Седми пробег
ОСМИ ПРОБЕГ

… … …
 

ПОКЛОНИ се с нужното уважение и достойнство, а триъгълната му шапка едва докосна с перата си мраморния под. Това се хареса на Баронесата, съдейки по вълнението с което му подаде ръка и по пламъкът разгорял се в очите й. “Закъснявате, мосю, скоро ще започнат.” - повече констатация отколкото упрек имаше в гласа й. Гостът целуна протегнатата му ръка и с усмивка рече: “Съжалявам, Баронесо, знаете как става, когато човек много иска да бъде някъде!” Тя го поведе към оркестъра, за да му представи изпълнителите тази вечер. “Ще ви запозная набързо, след концерта ще имате достатъчно време да си побъбрите. Знаете, колко мрази Той протакането.” Приближиха първия музикант. До него в саксия от чиста мед се извисяваше почти до тавана странен инструмент-ствол, окончаващ горе с подобни на цимбали шушулки, висящи на снопове над артиста. Това е афионистът от Утрис - Баронесата се надвеси над ухото на закъснелия - Имахме проблеми с пренасянето на афиона му. И сума ти време избира посоката на вятъра, много е капризен…” “Изкуството изисква, Баронесо, то не търпи ограничения.” “Така е, но неговото…” Тя не се доизказа, пристъпвайки до следващия. “А този е от новородените, голям особняк. Свири на арфа… И все повтаря, че човек никога не бива да забравя, колко нищожен би бил без творческата Светлина, с която Господ ни осенява, но само ако я изстрадаме и заслужим. Нарича себе си Нихило! Чудак!” Мъжът се спря да стисне десницата на арфиста. “Приемете моето най-дълбоко преклонение - казо му - Ще пийнете ли с мен по чаша след концерта?” “С удоволствие, мосю, именувам се Нихило! А вие?” Над главите им прозвучаха фанфари и двамата неможаха да се разберат. Баронесата побърза да настани госта си на едно от широките канапета в залата. “Пианистката - прошепна в заключение тя - я познавате, мосю, свири при връчването на Наградата. От публиката им зашъткаха възмутено. Възцари се тишина. Незнайно откъде подухна лек бриз и разлюля шушулките на афиона. Те звъннаха игриво, а музикантът долу изпъна жилките регулиращи наклона, отпусна други и внимателно завъртя ствола. Нежни трели, звън на капчуци и жужене над лятна поляна изпълни въздуха. Арфата зазвуча сякаш случайно подсетена и пробягвайки през няколко кратки вариации в легато, остави рояла да довърши пасажа, а после трите инструмента подеха ритъма на сложния речетатив от звуци, разказващ легендата за страната Атлантис. Всички слушаха притворили очи, потопени в хармонията на тоновете. Постепенно музиката стана част от тях. Те се изправяха, вървяха и танцуваха безмълвни, отдадени единствено на душевното сливане със света на една от музите, създаден от смъртни, но покорил и безсмъртните… Понеже Времето беше спряло, за да послуша иззад тежките завеси, никой не разбра кога точно се появи хлапето на Рот. То се отправи към мосю Иван-Исак Мухлевентски и безцеремонно му нареди да извади четвъртата тетрадка и да записва. Той послушно извади изпод редингота си дневника и химикалката… тогава забеляза, че беше забравил да си измие ръцете от кръвта на козела… Огледа се, къде може да се скрие, а в това време детето вече диктуваше: “Първо - Азбука, второ - Болка, трето - …”
… … …
 Седемдесет и шестият ден бе още в единайстия си час, а Юда Леви вече бе успял да разкаже на бай Станой всичко за живота, болестта и съня си. Той дори се учуди, че за толкова сложни и отговорни събития в живота можеше да се беседва едва половин час. Домакинът, прострял длани над колелото на печката, не даваше вид на изненадан, нито бързаше да обобщи чутото или да предложи нещо. Попукването на цепениците нарушаваше настъпилото мълчание и успокояваше мислите на адвоката. Странно, той бе абсолютно сигурен, че оттук насетне работите ще тръгнат на добре. А може би увереността му идеше от факта, че бе споделил с някого опасенията и мъката си?
 - Наборе, - отпочна издалеко бай Станой - Ти верваш ли?
 - В какво, бай Станое? - не го разбра Юда.
 - А, че, знам ли? - планинецът се върна на мястото си, на отсрещния край на масата - В Господа, в Съдбата, в каквото се верва там, както си му е редът… Вашия, еврейския, Моисей ли беше?
 - За вярата ли? - Юда Леви се замисли. Бе закърмен с юдейската религия, ала когато се установи в София и поиска да практикува като юрист, трябваше да се откаже - поне привидно - от нея, заради задължителния атеизъм, който се изискваше от хората на отговорни длъжности. Тогава за отговорни се смятаха доста професии - от шофьор на дипломатическа кола до продавачка в “Кореком”1. Така че младият адвокат официално изповядваше освен принципите и алинеите на Темида, само марксизма-ленинизма. Дори се пазеше да не минава много често покрай единствената столична синегога, за да не сметне някой, че я посещава. Но в къщи спазваше всички правила и традиции на юдейството, макар и тихичко и без много гости и показност. Вярата бе запазила сплотено седемчленното му семейство, останало без баща сред изпитанията на войната, но все по-редките му контакти с евреи в следвоенна България и изцяло погълналата го правораздавателна дейност, бяха откъснали Юда Леви от религията. В момента той бе склонен да се върне отново към нея, обаче актът му се струваше неискрен и продиктуван от обстоятелствата. На въпроса на бай Станой отговори колебливо, след дълга пауза.
 - Ако съдбата ми е да умра от саркома, а врачовете-специалисти в онкологията са я предвидили точно, склонен съм да повярвам, че това е един вид Съдбата ми, бай Станое. Какво говоря, уверен съм, че е така.
 - Не думай, наборе, да не си се предал?
 - Да, Станое, предал съм се в ръцете на тая съдба, саркомата, но Бога ми, не по мое желание…
- Как така не по твое желание, градски, а по чие? Да не би по мое? - старикът измъкна от пояса си дървена луличка и я засмука незапалена - Слушай ме, старо, какво ще ти кажа. Преди години започнах да кашлям и да храча кръв, а пушех като разтурен оджак, лулата ми беше залепнала за устата. Бабичката, Бог да я прости, вика, да съм отишел на доктор, да не е “беркульоза”…
 - Туберкулоза. - поправи го адвокатът.
 - Да де. Прегледа ме доктора, па дума, да хвърлиш, вика, лулата, дедо Станое, че през нея, кае, животеца ти издимява. Младо едно докторче, с жълто под носа. Думам си “врели-некипели, лулата му виновна на докторчето” и продължих да си димя. Добре ама, един ден тъкмо на Стойчова чука диви ягоди бера и хоп - луличката право в урвата се изсули, а друга нямам. Разболях се ти казвам! Три дена я дирих из камънака и къпините - няма я. Е, рекох си, нова няма отде да купя, до Пловдив път да бия, къде ти. А бабичката мърмори - Божа воля, ангелът ти се грижи! Какъв ангел, старо, от нерви букова кора дъвчех, щото тутуна пък, на таванчето го държах, на сухо, та пукнала се керемида, намокрил се и мухлясал… Мисля си, може пък да е права бабичката, що да не го оставя за временно? Ментов чай си варях и мащерка - сутрин, обед, вечер - наместо тутун… След два месеца, наборе, тебе лъжа, мене истина, спрях да храча, а след още един и ищаха за тутун ми изчезна. А сега, най-странното - тогава я намерих пустата му лула, ама повече не я запалих. Ето това е…
 Юда Леви чакаше последното изречение на домакина, уверен в смисъла му, но все още не раязбиращ връзката с неговия случай.
 - Видиш ли, градски, туй, съдбата е башка работа. И зависи и не зависи от теб. Първом, насила ме остави без лула, а после ми я върна и ако бех рекъл, щех пак да задимя. Ама не рекох.
 - Кога беше това?
 - Десетина години има оттогава. А тутуна го научих у казармата, зъбите ми бяха, като да съм дъвкал овчи лайна, с извинение, градски. Със суров картоф ги изчистих. Подъвчеш, подъвчеш вечер, плювнеш гвачката и готово - ни четка, ни паста ти требва.
 - Добре, бай Станое, но не разбирам какво общо има това със седемдесет и шестия ден и съня? - нетърпеливо се размърда върху стола си адвокатът.
 - Има, градски, има. - отвърна бай Станой - Ако верваш, работата ни е наполовина свършена. Требва само да те заведа до “Престолите”… Ако ли не, по-трудно ще е… Първом, ще ти е нужна вера.
 - Е, и какъв е моя случай?
 - По средата, наборе, по средата! - разсмя се планинецът - Ще си по-лесен от неверниците!
 - И какво трябва да правя? - изправи се с готовност Юда.
 - Първом се умири и свали костума.
 Гостът недоверчиво го изгледа.
 - Как така?
 - Ще ти дам други дрехи, старо, тия са за у града. - бай Станой се надигна и отиде да отвори раклата - Че нали горски човек ще те правим…
 Той заизважда върху леглото разни неща - войнишки клинове, фланели, наполеонки, бархетни ризи, козиняви елеци и тем подобни. Из панерката под леглото добави чифт вълнени чорапи, а от антрето принесе и черни гумени ботуши.
 - Избирай си! - посочи му купа - Гардиропа ми не е богат, но ще ти пази топло. Като се наметнеш с мушамата и от дъжд няма да се боиш… В планината времето е променливо като женски кеф!
 Бившият адвокат Юда Леви се засуети. Той прехвърли няколко от дрехите, седна на кревата и за начало си обу дебелите чорапи. Станой разбра, че гостът му няма да се справи без напътствия. Подбра му клин, риза и елек, които щяха да са му по мярка, а костюма окачи на куката зад вратата. Когато бяха готови с екипировката, планинецът огледа издалеч адвоката, па рече:
 -Екстра, наборе, готов си за кръщение!
 По горския път вървяха малко. Кривнаха в добре очертана пътечка между лески и брезички и постепенно заизкачваха билото. Бай Станой крачеше напред, размахал дълга дряновица. Той често се спираше, за да изчака запъхтения си спътник, като не пропускаше да му покаже някоя красива гледка, пъстър кълвач или ситни горски цветя под някой храст или мъхест балван. Катерене за него беше по-лесно от неделна разходка по стъргалото на градчето. Затова пък другият здравата се задъхваше и потеше. Най-накрая Юда не издържа и викна уморено след водача си:
 - Почивка, Станое,… не издържам…
 - Дадено, градски! - обърна се да го успокои Станой - На завоя има чешмичка, там ще починем.
 Водата кротко ромолеше в каменното корито между буките, докато двамата хапваха сланинка с чесън и хляб, седнали на грубо скованата пейка. Новакът-планинар мляскаше шумно, ръфаше големи залци и ги преглъщаше с току-що налятата в манерката букова вода. Другият го наблюдаваше с усмивка, услужливо му резваше с чекийката нови порции, белеше му скилитки. Самият той прилапна две-три хапки, пивна глътка и това беше. Щом адвокатът омете и последната трошица от скромната закуска, бай Станой прибра кенарената кърпа в раничката си и се изправи поохквайки с думите:
 - Бая си прегладнял, старо, добре ти дойде разходката! Е, да не се мотаем, че доста път ни чака още.
 - Как така? - учуди се Юда - Мислех, че сме го преполовили вече. Колко ни остава?
 - Ако вървим без повече спирки, два часа.
 И загърбвайки зиналия си спътник, Станой продължи нагоре, спестявайки досадни обяснения и ценно време. Старият правист го последва с нежелание. Бяха се изкачили до такава височина, където обедното слънце открито напичаше склона, мъглите и облаците останаха в ниското над градеца. Тук-там на по-усойните места все още се белееха снежни кръпки, почвата бе влажна и хлъзгава, с всяяка следваща крачка ходенето стваше по-трудно и опасно. Ели, борове и клек разредиха букака, ронливи скали подадоха острите си челюсти над медножълтия килим от иглички.
 - Старо, - забави ход планинецът - Знаеш ли, защо точно седемдесе и щестия? Щото седморката е свято число, а шестицата - адско. Фащаш ли? Днеска за теб ще се преборят добро и зло, ама и ти с тех - на едното ще помагаш, на другото ще пречиш. И което надвие…
 - Добре де… - разпъхтя се зад него Юда - Аз… как ще разбера… кому… помагам?…
 - Тъкмо затуй, наборе, сме се емнали към “Престолите”. Там нещата се изясняват. Пък и ще сме с две копрали по-близо до Господа!
 - Станое… - продължи на пресекулки адвокатът - “Седемте…  престола”… какво е?… Местност ли е… връх ли… няка-кво поверие ли… има? Легенда ли…
 - Като стигнем, ще видиш. Сега, градски, дишай повече през носа и мълчи, че до тъмно инак ще се мъкнем. Раз-два! Раз-два!
 Продължиха да изкачват мълчаливо. Постепенно, разтуптяното сърце на стария юдеин заби по-отмерено, дробовете се изпълваха по-дълбоко и плавно, а краката някак сами намираха вече подходящото място, където да стъпят. Главата си усещаше празна, сякаш изчистена от дълго трупан боклук стая. Юда Леви за първи път така издъно осъзна наличието на собственото си тяло - то имаше кожа, мускули, кръвообращение… Преоткриваше радостта от движението, забравена по изморителните бежански маршрути в детството му. Той разбираше, макар и твърде късно, че животът е движение, че мисълта на Паскал не е просто хрумване, а самата изстрадана реалност. Реши - колкото и малко да е оставащото му време, да го прекара тук, в планината, заедно със Станой. А парите от “Пощенска банка” ще дари някому, може фондация да основе… Какво пък, идеята не е лоша!
 Иглолистната гора се отдръпваше, оставяйки върху скалистия рът самотните постове на гъсто сплетени туфи от клек. Лъщящите на слънцето преспи завземаха полека-лека териториите под върха. Бай Станой извади от раницата два чифта самоделни котки2 и подаде единия на Юда.
 - Сложи ги на ботушите, че става поледица нагор!
 Отново поеха, забивайки металните си “нокти” в ледената корица. Трябваше да удвоят вниманието си и да забавят стъпка, защото снежния отблясък на светилото ги караше да присвиват очи, а пропастта от едната им страна зееше на повече от сто метра под тях. Всяко непремерено движение можеше да гие тласне към каменистото й дъно. За момент новакът-алпинист се уплаши, но следвайки точно маневрите на водача, възвърна бързо увереността си. “Какво толкова - помисли - най-много да си счупя врата!” Това му припомни думите на бай Станой за съдбата и го накара да бъде още по-осторожен… Щеше му се, в края на краищата, да изживее поне отредените му от онколозите още няколко месеца, както той би желал…
 Превалиха рида и спряха да отдъхнат, преди следващото изкачване. Над върха духаше пронизващ вятър и двамата катерачи облякоха и плътно закопчаха черните си мушами. Беше изминал един час и по изчисленията на Станой оставаше още толкова до “Седемте престола”. Гледката от “Сарп тепе” разкриваше под краката им забуления в сиви мъгли градец, двойната бляскаща змия на ж.п. линията, зад тях проточения черен ширит на магистралата, прекосяващ долината, опиряла далечния си край в полите на Стара планина. Обърнеха ли се “кръгом”, виждаха издигащите се стръмно чуки и зъбери, разпростиращи се на юг в застинало от внезапен мраз, разлюляно море.
 - Бързо напредваш, наборе! - похвали го планинецът - Жилав си!
 - Ами, ами, доста пот хвърлих… Да не говорим за страха! За малко да се откажа…
 - Ако ще се отказваш, старо, сега му е времето. Оттука почва върлото. На “Престолите” имам заслонче с малко храна и сухи дърва за зор-заман, ако закъса некой. Там ще останем до сутринта. Така че, решавай се!
 - Какво да му решавам, Станое? Щом дотук се добрах, ще се опитам и до престолите да стигна. А то, за какво бих пътя иначе? Да тръгваме!
 Най-високото място до което се беше качвал през живота си Юда Леви, беше телевизинната кула в прка на Свободата, днес “Борисовата градина”. Качи се по повод на някакво дело, в което защитаваше иск на родител към приятеля на дъщерята, самоубила се от кулата. Бащата твърдеше, че е убийство… Тогава, макар и да беше с десетина години по-млад, адвокатът се бе задъхал. А сега стоеше на най-малко 1500 метра надморска височина и подканяше баш планинец да не се бави… Той се чувстваше неиизказано жив и свободен да разполага с остатъка от дните си. Беше обявил неписаните кодекси и закони по които живя до преди 76 денонощия за “нищожни”, бе обърнал гръб на “установените и доказани” истини. Искаше да осъществи поне една приказка, която да разкаже на себе си преди да прекрачи прага към… Кое? Или какво? Въпросът вече не го занимаваше толкова. Сега бе важно да стъпва точно и здраво в следите на станоевите пионерки. Предишното му житие беше оценено за него “пост фактум”, но все пак, колкото и негавно да бе мнението му, скокът от минало към настояще беше грандиозен. Веруюто му “De facto” и “De jure” беше заменено от противоположното, предизвиквало неведнъж насмешка у него - “Credo, quia аbsurdum est ”3
 Неусетно вятърът беше спрял и следобедното слънце напече белите склонове и мушамите на самотните пътници. Небето се извиси и засия над главите им като огромен диамант. Въздухът се избистри, видимост имаше на десетки километри околовръст. От възвишението, което преваляха в момента, пътеката се спускаше плавно, около стотина метра, до тясна котловинка оградена със смърчове и клек.
 - Ей, го, де е заслончето. - посочи Станой полегатото дъсчено покривче в началото на падинката - Около него са и Седемте престола. Почти стигнахме, наборе!
 - Къде, къде са? - взря се старият адвокат - Ама какво?… Човек лежи на снега… Гол! Там, там, на поляната, в снега…
 - Господи! - видя го и Станой. Те припряно заслизаха. От тялото на лежащия се вдигаше пара…
 

… … …
от             чрез             към          БОГ
слепота……….А-збука………….СЛОВО       1 ниво
страх………….Б-олка……………ЗНАНИЕ      2 ниво
суша……………В-ода……………..ЖАЖДА     3 ниво
срам………….Г-олота……………ОБЩЕНИЕ   4 ниво
скот………….Д-уша……………СТРЕМЕЖИ   5 ниво
слабост…..Е-нергия……………….СИЛА      6 ниво
смърт………Ж-ивот…ПРОДЪЛЖЕНИЕ   7 ниво
сатана
           ТЪРСИ “СЕДЕМТЕ ПРЕСТОЛА”
 “Това ми продиктува синът на Рот по време на концерта, където бях приет за първи път от Баронесата и титулован от нея “мосю”… Сега ми хрумна, че всъщност моят син ми нареди да запиша диаграмата.
                                                  5 март 199… г.
 Днес, 6 март същата година, намерих местонахождението на “Седемте престола”. Знам, че около 14 часа ще ме навестят двама - у единият е Ключа, а другият има средството. От два дни са тръгнали…”

… … …
 Амбалажната хартия потрепваше в ръката на Юда. Прочетеното го бе объркало съвсем.
 - Станое, той е знаел, че сме на път… Ама нещо е сбъркал датите. Та ние тръгнахме преди три часа…
 - До “Престолите” се стига различно, старо, - подсмихна се планинецът - Не исках да те плаша. Важното е да тръгнеш навреме…
 - Как така? Днес е четвърти! Нали гласът каза “Седемдесет и шестия ден”, падаше се на четвърти март!
 - И е, и не е, наборе. Тук е друго.
 - Искаш да кажеш, че… Бай Станое, вървяхме само три часа, нали? Не се е стъмнило още…
 - За теб три, градски, за други трийсе! Ще разбереш…
 - Но… - продължаваше да упорства Юда - Няма логика, абсурдно е!
 - Точно така! Нали това искаше, старо…
 - А кой е… той? - посочи адвокатът лежащия.
 - Този, когото търсиш. - Станой се отправи решително към къщичката - Ела да си оставим товара.
 - Ами той? Няма ли да замръзне?…
 - Не се кахъри за него, наборе, тук си за друго, не се ли сещаш? Забрави ли вече?
 - Чакай, - спря го на вратата - А “Престолите”? Къде са?
 - Всичко по реда си, старо, всичко по реда си… - планинецът се приведе и хлътна в тъмния правоъгълник на ниската порта. Юда го последва. Вътре беше толкова тясно, че трябваше веднага да седнат на нара скован покрай отсрещната стена. Долната част на миниатюрното огнище бе вдълбана направо в скалата, а горната иззидана от няколко тухли и дялан камък. Срещуположната страна бе затрупана до тавана със сухи клекови клони. Малкото квадратно прозорче надд масичката, покрито с мътен плексиглас, не пропускаше кой знае колко светлина, та планинецът се пресегна към поличката, току над главите им и запали свалената оттам свещ. Старият адвокат изведнъж се разтрепери като лист. Цял се тресеше, а сълзите му се търкаляха безпрепятствено в улеите на бръчките. Той се притисна до рамото на бай Станой и без свян изхлипа:
 - Благодаря ти, Станое… Благодаря ти, учителю…
 - Ако желаеш нещо изотвътре, с целата душа, то се сбъдва! - положи ръка на темето му другият - Страх ли те е?
 - Да. - измънка Юда.
 - Плътта, дрехите и страха, старо, са едно и тоже. Трябва да последваш примера на онзи, отвън…
… … …
 Отвън дъждът се лееше непрестанно трето денонощие. Катунът предвидливо си замина още вчера и Мария се бе прибрала при баба си. Преди тръгване Джалма се опита да й върне парите, ала гостенката само печално поклати глава:
 - Никакви пари няма да ми го върнат, бабо…
 - Нидей тъй, чаве, - плесна се по бедрата циганката - Ша си доди твоя човек, фурлила съм на карти! За шукар е, чаве, за убаво!…
 Но Мария беше прекалено нещастна, за да я чуе. Баба й разбра това веднага и преглътна напиращите въпроси. Само отвреме-навреме въздъхваше дълбоко, когато прибираше недокоснатата чиния на внучката ил изключвайки забравения, прескачащ грамофон. Мария вехнеше като фиданка в пустиня. Лежеше в кревата загледана в хорото от козли и русалки и притискаше към гърдите си четвъртата тетрадка - единственото доказателство за споходилото я нетрайно щастие, спомен от нейния любим. Нощем разтваряше страниците му, галеше ги, целуваше ги, говореше им нежно и разпалено… Умоляваше ръката написала редовете да напише поне още един ред и да й го изпрати, да я увери, че е жив. Това ще й бъде достатъчно, тогава тя ще е спокойна и ще го чака така, все едно е излязъл за малко от стаята. Та нали й каза: “Ще се поразтъпча малко… сега се връщам.” Нали? Ивис не умее да лъже…
 А може би и двамата трябваше да преживеят една раздяла? Нещо като изпитание на чувствата. Да калят волите си за предстоящите събития, защото тя усещаше, че им е писано да се преборят с още много трудности. Мария осъзнаваше, че и двамата са прекалено раними и инертни, че им липсва достатъчно хъс. Потребна им бе повече ожесточеност, активност, лишени бяха от пробивната арогантност, присъща предимно на изгряващите политици и бизнесмени. А задачата на Иван-Исак поне в началото изискваше такива качества. Т.е. изискваше популярност… Или грешеше?…
 Предчувствието за назряващите събития караше Мария да тръпне в страх и очакване. Неизвестността я изнервяше, а принудителното бездействие я теглеше все по-дълбоко в пропастта на унинието, в бездната на безразличието… Спаси я случайното изречение, изпуснато от баба й, която просто не бе издържала на потискащата тишина в къщата:
 - То, ако няма да ходиш на работа, Маре, поне да им беше казала на хората…
 Ето как ще се измъкне от блатото. Трябваше да се върне в болницата. Сега, повече от всякога там имаха нужда от работна ръка, тъй като се налагаше да обикалят по домовете на останалите без стационар пациенти. Освен това, влагата и необичайно ниските температури бяха активизирали простудните заболявания, заплашващи да се превърнат в епидемия.
 Мария скочи и прегърна шашардисаната си баба.
 . Благодаря ти, бабке! - викна преобразената като с магическа дума внучка - Още сега ще отида!
 Тя закуцука към стаята си, да се облече. “Животът продължава, Марийче, - повтаряше си - той ще се върне, ако е казано. Пази го, Господи!”
 Върна се късно вечерта, грохнала от умора и веднага си легна. Беше обходила седемнайсет адреса за половин ден, но се чувстваше успокоена и най-важното - нужна. Преди да заспи, Мария се помоли горещо за благополучното завръщане на Ивис. След това пусна тихичко плочата с “Годишните времена” на Вивалди, угаси лампата и се сгуши под одеалото. Трополенето на дъжда се вплете приспивно в музиката и отнесе Мария в Залата…
… … …
… КЪДЕТО заглъхваха последните акорди на афиона. Гръмнаха аплодисменти. Потърси Ивис до Баронесата, но странно, той не беше там… Тя се поклони няколко пъти на публиката и пристъпи към Баронесата с реверанс: “Извинете за безпокойството, Баронесо, но бих искала да зная, виждали ли сте мосю Ивис?” “Чудесен концерт, момиче, имате невероятно леки пръсти! Великолепно!” “Наистина, мадам, арфистът беше в стихията си! Но… не знам, дали чухте въпроса ми…” “Да, да, господин Нихило беше потресаващ! Мисля, че двамата с мосю Иван-Исак се канеха да пийнат по чашка след изпълнението. Изглежда са се усамотили някъде да побъбрят…” Баронесата пусна срещу й няколко димни колелца, усмихвайки се загадъчно. Мария се отправи към масата с коктейлите, където се тълпеше ожаднялото множество. Отпърво се придвижваше спокойно между гостите, утиво молеше да й направят път и благодареше с любезно кимване щом я пропуснеха. След минута й се стори, че мокрият бюфет се отдалечава и губи, въпреки че вървеше право натам. Припряно заразбутва гърбовете на учудените любители на коктейли, ала все едно нарочно всички се струпаха около Мария и я притискаха отвред… Лицата им станаха зли… Те не желаеха да се отместят… Те нямаше да й позволят да намери Ивис… Щяха да я смажат между телата си… Да я задушат…
… … …
… Свести се стенейки с лице във възглавницата, все едно сама се мъчеше да се задуши. Грамофнът прескачаше в края на плочата - цък-тък, цък-тък и баба й точно влизаше на пръсти да го изключи. Мария притвори клепки, за да не тревожи старата жена и дълбоко вдиша и издиша през носа. Когато остана сама в полумрака, пресегна се и взе от нощното шкафче четвъртата тетрадка. Разтвори я на последния пасаж: “Насмалко да хлрътна в клопката му - рече с дълбока въздишка той - Слава тебе Господи Исусе Христе, вечна славаБях на ръба на бездната… и то заради глътка вода. Пак водата… Вода… ВОДА…” Знаеше, че това е финалното изречение, беше препрочитала стотици пъти в търсене на знак или указание, подсказващо местонахождението на Ивис. Мъката отново се стовари върху гърдите й. Мария положи длани върху листа и по обичая си се съсредоточи в празните редове, молейки Всевишния да я дари с най-малкото зрънце надежда. Тя щеше да го пази, да се грижи за него, докато избуи в стройната и гъвкава фиданка на увереността и се превърне във вяра, дълбоко пуснала корени в сърцето й… Хартията се нажежи и засвети… Мария дори се уплаши, че дневникът ще пламне, но продължи да съзерцава, лилавите, пусти като телеграфни жици линии, очакващи първото пролетно ято на лястовиците… Тя долови шумоленето на хиляди малки, остри криле… Ето ги, кацат!… Кацат и изписват дума, втора, трета… Боже, това е той! Той пише чрез мен! В началото, от вълнение не разбра смисъла. Едва когато пръстите й придобиха обичайния си белезникав цвят Мария прочете и осъзна написаното. Беше стихче! За нея… Започваше с:
     “МАРИЯ!…
Обречен ли съм да не те позная?
Бог знае колко тежък е въпросът.
Изтича пясъкът, часът на края,
Часът на истината ме докосва…
Ако успея време да открадна,
Макар да сторя грях да ме е срам…
Тогава би разбрала колко жадно
Една душа те иска в своя храм!”
 Следващият абзац бе нещо като съобщение:
“Ако не успея да се върна, ти ще си моята единствена връзка със света в който си ти. Умолявам те, записвай това което чуваш в себе си. Диктувам ти нещо, наречено от Твореца “Откровения за Последиците”. Аз съм жицата, а ти си телеграфът. Стихчето, естествено, е нескопосано и значи - мое. Ако прочетеш само главните му букви, ще узнаеш и как завършва първото ми послание…
        Ивис”

… … …
 Людмила, (Люси) Ковганчук не беше от “момичетата на повикване”, никога не бе излизала на магистралната бензиностанция до мотела със запас от три английски или немски фрази и тарифа за съответните услуги в дойче марки. Трите дружки с които бе пристигнала, уж за седмична екскурзия по българското черноморие преди три години, не се двоумяха да припечелват “зелено” и по този начин. Разбира се, не от превземки и излишни скрупули Люси не опитваше в бранша. Тя чисто и просто не беше за “момиче”. Учила две години в хореографско училище в Москва, танцувала шест месеца в балет към останкинскката студия за развлекателни програми, тя беше прекалено изтънчена и артистична. Дори тайно пишеше стихове и мечтаеше за деня когато някой известен продуцент ще я забележи и ще й предложи роля в киното. Затова всяко нейно излизане на сцената, представляваше нещо като анотация за пред евентуалния благодетел и ценител. Люси бе на 28 години и знаеше, че й остават не повече от две, през които да разчита на външността си. В Минск на улица “Академическая” бе оставила майка си с двете сестри и братчето, мислейки, че в Москва ще намери по-високо платена работа докато се изучи в хореографското. Но квартирни проблеми я бяха принудили да напусне школата и да се хване като заместничка на балерина по майчинство в телевизията. Там срещна Анушка, която я придума да заминат за България със следващия “круиз”. Още преди “перестройката” се знаеше, че в “братска” България възможностите са по-големи, а Западът - по-близо. Започнаха във Варна, в бар-вариете “Оазис”, където ги откри и нае професорът или както впоследствие го наричаше - “Тръмбо”. Той заведе Анушка и Люси в София. Уреди им работа в нощната програма на “Шератон” и за първи път им платиха като на бели хора - не наполовин, не “чакай малко”, не “на тримесечие”, т.е. както винаги правеха с рускините… Обаче Анушка сгафи - пребърка някакъв похотлив швед - и ги изгониха. Тръмбо ги отърва от следствието, а след месец пристигнаха в това забутано градче и професорът отвори клиниката.
 И всичко си вървеше по мед и масло докато не се появи Бурлакидзе с бандата си. Нейният покровител Тръмбо изчезна без да се обади, но тя разбра от старшата сестра, че е в София и се поуспокои. Вътрешно й остана едно безпокойство, все пак… И то се потвърди с гръмването на Мъби и взривяването на болницата. Около професора ставаше напечено, добре, че не се издаде, че го познава. Предупреди и Анушка, да не приказва… Имаше нещо нередно и страшно, заради което можеха да пострадат не само Тръмбо и гардовете му… Нещо за което й бе споменавал веднъж… Някаква машинария адска…
 За две години в провинциалния градец Людмила Ковганчук или Актрисата, както всички бяха свикнали да я наричат, беше опознала артсредата му и редовно я канеха на презентации, примиери и най-вече културни вечеринки-запои, продължаващи често до сутринта. Имено на такава сбирка бе поканена и тази вечер, заедно с Иля Бурлакидзе. Той демонстрираше своята любов към изкуството и творците, и желаеше да помогне на местната интелигенция. Така щеше да спечели симпатиите на населението и да разсее плъзналите по негов адрес слухове. И не на последно място, да привлече вниманието на Люси към неговата малко грубо скроена, но пък възвишена и щедра душа. Третата причина беше може би най-съществената, доколкото можеше да се съди от непълната информация, която Камен бе успял да измъкне от фъфлещото градско пиянде, преди случайно да си строши врата в задния двор на хотела.
 Пухтейки като парен локомотив с лулата си Бурлакидзе нахълта в апартамента следван от непроницаемия Камен и Люси с букет за домакинята-поетеса. Насред просторния хол се мъдреше отрупана с бутилки и мезета маса, а около нея с цигара или чаша в ръка седеше артистичният елит. От наредената с кристални сервизи, порцеланови мандарини и декоративни буренца секция се носеше приглушено  “The wall” на “Пинк флойд”. Когато колоритната тройка се вмъкна сред отбраното общество, разговорите секнаха, а козебрадият сатирик неволно възкликна:
 - Привет, Чомолунгма!
 - Здраствуйте! - проботи доброжелателно влезлият, пускайки над главите им облаци ароматен дим.
 - А може би Кракатау… - рече само на себе си Сатирика.
 В гостната, плюс стопанката на дома, общо бяха шест прегладнели - сравнението с хиени е слабо - неразбрани поетеси. Присъствуваха също гореспоменатият сатирик, двама художници (наивист и нихилист), един философ-циник, един умерен фейлетонист, двама прозаици - първият поклонник на свръхестественото, вторият - любител на жанра с престрелки, пици и цици. Освен тях на софрата седяха и чорлав поет-бард, зло, бледо културкритиче, полиглотка, белокос ветеран-хронист и някакъв небрежен тип, стиснал шише ракия за гърлото.
 Бурлакидзе остави на масата своя дял от почерпката - две бутилки “Смирнофф”. Това развесели духовете. Кетй, с ударение на “и-то”, домакинята на купона, се зае да представи компанията на новодошлите. Люси изпълняваше ролята на преводач според случая. Тя не си беше губила времето и бе изучила българския доста добре.
 - Това е нашият сатирик Сотир Тирански. - започна Кетй, по паспорт Костадинка.
 - Кучето, дето лае по кервана! - уточни, подавайки ръка представеният. Руснакът се здрависа.
 - До него е друг наш талант - Иво Перушинов! Човекът с най-много върнати от столичния печат статии… Пепо Петров - художник, запазил чистото си детско възприятие… Димо Дюлгеров пък, е живата история на града…
 Всички изчакаха търпеливо парадната процедура по запознанството. Знаеха, че исполинът с тюбетейка ще спонсорира творчеството на един от тях. Но кого, това тепърва трябваше да се отвоюва… Някои скромничеха, други се мъчеха да блеснат, трети се преструваха на безразлични, четвърти, както последният в списъка, онзи с ракията, прекъсна Кетй с думите:
 - Я остави етикета, на човека му пресъхна гърлото! Аз съм Найден - наздраве!
 Камен потвърди казаното с усмивка. Хареса му тоя чешит. Шестте поетеси се засуетиха да обслужат с чаши, чинийки и пепелници гостите. Людмила си помисли, че цялото им старание е нелепо и смешно, защото Иля Бурлакидзе беше просто богат мошеник, а българският му бе на ниво първи клас. Какво отбираше той от поезия? А може би именно затова се стремяха да му се понравят с друго?…
 Двадесет и вторият гост не бе поканен, присъстваше по задължение, музите не го блазнеха, а освен това не бе тук тялом. От негова гледна точка (отгоре) трапезата представляваше правоъгълник и интелектуалците-музагети бяха разположени около него по следния начин:
 

Легенда:

1. философ 2. ІІ прозаик 3. полиглотка 4. Иво 5. Сотир 6. ІІІ поетеса 7. ІІ художник 8. Димо Д. 9. І поетеса 10. ІІ поетеса 11. І художник 12. Кетй 13. Иля Б. 14. Камен 15. Люси 16. критик 17. І прозаик 18. V поетеса 19. ІV поетеса 20. поет-бард 21. Найден 22. празен 23. празен


 

 Двете празни места обозначени с хиксче (х) очакваха седмата поетеса Пенелопа Радуилова и нейна приятелка, за пръв път представяна в арт кръга. Те закъсняваха.
 Най-сетне чашите бяха пълни и Димо подкани почетния гост да вдигне първата наздравица. Чернобрадият гигант се изправи и оглеждайки събраните прогърмя:
 - За то, что никогда не будет мир как в эти строчки4:
   “В мире - тишь и безветрие,
   чистота и симетрия, -
   На душе моей - тягостно,
   и живу я безрадостно. “
 - Висоцки! - стрелна го полиглотката отсреща, все едно че току-що бе разкрила плагиатство.
 - Так точно! - разхохоти се той - Наздорови!
 - Наздраве! - нестройния привет бе заглушен от звънналите чаши. Пиха до дъно. Докато наливаха отново, домакинята плесна с ръце и тайнствено рече:
 - В такъв случай имам нещо за вас, господин Бурлакидзе!
 Тя смени чевръсто касетката и в стаята се разнесе дрезгавият глас на Висоцки:
   “Ой, где был я вчера - не найду, хоть убей!
   Только помню, что стены - с обоями,
   Помню - Клавка была, и подруга при ей, -
   Целовался на кухне с обоими5.”
 Руснакът аплодира кратко в знак на одобрение. Пиха повторно на екс. Алкохолът отново заклокочи в опразнения чешки кристал. В края на песента сатирикът Сотир се обади:ІІ І
 - И между нас има поет с китара. - той посочи дългокосия - Изкарай нещо твое, а Гена!
 - Рано ми е. Пък и нещо не съм във форма. - отвърна му бардът - Освен това ковкуренцията… не мога да се меря с него… - той кимна към касетофона.
 - Нали знаеш - изхихика Философа - Цели се в звезда, пък каквото - такова!
 Неудобният (уж?) публицист Иво Перушинов влезе в ролята си на общественик:
 - Мисля че, господин Бурлакидзе няма да има нищо против да ни разясни естеството на бизнеса си. Ще се радвам да го оглася в местния печат, нали работя във вестика…
 - Иво - питието беше развързало езика на V поетеса. Тя бе доста надарена откъм форми, деколтето й не ги криеше ни най-малко. Кафявите й очи блеснаха изразително, когато се надвеси напред - Всички знаем, че си нещатен дописник в малотиражката. Какво си придаваш важности!
 IV поетеса се спусна да защити фейлетониста, към когото хранеше нескрити симпатии. Тя в никой случай не можеше да засенчи природните дадености на противничката си, фигурата й бе лишена от релеф, но пък умът й режеше като бръснач. Изсъска:
 - И кой го казва? Госпожицата, която би дала мило и драго, за да види някое свое нескопосно стихче в същата тая малотиражка!
 - Да раздава себе си - изпъна бюст V-та - нима това не е призванието на поета? Но като гледам, ти май няма какво да дадеш…
 - За разлика от теб, проституцията не ме блазни! - присви очи другата - Още повече, когато се практикува без заплащане!
 - Момичета, момичета, по-кротко! - викна Пепо, художникът с консервираната детска психика - Гостът ни не е дошъл да ни слуша кавгите!
 - Истината се ражда в спора, бе, Пепо! - включи е отново сатирикът - А в кавгата се ражда… боя!
 Бурлакидзе с недоумение следеше разговорите около масата, но Люси му обясни всичко с една дума - “Ревност!” Лулата му отново отмерено запухтя, а Димо Дюлгеров, възползвал се от временното затишие при госта, настойчиво заговори:
 - Актрисо, Актрисо, моля ви, преведете му следното: Товарищ… грешка, де, господин Бурлакидзе, - той се извърна към него - Нашето градче е основано през 1878 година. Преди това тук е имало тракийско селище, в което при скорошни разкопки бяха разкрити две гробници, коренно различни от познатите досега. Интересното в тях е, че в черепните им кух…
 - Охо, жрецът на Клио се разгорещи! - прекъсна го I поетеса, с което изтръгна признателна въздишка, както от затруднената с превода Люси, така и от цялата компания, страдала неведнъж от монотонния речетатив на беловласия хронист. Тя обаче, не можеше да знае, какво облекчение предизвика нейната намеса у витаещия под тавана, пезплътен посетител. Старият историк за нищо на света не трябваше да говори пред Бурлакидзе за кристалите!
 - Димчо, миличък, какви са тия “черепи”, Боже мой? - продължи I поетеса, седяща, междувпрочем до изследователя на древността. Беше най-възрастната в шесторката, с изтънчени, остри черти и излъчване на аристократка. Тя бодна колелце салам и поднесе вилицата към обидения й връстник: - Не се сърди, миличък, но това не е сбирка на археолози! Опитай колбаса, пресен е!
 Руснакът се навъси. Нещо му се изплъзна и той го разбра. И нямаше нищо общо с непознаването на езика. Бурлакидзе наля водка на себе си и на Дюлгеров и тръсна глава със съчувствие:
 - Потом поговорим6! Наздорови!
 Чукнаха се. Камен се наведе към шефа си и запита:
 - Неприятности ли?
 Брадатият изсумтя отрицателно и гаврътна питието си. Критикът, съседът отляво на Люси, лапаше ожесточено руска салата със супена лъжица. Дребното му, сухо телце, криеше в себе си пламтяща злост, нуждаеща се от постоянно захранване като пещта на локомотив, изкачващ височина. След зареждането, гномоподобното човече хъмкайки обърса тънките си устни в салфетката, па гракна неочаквано:
 - Как ще определим кого ще спонсорира господинът? Би било редно да се състави комисия.
 - Преполагах, че той сам ще избира… - неуверено рече II поетеса, най-младата и неопитна членка в групата. Миналата година бе завършила гимназия.
 - Дете, - подигравателно я стрелна критикът - Та това е недопустимо! С цялото си уважение към госта, лично аз предполагам, не би могъл да е компетентен. Езикови и прочее бариери ще затруднят оценката. Нужно е вещо лице, а защо не и фондация…
 - Глупости! І- тросна се с неприязън Найден - Ти чуваш ли се? Комисия! Това да не ти е Парламента?
 - Несъмнено, комисия ще е нужна. - отсъди дълбокомислено философът - Най-малкото… заради самата комисия!
 Мълчащият до този момент привърженик на унищожението в изкуството произнесе гробовно:
 - Каквото и да правите - все едно е. Остават вакуумът и мракът.
 Изявлението стресна III поетеса и тя пискливо запротестира:
 - Как така, как така? Остава духът! Духът вграден в човешките творения! Духът, създаващ любов и красота! Нима от студа и мрака на зимата не разцъфва прелестната рокля на пролетта, нима не се възражда живота - птичките чуруликат и вият гнезда, за да отгледат с многоо грижи и обич челядта си… Снощи ме осени образът, чувството за…
 - Неудовллетвореност? - подхвърли уж да й помогне философът.
 - Не… Не това… - не забеляза отнесената поетеса - Може би, беше… Аз го записах, ще ви го прочета…
 Тя не забеляза и гримасите на досада и отегчение, които предизвика с последното изречение. Измъкна от чантичката си тефтерче и с пресилен патос записука:
   - Не е студено веч,
   кат със от вятър меч
   вилней във плам и сеч…
 - Като в тюрлюгювеч… - додаде някой от другия край на масата. III поетеса вирна сврачата си главица и изненадано огледа присъствуващите. I и II поетеса не успяха да прикрият усмивките си. Домакинята Кетй се опита да замаже положението, побутвайки пред Пепо чинията с мешана салата.
 - Ама никой не си взима от мезето! Има и основно ястие - гюведжета…
 Пламнала от възмущение прекъснатата поетеса изхвърча в коридора с кърпичка пред носа. Последва я наивистът, правейки през рамо жестве в смисъл, че той се заема със случая. Тя бе дъщеря на единстения частен издател в града.
 Мълчанието наруши Камен. Облегнат с цял гръб на облегалката на стола, той ясно изрече:
 - Не разбирам нищо от поезия. Но доброто държание няма нищо общо с таланта, нали господине? - обръщението бе адресирано към критика, придружено от красноречив вълчи поглед. Гномът се вцепени, изгубвайки ума и дума. Бившият авгански наемник вдигна чашата си и обяви:
 - Пия за уважението!
 Всички като по команда награбиха питиетата си, изгълтвайки ги, все едно съдържаха животоспасяващо лекарство. Само Бурлакидзе, с присъщия си мечи маниер, тупна камен по ръката, пробучавайки:
 - Ето правилно!
 Оттук насетне групата заговори учтиво и с една октава по-ниско, а темите се въртяха около качествата на вина и ракии, начини за приготвяне на овнешко, грузински вицове от серията “Имало едно време половин кокошка” и прочее не засягащии изкуството, обикновени неща. Иля Бурлакидзе димеше с лулището и хохотеше непринудено, а пламъчетата в очите му все по-често блясваха, срещнеше ли очите на Люси. Пепо и III поетеса отново заеха местата си. Критикът постепенно излезе от вцепенението с помощта на бутилка коняк. Алкохолът се лееше без ограничения. Добрите обноски въдворени от Камен, полека-лека бяха игнорирани и между творческия елит отново се промъкнаха обичайните неприязън и тщеславие.
 Невидимият наблюдател на този “пир по време на чума”, не можеше да разбере, какво беше събрало под един покрив хора с толкова противоположни вкусове, темпераменти и интереси. Повечето от тях бяха способни да си избодат един-другиму очите с посребрените вилици. Най-драстични и непримирими бяха разногласията между поетесите. Но скоро след шампанското - към 21 часа - те обявиха временно примирие. Тогава на ринга стъпиха двамата прозаици. Някой, май Кетй, спомена колко “странно възвисена” й се сторила последната книга на Енчо Духовников. Споменатият, около 35 годишен, склонен към напълняване, разноглед, приглади назад омазнената си коса, за да видят всички високото му чело и се прокашля скромно. Орловият поглед на опонента му не пропусна кратката пантомима, говореща недвусмислено “Ние, Богоизбраните, не пишем незначителни романчета!” Закривеният му нос разсече въздуха:
 - Какво чувам? - сарказъм от най-чиста проба клокочеше зад адамовата ябълка - Ново прозрение за вътрешния мир на счетоводителката Пепа от Бобошево? Господи, приятелю, как ти завиждам!
 - Има за какво! - озъби се срещу него Духовников, а бледите ириси се разбягаха встрани. Когато намериха най-доброто положение, за да фиксират през петте диоптъра противника си, той продължи: - За съжаление пак съм забравил да спомена номера на сутиена й и каква точно е пигментацията на зърната…
 - Не би и могъл - заръфа го сякаш с клюноподобието си другият - Гледката на щръкнали цици би затворила душевния ти канал, би попречила на връзката ти с астрала! Аурата ти би щръкнала и излетяла в небесата! Не бива да рискуваш… Въпреки, че не намирам светотатство в това, да наричаш нещата със собствените им имена.
 - Собствени имена! - блеснаха очилата отсреща - Словото ни е дадено като символ, като начин за душевна връзка! Ако някои го използуват вместо плът, за да избият комплексите на неуспялата си мъжественост, това е личен проблем.
 - Ти имаш проблем с ерекцията, приятелю! - язвително се нахвърли натуристът, очевидно засегнат и готов на всичко - Знам го от достоверен источник… - погледът му за миг спря на пищната V поетеса - Един-два порнофилма биха оправили работата… Но може би си пробвал вече?
 - Дори вдействителност да имах подобно затруднение, бих пробвал каквото и да е, стига да не е твое съчинение! До края на дните си не бих пожелал близост с жена…
 - А с мъж? - реагира на секундата кривоносият. Въпросът все едно прободе Духовников и той скокна с чаша в ръка през масата, към ликуващият и леко стреснат прозаик. Гената и V поетеса озаптиха нападателя, ала постигнатото не задоволи другият, та добави доволен:
 - Истината боли!
 - Кире, прекаляваш! - намеси се полиглотката от левия фланг на победителя. През 37 годишния си живот тя бе изучавала само езици. Френският бе заменил любовта, испанският - темперамента, руският - душевността, а английският - възпитанието вкъщи. Около нея се носеше трапчив мирис на целулоза, а външността й напомняше магарешки бодил, притиснат между страниците на дебел, прашен том. Нареченият “Кире, любител на плътта, само я изгледа критично. Беше уморен от дуела с Духовников и омаломощен от изпитата водка.
 - Ще го съдя за обида на публично място! - горещеше се спиритистът - Вие сте свидетели…
 На вратата се позвъни и Кетй се завтече да отвори.
… … …
ОТВОРИХА портите и несмазаната главина на дясното колело заскърца над калния коловоз. Качулката на коларя смешно подскачаше при всяка бобуна. Влажните плочи на покривите изостанаха в дъждовната мъгла, а отпред, покрай пътя черните хидри на вековните дъбове идейки израстваха до самото небе, отивайки си се превръщаха в джуджета. Каруцата пълна с дъхаво сено вървеше по посока на загърнатата в облаци планина, откъдето отвреме-навреме се чуваше тътенът на гръмотевица. Болест бе ошушкала дърветата и само тук-там бяха останали сферични островчета от листа, прилични на сврачи гнезда. Ако някой все още вярваше на календара, то той показваше, че е август. А Ив Исадор седеше под няколко пласта сено и се чудеше как да запали луличката си без да го забележи коларя. След около час би могъл да излезе от прикритието - щяха да бъдат достатъчно далеч от селото и неговия неволен доброжелател нямаше как да го предаде на жандармите. Пък, не беше изключено да се споразумеят някак. Селякът изглеждаше сговорчив. Той наблюдаваше пейзажа през пролука в окосената трева. Брези, дебели по два обхвата, подпираха рухото на небето, по клоните им тежаха гроздове гарвани. Огромните, черни коне с космати, сплъстени от кал глезени, често изцвилваха зло, вдигайки копито, за да смачкат черепа на някой самозабравил се плъх. Каруцата меко се поклащаше от една ритла към друга, крайпътните храсти се скупчваха и изтъняваха, бодливата им тъкан дереше мъглата на дълги ленти. Поскърцването и плясъка на локвите скоро го унесе… Когато отново се огледа, слънцето бе пробило облачната пелена. Колелата топуркаха в дебел жълт прахоляк, а коларят бе смъкнал качулката и дългата му черна коса се развяваше свободно на вятъра. Ив Исадор усети едновременно жега и глад. Просто се задушаваше от изпаренията на напеченото сено. Неочаквано човекът на капрата се извърна назад и викна: “Вода има в меха, а хляб и сушено месо - в торбата. Няма защо да се криеш!” Лицето му бе като острие на меч, очите му жигосваха като разтопен метал, а гласът, о, гласът - северен вятър над ледена пустош! Това не беше грубоскроен, простоват селяк, бягащ от чумавоото селище. Ив се изплащи и понечи да скочи в движение от колата. Тогава чу предупредително ръмжене - подир опашината подтичваха три медночервени риса и само бичът на странния колар ги държеше на разстояние. Те оголваха кървави венци, катранените им пасти зееха като мечи ями, от ноздрите им фучеше дим. Предугадил мислите му онзи се разсмя страховито - същ дявол. Препускаха по дъното на дълбок, солен каньон, пред тях се възправяше скален масив от черен, сякаш мазен гранит или мрамор. “Не се безпокойте, милорд! - разцепи тъпанчетата му буреносният глас - Скоро пристигаме!” Неканеният пътник побеля от смъртен ужас… Къде пристигат?… Кой е този тъмен гигант?… Какво иска от скромния скитник, дневен паразит и бродяга, който вечер чете сттиховете си в странноприемници и ханове, за да пренощува… И да пише нови стихове на светлината на лунния сърп, стихове, които ще чете на следващата вечер, за парче хляб и подслон… Защо??? “Кого заблуждаваш? - изръмжа огнеокият колар - Себе си или мен? Нима забрави ЧЕРНИЯ ПРИНЦ! Не помниш ли Абадон, милорд?”… “Абадон! - повтори в себе си Ив Исадор - Абадон?… ГОСПОДИ! Света Богородице, спаси ме!” Смехът на Абадон разтърси стените на каньона. Всеки стрък сено се превърна в змия. Гадините плъзнаха по тялото на нещастника… Камшикът разсече планината, от земните недра заклокочи лава… Преди Абадон да влети през портала, бял орел се спусна от небето и отнесе полумъртвия Ив… Абадон изрева след птицата: “Това е само първата ни среща! Готви се!”…
… … …
 - … готова ли си, Мария? - Пенелопа Радуилова нахълта в стаята без да чука. Мария лежеше така безжизнено на леглото, че приятелката й се уплаши. Тя притича и потърси пулса на китката. Нямаше. Сложи два пръста на сънната артерия - там едва доловимо пърхане показа, че лежащата има шанс да се върне от небитието. Късната гостенка в Руската не успя да се разтревожи достатъчно, защото Мария отвори очи, надигна се и запита:
 - Какво се е случило, Пепи? Баба ли?…
 Пенелопа отвори уста, но нищо не каза. Изумлението й бе прекалено силно. Бабата надникна през открехнатата врата:
 - Много се бавите, ма, чедо. На връщане си вземете кавалер, да ви изпрати!
 - Да, да, бабке, нали това правя - обувам се и тръгваме… Макар, честно казано, хич да не ми се ходи.
 - Хайде, сега! - доби дар-слово другарката й - Нали сама поиска да се запознаеш с пишещи творци! Там ще е цветът на града…
 Тя огледа недоумяващо Мария.
 - Какво? - зачуди се Мария.
 - А?… Нищо, нищо… Ти, добрре ли си?
 - Била съм и по-добре. Но ти като че ли не си. - Мария се изправи и тръгна към кухнята.
 - Ами, ами! - трлъсна глава Пепи.
 Каквото и да се беше случило, сега нямаше повод за безпокойство. А щом е така - карай нататък! С това обяснение тя последва Мария.
… … …
 Като ги видя на вратата, Кетй плесна с ръце, възкликвайки с леко удебелен и завален от алкохола глас:
 - Най-сетне… свежи сили! Влизайте, че вече се изпокараха от скука… Нали разбирате… Има и… изнена-а-а-да!
 - Това е Мария. Кетй. - представи ги Пенелопа.
 - Приятно ми е! - усмихна се гостенката. Домакинята измърмори нещо от сорта на “Айде, влизайте!” и се олюля по коридора към хола. Мария беше сигурна, че Ивис е вътре. Усещаше присъствието му с всяка своя фибра.
 - … да се унищожат всички произведения на изкуството! Те са карикатурни подобия на Естеството, смешни гротески на Природата… А същността на Естеството и Природата е разрушението, Смъртта!… Каквото и да строи, пише и рисува човекът, е недовършено, недодялано, далеч от съвършенството на житния клас или окраската на тигъра. Само едно хората владеят издъно - убийството! Никой не може да оспори, че некачествено си прерязал нечие гърло, когато резултатът е налице - той е мъртъв!… - художникът-некрофил бе в стихията си. Очите му блестяха с фанатичен пламък. Той размахваше цигарата си под носа на полузаспалия Димо Дюлгеров и след всяко изречение удряше с юмрук по масата.
 - А-ууу-ууу! - провлече Кетй, опитвайки се да надвика изпадналия в амок творец - Дойдоха ни още го-сти-и-и… Това е Пепи, а това - Мария… Ох, ей там, в дъното… има две свободни места… Найдене, настани дамите-е-е!…
 “Боже, тук е, тук е!” - потаряше си Мария докато сядаше. Този, когото Кетй изкомандува да се погрижи за тях, разбута с лакът струпаните съдове и на освободилото се място сложи две вински чаши и пепелник. След това се обърна към новодошлите и без повече формалности запита:
 - Какво да бъде? Бяло, червено или нещо по-твърдо?
 - За мен, червено. - обяви Пенелопа, вадейки цигари от чантата си.
 - Не знам… - смути се Мария - Нещо безалкохолно, ако има…
 - Глупости, Марийче, глупости! Пийни с мен една гъмза, от солидарност!
 - Мария ли казахте? - надвеси се към тях Гената, опрян на китарата си. Дългите кичури криеха лицето му, очите надничаха иззад тях като от сигурно прикритие.
 - Да. - отговори вместо нея Пенелопа - Това е Мария, но не се присламчвай…
 - А с песен?… - бардът прекара перце по струните.
 - С песен може! - разсмя се опекунката.
 Гената дрънна още веднъж-дваж, затегна ключа на до-то и подхвана без предупреждение с приятен баритон:
   “Защо не тичаш Мария, защо стоиш сама?
   А може би със себе си разговарям сега?
   Защото аз съм Мария, а споменът си ти -
   не мога да се върна аз, времето ни дели…”
 Компанията постепенно се умълча.
  “Бягай! Ще те стигна - не мисли, че съм далеч!
  Дълго ме гони тогава ти, а сега аз ще гоня теб…”
 Тук акордите секнаха, певецът изпя едно “на-на-на” и спря.
 - Съжалявам! - извини се той - Забравил съм текста.
 - Карай! - неочаквано се разбуди хроникьорът Дюлгеров - Изкарай “Целувката на Ана”…
 В главата на Мария песента продължаваше да звучи. Сълзите й всеки момент щяха да се изтъркулят от кладенчетата. С усилие на волята тя вдигна чашата и я изпи до дъно. Задави се и закашля, но имено това целеше - така нямаше да забележат, че плаче. Трикът мина успещно, дори съвсем демонстративно си избърса очите.
 - Боже, Марийче! - прошепна Пепи - Откога пиеш като казак?
 - От днес! - призна тя. Алкохолът се разля в тялото й, стопли я. Необяснима мъка по нея самата, заради нищожността й на тази Земя, обгърна сърцето й. Дори в професията, за която беше учила, не можеше да бъде полезна. Всичко, което бе в състояние да направи за болните, се изчерпваше с измерване на температурата и даване на аспирин. Проблемът не беше само в липсата на апаратура и медикаменти. Дори и да ги имаше, дори да я направеха “старша” на отделение, Мария щеше да усеща пак тази болезнена несигурност, че не е на мястото си, че е излишна… Не бе възможно да промени нищо, дори себе си. Даже не умееше да се престува на значима, както повечето тук присъстващи творци. Втората доза вино я размекна съвсем. Подпряла брадичка на длан, тя чуваше като през дебела вата околните разговори.
 - Разбра ли се кого ще спонсорира руснакът? - запита Пепи философа.
 - Да. - отвърна той, прегръщайки я свойски през рамо - Който преспи с него тази нощ!… Или с мен.
 - … твоето цвете, мила, - обясняваше писателят-анатом на полиглотката, потънала в бледа руменина - трябва редовно да се полива от течността на…
 - Моля ви се! - викна не много силно тя - Ще видят…
 Иво Перушинов кротко похъркваше до тях, в чинията си. Може би сънуваше, че са отпечатали негова статия в “Нюзуик”?
 - Мигар, може да се говори така с дама? - пищеше като гладно пиле III поетеса, обръщайки се ту към Сотир, ту към художника-разрушител - Та това е безобразие! Вие сте паплач, с извинение за израза! Вие…
 - А вие сте наивна, хърбава пуйка! - изфъфли сатирикът.
 - Точно така! - удари с юмрук художникът.
 Димо Дюлгеров пак се стресна от конския си унес и запита I поетеса:
 - Гласувахме ли вече? Аз съм “за”!
 I и II поетеса говореха разпалено за Ахматова и не го чуха. Към тях се опитваше да се включи и Пепо, с тайната надежда да блесне пред младичката. Кетй пък го дърпаше за ръкава и току обръщаше красноречиво очи по посока на кухнята:
 - Айде, бе, Пепо… - мрънкаше в ухото му - Докато е свободно…
 Бурлакидзе бе разменил мястото си с Камен и доста открито ухажваше Люси, която геройски се справяше с набезите му и дори успяваше да се усмихва извинително на Камен зад гърба на брадатия. Бодигардът, наклонил стола си назад, щракаше със сребърната запалка и изглежда броеше на колко пъти ще откаже да пали. Заниманието го бе погълнало изцяло. Съседът на Люси, критикът, обясняваше на Духовников какви “подли твари” са жените. Онзи само кимаше разбиращо. IV ? V поетеса бяха вперили в барда примрежени погледи и слушаха поредната песен:
   “Кой разплака доброто момиче,
   със големите, сини очи…”
 Найден отново напълни чашата на Мария и затвори кръга. Духът, витаещ над тайфата, почувствува как нещо го тегли навън в дъждовната нощ. Той излетя през вентилационната шахта и се огледа над мокрите покриви на градчето.
 А от върха на планината, обгърнат в черни като преизподня облаци, осветяван от кървави и ледни мълнии, размахал лъщящ камшик над главите на освирепелите жребци, слизаше коларят…
 Остро предчувствие прободе мариината душа. Тя извика…
 
… … …

_______

 1 "Кореком" - специални магазини с вносни стоки, където се пазарува само с валута - до 1989 г. ^
 2 Метални шипове, приспособени за ходене по хлъзгави и заледени терени. ^
 3 Вярвам, защото е абсурдно. (лат.) ^
 4 За това, светът никога да не бъде като в тези редове (куплети) (рус.) ^
 5 И двата куплета са от оригиналното руско издание събрани песни на Владимир Висоцки от 1987 г. ^
 6 После ще поговорим! (рус.) ^
 


 
 
Девета глава
г Владимир Писарски. Всички права запазени.
г 1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени.