…
 - А че, ето, идвай, живей, тъкмо ще сме дружина! Имам походно легло, ще го натъкмя ей там. - планинецът голото място от другия край на печката. След това се защура пред долапа. Сложи на масата две чинии, две чаши и пукната солница с гаванки за сол, пипер и чубрика.
 - Ама, бай Станое, не съм дошъл да ме гощаваш… Аз за…
 - Добре, наборе, добре - прекъсна го старецът - За компания, обаче, може, нали? Тя, софрата ми е бедна, ама от сърце, както се казва! - той се разсмя и отвори фурната. Разръчка с машите вече напуканите от жега картофи, извади четири най-опечени и тури по два в чиния.
 - Градски, а зелев сок пивваш ли?
 - Как не! - засмя се гостът - Мама му слагаше две-три зрънца ориз, да се газира. И ти ли така правиш?
 - Ами, ами, сам си шупва. Климатът е такъв… Айде, заповядай!
- Благодаря! - Юда Леви усети как се затопля и отпуска, как чоека срещу него, белейки с дебелите си нокти прегорялата кожица на картофа, му става близък и мил. През последните години се бе чувствувал толкова самотен, така изолиан и ненужен, че сега простичкото държание и приятелската готоовност на бай Станой, когото познаваше едва от десет минути, направо го трогнаха. Юда преглътна буцата в гърлото си и по набръздените му бузи потекоха чистите сълзи на една детинска, неподправена мъка…
… … …
 Дъждът навън шибаше платнището като да му беше ядосан за нещо. Иван-Исак Мухлевентски седеше в талигата и подпрял четвъртата тетрадка на колене, пишеше. За него храненето и сънят се бяха превърнали в ненужни дейности, ограбващи време, през което човек може да прави къде-къде по-важни неща - например да пише или да бъде с любимия си. Той не        знаеше кое от двете е за предпочитане, но разбираше, че и двете са му еднакво необходими и се допълват взаимно. Все пак, макар че не смееше да си го признае, писането го блазнеше малко, ама съвсем малко повече. Когато пишеше Иван-Исак изчезваше от реалния, веществен свят. Той се потапяше в страниците и сякаш с почерк, букви и мастило сътворяваше свои светове и вселени, от които понякога Мария едва успяваше да го измъкне. Световете, където витаеше въображението му, според него бяха действителни. Кълнеше се, въпреки че Мария му вярваше, че описаните от перото му лица и събития съществуват паралелно и едновременно с нашите реалности и дори им влияят, и  направляват донякъде. В кратките си подремвния Иван-Исак вече задължително пребиваваше там…
… … …
“ГЛАВА 2
До ангела на Ефеската църква пиши: Това казва оня, който държи седемте звезди в десницата си, който ходи всред седемте златни светлика, Зная твоите дела, и трудът и издържанието ти, и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, наричат себе си апостоли (а не са) и си ги намерил лъжливи…”
   ОТКРОВЕНИЕТО НА ИОАНА, Глава 2
“ГЛАВА 3
До ангела на Сардийската църква пиши: Това казва оня, който има седемте Божии Духове и седемте звезди, Зная твоите дела, че си на име жив, но си мъртъв…”
   ОТКРОВЕНИЕТО НА ИОАНА, Глава 3
“До ангела на Смирненската църква пиши: Това казва първият и последният, който стана мъртъв и оживе, Зная твоите дела, твоята скръб и сиромашия, (но пак си богат) и как те клеветят ония, които наричат себе си Юдеи, но не са…”
   ОТКРОВЕНИЕТО НА ИОАНА, Глава 2
Така пишеше на пътепоказателната колона от яспис и сардис. Беше със сечение на равностранен триъгълник и на всяка страна (стена) беше издълбано по едно от откровенията. Срещу трите стени започваха три пътя. По един от тях трябваше да тръгне. Нямаше как да се върне у дома, вратата беше заключена и всички в блока щяха да му се подиграват. Особено Карабратанова, оттук я чуваше как се киска и злослови: “Тия Мухлевентски до един изкукаха и изпукаха! Те са кутсузлии, не им отваряйте!” А кака Милка пригласяше: “Тъй, тъй, аз пък им изпържих птичката с масло! Много вкусно стана!” Професорът се мъчеше да разпъне мрежа пред входа, за да го улови и изсмуче мозъчните му сокове. По улиците на града също го дебнеха… До оградата на гробището огромен торен бръмбар размахваше застрашително пипала. Пътят назад бе отрязан. Насреща му се зададоха Коста и Митко Миладинови. По-големият, Митко, убеждаваше брат си: “Не си струваше, братко, за какво и него да подвеждаме!?” “Не е верно - отвърна разпалено Коста - Винаги си струва да отстояваш каузата си…” “И какво? - прекъсна го Митко - Какво знаят потомците за нас? Нищо. “Братя Миладинови загинали трагично като мъченици за българското просветно дело” - цитирам “Кратка история на България” излязла от печат през октомври 1983-та - нито ред повече! Само 130 години им трябваха, за да ни сведат до този срамен, единствен ред!” “Съжаляваш ли, брратко?” - запита младият. “Не знам, брате, не знам…” - двамата минаха залисани край него и влязоха в схлупената къщурка на дядо Станой. Той също се упъти натам…
… … …
 - Престолите са близо. - така казваха всички, които срещнеше по пътеката нагоре. Мъглата беше толкова непроницаема, че не виждаше с кого говори - само силуети. Дъждът, въпреки козирката се стичаше право в очите му и допълнително затрудняваше видимостта. В ронливата и жвакаща почва под краката му течаха вади и горещи гейзери изригваха досами него, обгръщайки го с жежка пара. Той се потеше обилно, нито една от дрехите му не беше суха, та трябваше да спре и да ги захвърли в невидимата урва. Зададе се поредната треперлива сянка.
 - Добър вечер! - поздрави той.
 - Бял ден е, човече, сляп ли си?
 - Може и така да се каже… В тая мъгла и дъжд.
 - Господи! Слънчево е, драги, не виждаш ли? Оттук се различават бреговете на Егея… Голям шегаджия си! Към престолите ли си тръгнал?
 - Да, но… - не сметна за необходимо да оспорва пак влажността на склона - Далече ли са?
 - Човече, - удиви се онзи - Та те се виждат оттук! Още петнайсет минути и си горе… Майтапчия!
 - За Седемте престола говорлиш, нали?
 - Да, драги ми невернико, за тях. Погледни сиянието около върха, седемте блика светлина със седемте цвята! А отгоре… Прости му, Господи, той иска да проглидне!
 Насмешливо състрадателният тон на сянката го ядоса:
 - Добре, всезнайко, а искаш ли да ти кажа къде се намираш в момента? На обвит с облаци, ронлив склон, издишващ вряла пара и свличан от потоци вода. А където твоите очи виждат зарево, моите различават ядрото на гръмотевична буря. Имаме коренни различия във възгледите, а?
 - Ти може и да си на подобно злачно местенце - горкия! - но не и аз! Слизам от престолите, песимисте, и знам точното им местнахождение!
 - Като е толкова лазурно горе, защо се връщаш в мъглата? Да не са ти омръзнали светлината и топлика на престолите? Всички, които срещнах бягаха от върха, никой не ме задмина, за да стигне преди мен твоята “обетована земя”.
 - Бедни ми глупако, - продума силуетът - край мен се зеленеят тучни пасища, стада диви кози подрипат по скалите, ястреби вият осморки в синевата, пеят чучулиги! Къде са блатата  в които газиш, окаянико? Може би в теб?
 - В тебе греят илюзорни слънца, утописте! Покажи ми съществуващия според теб свят, докажи ми че аз греша!
 - Много е просто, човече, огледай се! - силуетът направи всеобхватен жест с ръка, или с това, което би трябвало да е тя. В този момент го застигна първият идещ отдолу. Той пъшкаше и псуваше без да спира:
 - Маменцето му, най-сетне жива душа! - провикна се той докато приближаваше - Какво, купон ли се вихри, мамичката му, без мен?
 Странно, той различаваше новодошлия доста добре. Беше гол като него и изкалян до челото, над което стърчеше козирката.
 - Спорим относно ландшафта. - отговори му.
 - За ландшафта ли, маменцето му, че това ландшафт ли е, живо блато, мамичката му, какво има да се спори?
 - Господинът, - посочи му сянката той - Казва, че реалността при него е различна - слънце, цветя, птички! Това, нашето, било нереално!
 - Мамицата му! - кресна новият - И на мен ми ги дрънкаше един същите таковани дивотии! Зарежи го! Тука някъде имаше заслон, мамичката му, ако го намерим, там е сухо и огън може да палнем…
 - Не го слушай! - строго се намеси силуетът - Той е лъжовен!
 - Кой е лъжовен, бе, мамицата ти? - онзи сграбчи един камък и го запрати право в главата на оптимиста. Нещо просветна, когато парчето гранит докосна главата му. Онзи остана непоклатим.
 - Мамка му, не го улучих!
 - Да замеряш хората с птици е лош вкус, лъжовни! - спокойно продължи сянката.
 - Пак неговите фантасмагории… - леко разколебан в думите си рече.
 - Подай ръка!
 - Казвам ти, зарежи го тоя п……т! - кипна вторият катерач - Виж, виж, отминали сме го, мамка му и заслон! Ей го, малко по-долу! Давай, да слизаме, че ще ни изпревари някой, а вътре е тясно, мамицата му… Ами да, неговата вяра, иска той да се намърда в заслона, а нас за зелен хайвер праща, баш на най-такованото място, горе…
 Като се вгледа в указаната посока, той наистина видя дъсчения покрив на малка къщурка. Помисли си: “Ето ти дилема - надолу, към сигурната топлина и уют или нагоре, към илюзорното, обещано, райско небитие?” Силуетът мълчеше в очакване. А може би беше гузен? Другият припряно го теглеше по склона надолу. “И двамата грешат!” - блесна решението  в главата му. Издърпа ръката си от хищните пръсти на грубияна и викна решително:
 - Оставете ме и двамата! Всеки по пътя си!
 Гръмотевица разтърси склоновете на планината. Двамата му опоненти започнаха да се кривят и бледнеят в мъглата.
 - Мамка ти, глупако, върви на майната си! - кресна единият.
 - Клет неверник! - издума другият.
 Всичко засия и се разтресе…
 Той продължи пътя си…
… … …
 Зъберите на отсрещните върхове направо се блещеха в очите му с напечения си гранит. Маранята танцуваше над тях като разбеснняла се блудница. В ниското зад гърба му бушуваха горски пожари. Подметките му се бяха изтъркали и прогорели, но не смееше да ги махне. Съприкосновението с жарещия камък го ужасяваше. Ръцете бяха подпухнали и зачервени от това, а изчекнатите нокти направо не даваха да се пипнат. Раменете и лицето се лющеха за четвърти път, гърлото бе посипано с пясък и при всяко преглъщане болезнено дращеше. Движеше се припряно, защото имаше чувството, че ако спре ще се самозапали. Пътечката се раздвои - наляво “Седемте престола”, надясно “езеро “Русаля””. Наляво - припеци, сипеи и голи зъбери. Надясно - в сянката на върха синее окото на езеро, извисяват се тъмнозелени мури. Изнемогва, дали да не поспре край езерото, само за час-два? Пак ли шаради?…
 Мария се запъти срещу него по дясната пътечка, само с чадър и пола от сплетени папрати. По гърдите и раменете й блестяха капчици вода. Току-що беше излязла от езерото.
 - Ивис - затюхка се тя - Леле, как си изгорял! Ела, ела да се разхладиш…
 - Мария - изхъхри той - Какво правиш тук?
 - Как какво, чакам те!
 - Ти трябваше да лекуваш с ръцете си, а не да се забавляваш в “Русаля”… Къде са ти дрехите? И защо ходиш като спъната, нали кракът ти се оправи?
 - Кракът ли? - почуди се тя, все едно чуваше непозната дума - Ах, да, кракът… Нещо ме наболя днес… Ама що не дойдеш все пак, да си починеш? Толкова път си бил, престолите няма да ти избягат, на две крачки са!
 Иван-Исак се замисли и сякаш сетил се внезапно нещо важно, се плесна по челото:
 - Носиш ли тетрадката? Нали затова си дошла? Как не се сетих веднага?
 - Тетрадката? - повтори като ехо Мария.
 - Четвъртата. - изненадано я измери с очи Иван-Исак - Ти какво, да не си я забравила?
 - Да я забравя? Ти чуваш ли се?
 - Къде е?
 - Ивис, не се ли радваш, че съм тук?
 - Радвам се, естествено, как да не се радвам, обаче…
 - Обаче - стрелна го Мария - обаче тетрадката е по-важна от мен, така ли, Ивис?
 - Не, не исках да кажа…
 - Да, да, разбрах, Ивис. - тя се нацупи.
 - И все пак, знаеш какво означава за мен… Взе ли я?
 - Да - тросна се - Оставих я на брега на езерото. Ела си я вземи.
 - Мария!… - викна след нея, но забелязвайки подскоците, с които тя се отдалечаваше, съмнението, боднало го преди малко, пак го прониза. “Това не е Мария.”
 - Данче! - викна в гърба й. Жената се прегърби и извърна острото си лице към него.
 - Мамка му, Ивис, какво правиш тук? - каза  с променен глас.
- Ох, сбърках! - напрегнато я следеше той - Исках да кажа:   “Лелче, ти ли си?”
 Лицето на Данчето се сви и набръчка, стойката й се изправи и превъплащението на леля Сара извиси глас:
 - Какви са тия шибани въпроси, племенико, естествено, че съм аз!?
 Иван-Исак бързо прекръсти въздуха пред себе си и прошепна:
- Иди си сатана! Господи, опази ме и този път!
 Съществото, уподобявало допреди миг лелята, се разтресе в грозен кикот. Люспи сковаха краката, израстна плавник от глезените, косата проблесна мазнозелена, а между устните й щракнаха акулски челюсти.
 - Отричам се от сатаната! Отрекох се от сатаната! Отрекох се! - изрече на един дъх Иван-Исак. Светкавица раздра ясното пепеливо небе и порази русалката. По склона от върха се свлече каменопад, погребвайки под себе си езерото и мурите. Когато прахолякът се слегна, нищо не напомняше за планинския оазис в този безсенчест рът.
 “Насмалко да хлътна в клопката му - рече с дълбока въздишка той - Слава тебе Господи Исусе Христе, вечна слава! Бях на ръба на бездната… и то заради глътка вода. Пак водата… Вода… ВОДА…
… … …
 Да се живее в очакване и то в панелна кутийка пет на три, без никакви привични удобства, при това в постоянно напрежение, да не те засекът радарите на кака Милка и компания, бе не само влудяващо, това можеше да доведе човек до самоубийство. С всеки изминал час професор Колев се убеждаваше в този факт. Беше рано сутринта на следващия ден, след като бе изпратилшифрованото съгласие за преговори ведно с бутилка “Смирнофф”. Въпреки че беше стара лисица, конегривият учен вече не издържаше. Той нервничеше и безпричинно ругаеше Гоби, когото пък бездействието започваше да тормози. В момента той правеше лицеви опори на една ръка, отброявайки ги на глас:
 - Двайседно… ху-уш, двайсдве… ху-уш, двайстри… ху-уш, двайсче…
 - Престани с това броене, Гоби, действаш ми на нервите! Какво си се разпухтял?
 - Поддържам формата, шефе. - отвърна по обичая си лаконично бодигардът.
 - Поддържал! - скрибуцащо се разхихика професорът - Ако Бурлакидзе ни открие, ще вдигне целия блок във въздуха, без да се двоуми… Той действа мащабно, не се занимава с престрелки и ръкопашен бой…
 - … трийсдве… хуш, трийстри… ху… - тихичко продължи Гоби.
 - Стига! Престани! - почти изцвили Колев - Искам тишина!
 Телохранителят се изправи, разкърши снага и запита:
 - Да отскоча за банички, шефе?
 - Идиот! - светилото на науката изпсува мръсно - Отивай! И вземи вестник!
 - О кей, шефе! - Гоби не се помръдна от мястото си.
 - Какво сега? - професорът побесня.
 - Свърших мъните, шефе.
 - Ето, дръж, смени ги, заминавай, още ли си тук!
 Гоби прибра стоте долара, па на излизане изтърси:
 - По-полека, шефе! С нервите леко.
 Колев онемя от изненада. Той захапа няколко пъти въздуха преди да кресне към вече затворената врата:
 - Какво-о?
 Като се поуспокои, той отчете с раздразнение, че Гоби е прав. Трябваше да обмисли и изпълни плана си, както го бе наумил, а не да си пилее нервите. Щом Бурлакидзе не бърза, значи или е прекалено сигурен в успеха си или е тук не само заради “КОМКОТЕКСИМП - 2000”. Играта беше с твърде висок залог, за да позволи на руснака, да го свари втори път неподготвен. Но ако не знаеха за “К… 2000”, тогава са се добрали до сведенията за нагръдника … И от какъв източник, по дяволите, та нали се погрижи?… Или са пресни догадки или много стари, за които той не е знаел…
 След повторното разузнаване вчера следобед, Гоби добре познаваше черокитата на гвардията, придружаваща Бурлакидзе. Когато видя едно от тях до бордюра срещу кафето, от което купуваше закуска всяка сутрин, “козината” по гърба му настръхна. То се прикри до реда от коли на паркинга и лазейки на четири приближи джипа изодзад. Вътре нямаше никой. Гоби щракна автоматичния нож и го заби в задната гума. Същото направи и с предната. Автомобилът климна на една страна, като кораб с пробойна. Доволен от свършената работа, бодигардът се изнесе с прибежки към градинките от другата страна на блока. Там също имаше кафене, но в него предлагаха само хамбургери. Гоби влезе и пъхна доларите под носа на продавачката.
 - Какво става тая сутрин? - възкликна тя. - Вие сте вторият дето пазарува с долари! Да не са направили парична реформа?
 - Де да бяха. - каза той - Два бургера, какао и кафе. Двойни.
 Докато събираше сили за следващото изречение, Гоби се вгледа в огледалната стена на барчето. В нея се отразяваше масата зад гърба му, на която седяха трима с дънкови екипи “Вранглер” и пийваха мълчаливо натурален сок от портокал. Неочакваната тройна връзка, осенила бодигарда, го накара да се възгордее - черокито, доларите, тримата. Да, това бяха част от наемниците на руснака. И може би един от тях е застрелял Мъби.
 - Обаче, още нямам оборот, как ще ви върна?
 - Когато имаш… - махна с ръка клиентът - Дай и един стек “Боро”.
 - Както желаете! - отвърна жената и се зае да приготви поръчката. Автоматът тежеше на рамото, под дясната ръка на Гоби, скрит от шлифера. Той прецени трите движения, които му бяха необходими, за да натисне спусъка. Да се завърти на стола, да отвметне пеша назад и да вдигне дулото хоризонтално. Четири секунди. Ако бяха подготвени и толкова добри, колкото твърдеше професора, щяха да отреагират за две. Една за опознаване на нападателя и втора за противодействие. Елементът “изненада” не би трябвало да се включва при професионалисти, но да речем, че успее да хвърли някоя чаша от барчето встрани - още секунда и половина аванс, най-много две. Значи, шансовете са почти изравнени, а не като с Мъби - с “мозберга” подло във врата. Бодигардът вече беше готов, когато в главата му се задейства един от придобитите условни рефлекси в бранша - какво ще каже шефът? Успееше ли, щеше да е намалил с трима противниковите сили и да е доказал на “мужиците”, че и българите умеят да стрелят. И най-важното - Мъби щеше да е отмъстен. В краен случай, винаги може да каже, че те са го нападнали първи… Само дано успее! Ако ли не - какво значение ще има оценката на шефа?
 Гоби скоро не бе напрягал така мозъка си. Не бе ставало нужда. Честно казано, той не беше дотолкова тъп и непохватен. Просто приказката му вървеше трудно. Виж, Мъби си беше темерут, инак ячко момче, държеливо - петстотин лицеви правеше само на два пръста.
 Телохранителят на проф. д-р Колев погледна стрелката на секундарника върху рекламния “Кока-кола” часовник. След 16 секунди тя щеше да посочи дванадесетицата. Реши да нападне точно тогава.
 Продавачката сложи чашката с двойното какао пред него и му посочи захарницата.
 - Захар - колкото поискате! Заведението черпи! - опита се да го заговори тя.
 Да, захарницата беше порцеланова, пълна догоре - щеше да вдигне достатъчно джангър. Гоби я претегли в шепата си като гюллетласкач. Стрелката потреперваше при всяко преместване - пет… четири… три… две…
 - Извините, можно5? - чу познат глас зад гърба си. Веднага фиксира огледалната витринка на барчето - Люси, стрийптизьорката, неприкосновената собственост на професора, сядаше с усмивка на масата  на враговете му. Беше сигурен, че не го е забелязала, иначе надали щеше да се държи така свойски с тях. Ситуацията изключи всичките му кроежи. При всички случаи беше по-добре Люси да не го види. Затова, минавайки зад плота, взе плика с хамбургерите и каза убедително:
 - Ще мина през служебния.
 Продавачката не можа да отговори. Плесна с ръце и прибра какаото и кафето под тезгяха, за собствени нужди.
 - Луд човек! - изкоментира тя, въздъхвайки - Сто долара за два хамбургера и стек “Марлборо”! Още десетина такива клиенти и ще отворя бутик!…
 Гоби не вика асансьора. Той прескачаше по четири стъпала нагоре, към шестия етаж. Позвъни с уговорения морзов сигнал и нахълта вътре, ритвайки вратата след себе си.
 - Шефе, долу са! - той си пое въздух - И Люси говори с тях…
 - Значи, все пак Люда. - констатира замислено Колев. Не беше изненадан. - Видя ли те?
 - Не, шефе.
 - Много добре. - професорът видимо се бе отпуснал - А защо не ги застреля?
 - Ама, как, шефе, без ваше нареждане… - гузно проломоти Гоби.
 - Хайде, хайде - прекъсна го ученият, отмятайки перчем - Знам, че Мъби ти беше като брат.
 - Абе аз щях, ама цъф… дойде Люси - оживи се бодигардът - Само им цепнах гумите на черокито.
 - По-добре е от нищо. - отбеляза Колев - Ако Люда завърти главата на Бурлакидзе, той е мой. Не умее да пипа в детайли, нали ти казах, той е по баталните сцени…
… … …
 В паузите между два валежа по небето над градеца се кълбяха облаци и мъгли. Нова есен ли започваше или отминалата зима се завръщаше? Реката все по убедително надигаше ръст, прогонвайки от крайбрежията си всичко живо. Хората се изселваха при роднини, а по-заможните, предполагайки, че наводнението ще трае най-много  два-три дни, се настаниха в хотелските стаи, където прозорците бяха останали здрави. Такова оживление персоналът не помнеше от безметежното време, когато имаше летовници “руски групи” от побратимения с градчето съветски град Воронцово.
 Раздвижване настъпи и в стана на пътуващите роми, когато в него нахлу кална, подрипаща на три крака свиня, гонена от Яшо. Животното беше расова, черна, горска порода, с гъста четина и клепнали като забрадка широки уши. По горното течение на реката имаше частна свинеферма, която небеднъж беше тровила рибата, изхвърляйки течната тор. Изтровената риба, заседнала с обърнати кореми в разливите, местните жители събираха в чували и продаваха на свинефермата; свиневъдите я пускаха в голяма електрическа мелачка и по специални улеи рибената кайма се изливаше заедно с ярмата в коритата за хранене на прасетата. Прасетата консумираха и отделяха, септичната яма пак преливаше в реката, рибите обръщаха кореми и… Един самоизяждащ се кръг, в който оставаше обезрибената река и свинско с дъх на риба. Свинята, преследвана от Яшо, беше довлечена от придошлите води и успяла да се отърве само със счупен крак от стихията, беше налетяла на не по-малко бедствие - гладния Яшо. Той доста се бе измъчил и падал, докато докара подивялото от ужас и болка животно до катуна. Щом видяха как богатата бъдеща вечеря се завря квичейки под каруцата на Джалма, мало и голямо се наредиха около нея като жива ограда, а Яшо и един як циганин с нещо като чалма на главата опънаха помежду си въже и с дебнещи се приготвяха да спънат и вържат вцепененото добиче.
 Врявата обсадила талигата накара Мария и Иван-Исак да надзърнат уплашено навън. Изглеждаше, че Яшо и Касапина се канят да хванат двамата бегълци, а кръвнишкият поглед, псувните и честите закани на гонача:
 - Мударавля6! Мударавля! - което и без превод се разбираше, че е смъртна закана, ги убеждаваха все по-ясно и недвусмислено, че са загазили. Иван-Исак не искаше да умре точно днес - книгата не бе довършена - а се почувства и длъжен да защити Мария, каквото и да му коства. Той скочи от платформата и сграбчи някаква лопата опряна на колелото.
 - Какво искате бе, дяволи черни? - извиси страшно глас училищният инспектор и без да чака, стовари лопатата върху темето на изненадания Яшо. Удареният се олюля и се свлече в калта.
 - Няма да ви се дам така! - крещеше не на себе си Иван-Исак - Няма!
 Касапина се отдръпна боязливо, а с него и веригата от сащисани роми.
 - Хайде, де, елате, какво зяпате! - подкани ги наежено побойникът - Не ви ли стиска? Много е лесно да нападнете двамо беззащитни и то, единият жена… Ама, ще се поизпотите!
 От навалицата се отдели Джалма и пляскайки се по бедрата, занарежда напевно:
 - У-у, чаве, нидей тъй! Тия роми, чаве, свинята гонят, не вас! Со керес, чаве, сакън! Нидей, нидей! Ей я, пущинята, под талигата - виж, виж я! У-у, чаве, кибритлие!…
 Иван-Исак се озърна подозрително.
 - Верно казва, Ивис, - запридумва го и Мария, осъзнала се след първоначалния стрес - Ето я отдолу, под колата!
 Все още с лопата в ръка той надникна под каруцата. Оттам го следяха две безумни, накървени очички над покрита с розова пяна зурла. Мухлевентски изведнъж се опомни. Темето му пламна като аварийна лампа, ръцете му изпуснаха дръжката на сечивото, а в ума му се заблъска тирада от въпроси: “Аз го ударих? Ударих ли го? Без нужда го ударих? Той падна ли? Как така? Ударих го?…”
 Касапина с чалмата помогна на Яшо да се изправи. Циганинът се държеше за главата и се вайкаше, като че ли последната му капка кръв изтичаше. В действителност, такива поражения изобщо не грозяха постадалия - ушанката бе омекотила удара и Яшо просто бе изпаднал в нокдаун. Разбрал, че авера му симулира, Касапина се разсмя дрезгаво и прасна артиста между плешките:
 - Ай сус бе, рома! Нищо ти нема! Човеко не те удари къде требе…
 Незнайно как и защо, но циганите не се държаха според очакванията на Иван-Исак. Те се смееха и подкачаха Яшо, а него, извършителят на посегателство над техен сънародник, гледаха с уважение и одобрително клатеха глави. Джалма пък, някак наперено разказваше с жестове на недоразбралите, какво точно се е случило. Мария стисна за лакътя “героя” и му прошепна:
 - Рицарю, не се смущавай, ти защити своята дама. Чувала съм, че циганите високо ценят подобни прояви…
 - Аз пък съм чувал друго…
 “Другото” бяха истории за отмъстителни роми, само нагрубени от българин, които събирали цялата махала и подло нападали с колове и камъни нищо неподозиращия пиперлия. За изнасилени от “мургави” ученички, за пиянски кланета на цели фамилии неугодили на “джипсита”…
 За човек избягвал цял живот преките сблъсъци и насилието, подобно стълкновение е равносилно на прераждане. Иван-Исак Мухлевентски го тресеше ситна треска и в същото време го обливаше пот. Още повече се ужасяваше той, защото нападна без фактически да е бил предизвикан. Не беше ли това заразата, епидемията от насилие, обхващаща обикновени хора в последните няколко години. Хрисими и сговорчиви люде се зъбеха и размахваха юмруци, решаваха се на кражби и измами. Ето, че волю-неволю се присъединяваше към тях. Но Иван-Исак не желаеше подобна близост, знаеше, че тя ще попречи на плановете му. А както забеляза, агресивността се хареса дори на Мария…
 Седна край огъня на обърнат с дъното нагоре сандък и втренчи невиждащ поглед към талигата, изпод която измъкваха обезумялото прасе. Касапина държеше вече в ръката си дълъг двуостър нож и го плъзгаше светкавично по масата7.
 Мария стоеше зад Иван-Исак, положила ръце на раменете му. Това го успокояваше и в същото време безразличието й към стореното от него и предстоящата смърт на животното, го караше да нервничи и мислено да я упреква. Още няколко роми затиснаха туловището на обречената свиня, а ножът хлътна дълбоко в гърлото й, малко встрани и под ухото. Без да обръща внимание на протяжния, безподобен квичеж на жертвата, Касапина порна бърз разрез и бръкна вътре чак до лакът. Кръвта бликна, багрейки запретнатите му ръкави и разкаляната земя. Цветът й беше неестествено червенорозов, приличаше повече на автомобилна боя. След безскрупулната интервенция Мухлевентски очакваше прасето да прекрати съпротивата си и да умре мигновено, но то продължаваше да цепи тъпанчетата му с влудяващия си, леко хъркащ и задавен вик. В това време Касапина вещо претърсваше гърлото, като да мушеше ръката си в дълбок, ален джоб, където бе сигурен, че е забравил нещо. Той дори се ядосваше и попържаше, че не може да напипа каквото трябва. Мъжете едва удържаха мощните напъни на умиращото тяло, тежащо близо двеста килограма.
 - Мама му стара! - въвкликна по едно време Касапина - Набарах го, пусти нерв!
 И дръпна, късайки го подобно мокър канап. Прасето конвулсивно изопна задните си копитца и замря. По черната земя изровена от копита и подметки кръвта непрестанно пълнеше малки локви, разливаше се по наклона към канавката и кривулиците на този ярък поток сякаш изписваха последната воля на жертвата. Иван-Исак не можеше да издържи и секунда повече на гледката. Той се изправи вдървено и тръгна към талигата.
 - Къде? - сподири го тревожният въпрос на Мария.
 - Ще се поразтъпча малко… - смотолеви през рамо.
 - Да дойда ли с теб?
 - Не, не, сега се връщам…
 Тя усещаше, че трябва да го последва, но не се помръдна. Впила поглед в хирургически точния разрез, от който струята шуртеше на бавни тласъци, тя не реагира. Въпреки че цялото й същество я теглеше след него, вцепеняващо безсилие се просмукваше в мускулите и ставите й. Мария знаеше, че може би за последен път вижда гърба на любимия си, в душата й бушуваше негодувание, ала външно изглеждаше така безучастна, та чак си помисли, че е припаднала или умира, иначе не можеше да си обясни собственото си безразличие.
 В същото време Иван-Исак бавно се отдалечаваше, поставяйки машинално единия крак пред другия. Нямаше ни най-малка представа къде отива. Просто искаше да остане сам, да се скрие, да забрави… Сетивата му бяха поразени от мъчителната смърт, на която току-що беше станал косвен съучастник. Съвестта му крещеше срещу сторените в растояние на половин час насилия, а душата му ридаеше неутешимо по изгубената си невинност… В повратния за него момент Мария бе останала ням наблюдател, на нея сякаш й допадаше проявата на груба сила, на мускулно превъзходство. “Нима е възможно - питаше се Иван-Исак - да обичам такъв човек? Да му разкрия най-съкровените си мисли и чувства, да живея и да се жертвам за него?” Стресът му прерастваше в обида, в разочарование, в страх… Решението за бягство бе дошло преди да осъзнае причините. Нямаше смисъл от връщане назад, всичките му начинания са били обречени още в началото, надеждите му - детински илюзии. Вярна му остана само болката…
… … …
БОЛКАТА щеше да се забива в сърцето му от ужасените им ириси, но той трябваше да ги убие. За целта му бяха дали най-ефикасното средство - глава на леопард. Само глава. Върху нея носеше черна качулка, за да не ги подплашва, иначе тялото и гласът му си останаха човешки. Така по-лесно щеше да ги примамва. Първо трябваше да убие една жена, за която знаеше, че е майка му. Бяха му подсказали да я търси в бодливите усои , под водопада. Чуваше грохота му издалеч, прокрадваше се по дивечовите пътеки превит одве, понякога лазеше, заровил муцуна в окапалата шума. Вдъхваше мирисът на женска кръв, капала от нея докато е бързала към заслонената от лески и габъри полянка, в подножието на ревящите води, разбиващи се на прах в скалистия скут на урвата. Беше пладне и пред лицето на високото слънцесегиз-тогиз премиинаваха белите сенки на рехави, почти прозирни облаци. В хладния храсталак жужаха жадни комари и заблудени земни пчели тежко се провираха в тръните. Слухът и обонянието му бяха перфектни и го водеха уверено по следата, така че навремени той притваряше спокойно клепки над студените си зеленикави очи и без колебание скъсяваше растоянието до първата си жертва… Ако не ги убиеше нямаше да му върнат главата. Щеше да остане с леопардовата и постепенно тялото му щеше да придобие хищическите й навици и форма и накрая да го превърне в петнистия звяр, страшилището на тропика… Но как ще убия майка си? - проблесна в съзнанието му - Та нали тя ме е родила и отгледала? На нея дължа живота си! Как така?… Двоумеше се напразно - щеше да го направи. Беше свалил качулката преди да навлезе в клонака, тя нямаше да му избяга. Майчинският инстинкт щеше да й попречи да го заподозре. Тя лежеше по гръб с широко разтворени крака, стиснала в юмруци хилавите стебла на бурените. Долови стенанията й, въпреки бумтежа на водните талази. Подутият й като от воднянка корем се тресеше - жената раждаше. Стъписа се… Не му бяха казали, че е бременна! Как ще убие родилка? Значи, двойно убийство! В утробата й бе негов нероден брат или сестра… Не! Хиляди пъти не! Това беше прекалено… Че защо? - прозвуча в главата му - Двойна плячка, крехко месо… Чак лигите ми потичат като си помисля как ще забия зъби в мекия й корем, усещайки потрепванията на зародиша… Започна да ръмжи изтихо и нетърпеливо, повишавайки глас с всяка изминала секунда. Снишил се до тревите той изпълзя към нея и скочи… Ужасът в ирисите й? Болката в сърцето му!… Викът!…
… … …
 Подвикванията на крайбрежните лястовици пълнеха соления въздух с безразборно, накъсано чирикане:
 - … джер… джир… джир… джер… джир… джир…
 Приливът кротко обмиваше закръглените камъчета на крайморския чакъл, примесен с черупки от черни миди и късове кафяви водорасли. Черни, скокливи мушици подрипаха по тях, отбягвайки поредната вълна. Там, където земя, море и небе сякаш се допираха и преливаха в мъглив хоризонт, под жаравеещия саван на залеза, нагазила в китка маслинови дървета, издигаше източените си, проблясващи в медно кубета, дървена църква. От излегналата се в гъвкавите треви сянка на храма се разплиташе тънката, бледа нишка на вдълбана в пясъчния нос пътечка, слизаща досами пенестите гребени в подножието на скалата. Друг път към вътрешността на високия бряг не се виждаше, затова Иван-Исак изтръска от дрехите си полепналите водорасли и се отправи натам.
Маслини, акации и платани бяха обрасли стръмния склон над плажната ивица и протягаха тъмнозелените си листа в чистото небе, което се задимяваше на изток в зеленикав здрач. Доколкото можеше да предположи училищният инспектор Мухлевентски, това място се намираше в един от сънните светове, тоест сънуваше или бе изпаднал в поредната си “неволна ретранслация” както ги наричаше професор Колев. Съждението го наведе на друга мисъл - може би се разхождаше по черноморския бряг. Но водната повърхност бе неестествено лазурна, дори в отблясъците на отиващото си светило, а растителността напомняше повече суптропичен, а не умерен климат. Изглежда, по същата причина и дрехата му бе толкова ефирна и необичайна. Приличаше на дълга до петите бяла риза с бродирана на ръка кръгла якичка и семпла цепка вместо деколте, в която стегнататна му гръд потрепваше при всяка крачка. На простия плетен колан около талията бе затъкнат крив двуостър кинжал без кания… Върху сплетените на дебела плитка гарванови коси усещаше разноцветното венче, което жрицата й постави, преди да тръгне към оброчището… … … Стоп! Чакай, чакай, какво мислеше преди миг? По-точно как? Спомена себе си с местоимението “й”! Женски род!… Ами да, съвсем правилно, какво толкова се чуди…
 Бързаше, защото жертвения козел трябваше да умре в последния лъч на слънцето. Катереше се чевръсто, с лекота, без да заплита крака в широките поли на робата си. Гледайки нагоре, в ръба на затревеното плато, където излизаше пътеката, видя надпис върху червеникава от залеза плоча. Прочете го, усещайки как възбудено кипва кръвта й:
 “О, АКО САМО МОЖЕХ САМАТА АЗ ДА СЕ ПРЕВЪРНА В ПАСТИРСКА СВИРКА, ТА ДА ВДЪХНЕ ТОЙ ДИХАНИЕТО СИ В МЕН…”
 Тук ронливия камък се бе откъртил, оставяйки изречението без финал. Но то още звучеше в нея като мелодия: “О, ако само можех самата аз да се превърна в пастирска свирка, та да вдъхне той диханието си в мен…” И може би всеки го завършваше в себе си и за себе си?
 - Кли-кли-кли… - писна сокол над главата й, реейки се в последен опит да улови някоя невнимателна лястовица за вечеря. Тя приоследи полета му, докато клоните на отрупаните с плод рожкови не го скриха. Стволовете им се издигаха зад горичката от смокини ограждащи църквата. Едрите кафяви бобове със сочна и сладка розова сърцевина я привличаха като магнит, колчем видеше рожково дърво. Растението я омайваше не само с вкуса на плодовете си, а и с мирисът, с формата на листата… Съзерцанието и яденето на рожкови бяха за нея неизбежни, кармични8… Нямаше сила която да я накара да отмине, без да си откъсне поне един боб, без да погали ствола му. Погледна към обагреното в пурпур светило - то едва докосваше морския гръб, боейки се да не го опари. Ще спре за минутка, пък ако трябва ще тича до оброчището, пътеката нататък е равна. Тя страхливо обходи отдалеч молитвения дом на Бога, когото тачеше или щеше да повярва в него по-късно, но засега не бе приела. Ужасяваше се от измъчения, разпнат клетник и се чудеше как може хората да са били сътворени по негов образ и подобие. Та нали щеше да е налудничав фарс ако светът бе изпълнен с анемични и изпити създания, осакатени от прободни рани в дланите и стъпалата? Кой би желал подобна участ?… Потръпна при тази мисъл и за да се успокои, разряза с кинжала узрял, тъмноземлист рожков, и задъвка с наслада. Гъстият му сок потече по брадичката й. Тя се усмихна блажено, па хукна да изпревари захождането на слънцето.
 Венецът от омайниче, див трендафил, маргаритки, синчец и смрадлика се мяркаше в тъмнеещата гора над бялата хоругва на  робата й, сякаш не жена, а горски дух летеше между дърветата. “Жена ли? Че аз не съм жена - поправи се стреснато наум - Още не. Девойка съм. Та нали само девойка може да бъде джелатин на жертвения козел. И после ще бъда посветена за бродница! В полунощ…”
 Беше двадесет и първият ден от шестия месец. Лятната вечер прииждаше с хладния бриз. До върха, където я очакваха жрицата и нейните служителки, оставаше да изкачи ниския рът, набучен със зелените копия на боровете. Виждаше се обреднят камък обкичен с гирлянди от билки и цветя. Бродниците, в дълги до петите жълти ризи, въртяха вече своя хоровод около прорицателката-майка, вдигнала призивно ръце, наметната с кървавочервена мантия. Весталките ту стесняваха, ту разширяваха кръга около жрицата. Наближавайки оброчището, новачката долови и думите на плавния напев:
   “От земна кал и звезден прах
   духът с плътта ни е омесен.
   Ръцете тръпнат за размах,
   а гърлото изтръгва песен…”
 Жертвеният огън хвърляше все още обезсилените си от залеза блясъци върху лицата им. В дъното на широката каменна площадка бе вързан за желязна халка, породист, вчесан козел, с лъснати със зехтин вити рогове и венец на врата. Той кротко пощипваше проникналите в цепнатините на плочите треви, без да се тревожи за скорошната си съдба. А тя висеше на колана на новодошлата, която стоеше до жертвеника и с нарастваща възбуда полюшваше снага в ритъма на песента.
 Пламтящият кораб на светилото бе потънал наполовина сред морето, оставяйки път от слънчева жарава чак до брега. Жрицата затвори очи, сви се внезапно до плочестия под, скочи, изпъвайки като лък тялото си и викът й се понесе дрезгаво в пепеливото небе:
 - ААААААААААААААА…
 Девойките застинаха в очакване.
 - Време е, дъще! - обърна се към нея прорицателката. Бялата й роба се тресеше от неприкритите напъни на плътта да се втурне през площадката, побеснелите й крака да скачат, ръцете й да се гънат и кълчат, снагата да се увива докато ставите й се разпаднат, а шията й клюмне прекършена. Но тя знаеше, че не трябва да се помръдва от мястото си, преди жрицата да й е дала знак.
 - Време е, дъще! - разпервайки с ръце мантията, жената в средата на кръга от жълти ризи прониза с поглед екзалтираната девойка и запита:
 - Готова ли си, дъще?
 - Да, щерко на Терпсихора, владетелко на душата и тялото ми, господарке на желанията ми, готова съм! - изрече с пресъхнали устни момичето.
 - Продължавайте! - повели жрицата и хороводът още по-шеметно и страстно заситни стъпките, а песента заприлича на див вой и грозен крясък на кукумявки.
 - Доведете го! - пропищя в транс жрицата - Доведете мръсника! Доведете страхливеца пошъл! Доведете пръча!
 Две от служителките се отделиха с подскоци и кисък от хорото и поведоха козела към жертвеника. Те го дърпаха, блъскаха и ритаха, разголваха се непристойно пред муцуната на стъписаното добиче, сграбчваха го за оплодителния орган, скубеха брадата му… Козелът се запъна и заврещя ужасено… Сцената й припомни за нещо подобно, случило се или прозрение за бъдното… В главата си съвсем ясно видя калната свиня, чу отчаяното квичене и заканите… Той покрусено извърна очи от гледката…
 - Доведете смрадливия пръч!
 Бродниците закрещяха зловещо:
   “Живот и смърт политат слети -
   безсмъртие от тях създава Бог.
   Убий козела скверен и мъжете
   кастрирай със извития му рог!”
 Издигна в здрача кинжала и острието му просветна в последния лъч на заника. Жрицата даде знак:
 -Убий го!
 Жълторизите се заобаждаха една след друга:
 - Убий козела, сестро!
 - Убиеш ли, живот твориш!
 - Роденият го чака смърт!
 - Смъртта към друг живот врата е!
 - Животът и смъртта едно са!
 - Убий козела, с богове ще спим!
 - Убий мъжа, за Бога се готви!
 - Убий козела, сестро, изтръгни омразния му фалос!
 Върхът на ножа потъна в хъркащото гърло, довеждайки весталките-бродници до безумна екзалтация… Те късаха дрехите си и размазваха кръвта на убитото животно по телата си… Мракът внезапно се разля над морето и само езиците на жертвената клада осветяваха оброчището и развилнелите се поклонички…
… … …

_______

 1 Руска хармоника, вид акордеон. ^
 2 В средните векове - отряд наемници. ^
 3 - Благодаря, господине! Около вас е толкова задимено, че не се вижда на кого казах това… (рус.) ^
 4 Електро-Енцефало-Графия - записване на биотокове, възникващи при дейността на главния мозък. (мед.) ^
 5 Извинете, може ли? (рус.) ^
 6 Ще те убия (убих те)! (ц.) ^
 7 Маса - точило ^
 8 Другото име на рожкова е “Свети Иваново дърво”. ^
 


 
Осми пробег
гВладимир Писарски. Всички права запазени.
г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени.