Осми пробег
ДЕВЕТИ ПРОБЕГ

… … …
 

Иван-Исак Мухлевентски се събуди от някакъв страшен звук. Не беше механичен. Звукът идеше от живо същество, ала толкова издълбоко и така отчаяно, че не можеше да разбере страх или злост го бе предизвикало. Това бе едновременно вик и вопъл, стенание и крясък, проклятие и молитва. По примитивност и сила звукът му напомняше победния зов на звяр, но звукът бе в същото време тревожен и мек… Дори нежен, майчински. Викаше жена… Викаше го!… Беше Мария…
Както се беше разпрострял по корем в пряспата, той светкавично се сви на топка, заставайки само на пети, подобно глобус. Иван-Исак постоя така, без да отваря очи, около четвърт час. Виждаше се отстрани, обикаляше около себе си. И се приближаваше. Не можеше да си обясни как точно го прави - просто постепенно изпълваше и усещаше тялото си. Тишината, в която се извършваше поредната му метаморфоза, първоначално бе плътна, вакуумна. С всяка изминала минута долавяше все по-честите удари на сърцето, в ноздрите нахлуваше все по-силна струя леден въздух, кожата потръпваше, мускулите се изпълваха с енергия. Най-сетне отвори очи и се огледа. От лявата му страна седеше по турски, закачулен с черна мушама, плешив старик, с добродушно, но безлично лице, белязано от страданието. Отдясно в същата наметка и в подобна поза следеше движенията му дългунест, младолик здравеняк, с блестящ в очакване поглед. Съзирайки тъмните, островърхи силуети, Иван-Исак се вцепени от мисълта за някакъв съвсем скорошен спомен…
- Тука е вече. - каза онзи отдясно, разкършвайки гръб.
- Кой? - пресипнало запита другият с треперещ от вълнение глас - Къде е? Кое?…
 Над планинската поляна се сипеше ситен сняг. Зъбът на стърчащия в сивия облак връх  проблясваше в сумрака на отиващия си ден. А може би се раждаше утро? Това никой от тримата не можеше да каже със сигурност. Светлината в закътаната котловина идеше отвсякъде, беше мека и постоянна като сиянието в морските дълбини, а снежинките, въртяни от своенравните пориви на вятъра, бяха рибните пасажи, спускащи се и побягващи около потъналия незнайно как тук заслон и дружинката удавници-крушенци, негови обитатели. Някъде под самите вълни може би кръжеше черният силует на акула или хоровод от русалки сънно напяваше на заблудили се корсари? Привидното спокойствие скоро щеше да бъде разкъсано от зейнал в пробойни корпус или щракащи с челюсти баракуди? А защо не от слънчевата мантия на непознатото, невидяното още, дълго чаканото…
 - Прибра се. - отново се чу гласът на първия, вече запътен към заслона - Ще донеса нещо да се загърне, бая си е студ.
 Когато се върна с две щамповани със зелени еделвайси одеала и грижливо опакова още скования и някак инертен Иван-Исак, вторият зачудено запита:
 - Станое, преди малко не се тревожеше, че ще настине. Защо изведнъж се загрижи?
 - Досега, наборе, го пазеше друг, отсега ние сме на ред… Я го подфани оттам, да го приберем на топло.
 Щом бе настанен до бумтящото огнище, гостът им сякаш внезапно излезе от унеса си, огледа се и след като не откри това, което търсеше, за първи път проговори:
 - Къде е Мария?
… … …
 - Ивис, къде си, Ивис?… - писъкът на Мария в задимения хол прозвуча като изречение на китайски за повечето от присъствуващите. Само полиглотката бе сигурна, че не е, ала също като останалите не разбра смисъла на отчаяното възклицание-въпрос. Въпреки това тя, а и всички около масата, почувствуваха странно безпокойство. Може би то бе предизвикано от разразяващата се в пролетната нощ гръмотевична буря, но вън имаше и още нещо? Какво беше това съдбоносно събитие, кой от събраните щеше да го преживее?… Дали просто произшествията от последните дни и алкохола не им бяха изострили възприятията? Та, какви чак толкова епохални събития можеха да се случат в никакво градче като тяхното? Всеки нормален преврат или поврат би предпочел столицата за своя сцена…
 Погледите бяха втренчени в черното, проблясващо от мълниите стъкло на прозореца. Но след като на него не падна сянката на Годзила и никакъв невидим пръст не изписа с кръв ужасна поличба, духовете се поуспокоиха, а домакинята дори успя да отърчи за чаша вода до кухнята. Когато отвори вратата с лакът, понесла кана и чаша в ръце, токът внезапно спря. Някой рече изненадано “Опа-а!” и в ослепилия ги мрак се възцари тягостна тишина. Първа забеляза сиянието V поетеса, седяща точно срещу Мария. Шепотът на пищната поклонничка на  Ерато накара стаилите дъх сътрапезници да потреперят:
 - Вижте, вижте… Тя е медиум! Ръцете й светят!…
 Ореолът около дланите на Мария растеше като разгарящ се огън. Той пулсираше и бавно се въртеше около оста си. Достигна размерите на голяма плажна топка и спря. В ядрото му нещо безформено се размърда, а цветът от жълтеникав премина през електриковозелен, кристалносин, виолетов и спря в спектъра на червеното. Светлината на кълбото не беше лъчиста, тя не хвърляше отблясъци даже върху лицето на притежателката си. Ръцете й, сякаш отрязани до китките, висяха нереално в кадифената тъмнина, напомнящи рубин в мекото легло на изящната си кутийка. И тогава трептенията секнаха, плуващите в розово карминени облаци се разбягаха, погнати от безшумен вятър, в бистрото “око” като в магьоснически глобус се появи ппланински масив, който едрееше и приближаваше гледан от птичи поглед. Свидетелите на ЧУДОТО бяха онемели. Стаята, блока, техния свят бе изчезнал и те неумолимо пропадаха в другия през дирката отворена от мариините пръсти…  Хребетите бяха оголени от скорошен пожар. Тук там стърчаха овъглени, безформени стволове, прилична на чукани от посечени крайници…
… … …
… ТРЯБВАШЕ да спре Абадон. На всяка цена. И то преди да е връхлетял града. Белият орел беше по-бърз, щеше да го отнесе навреме до мястото. Долу вече се виждаха първите признаци за близостта на Черния принц. В гъстия букак зееше дирята на бурелом, оставена сякаш от опашката на огнен тайфун. Орелът се сниши над следата, която пореше напреко склона, а в далечината, където се губеше, кълба чер дим вевчаеха пламналите корони. Сигурно зад билото щеше да види и колесницата с подивели от злост атове, съпровождана от трите огнени звяра. Бялата птица в чиито нокти висеше Ивисарион, по прякор Рицаря на Седемте слънца, изпищя предупредително - скоро щеше да го остави сред дебелите коренища, над които гладките стогодишни стволове се издигаха като вавилонски кули. Доспехите му тежаха най-малко 60 оки, мечът му, каляван дванадесет пъти в “драконова кръв”, бе дълъг от върха до ефеса1  два лакътя. Носеше и лък от рога на тур, колчан с тридесет триръби стрели, а на гърдите му висеше хералдическия символ на Седемте слънца - във всяко бе вграден кристал с цвета на съответното светило. Белоризите Учители твърдяха, че медальонът има магическа сила, но досега Ивисарион не бе го носил в нито една битка. И днес не би го взел, ала Учителите го придумаха. “Абадон не е обикновен мемопатър или силикатен титан - казаха - той е противник достоен за уважение!” Склони, въпреки че в битката щеше да му се пречка. Все пак се вслушваше в мъдри съвети. Рицарят бе висок почти четири лакътя, косата му се диплеше на снежнобели талази като снежни преспи, чак до колана, беше кърмен от жриците на Небесната Щерка седем години - силата и сръчността му бяха неизмерими. А Учителите го бяха дарили с мъдростта и знанията на стотици поколения бойци. Той нямаше да пусне Абадон в града… Поне нямаше да е жив за да види триумфа му. Бе решен да срази Черния принц… Орелът направи прощален кръг над главата на рицаря и отлетя. Птицата бе изпреварила огнедишащата колесница, приземявайки Ивисарион на няколко хвърлея пред нея, за да може той да изненада врага си. В гъстата растителност, между дърветата, вляво, Ивисарион забеляза светла пролука, вероятно поляна - удобно място за предстоящата битка. Запъти се с тежка, решителна крачка натам. Острието на меча с лекота посичаше избуялите фиданки и сплетения бодлив храсталак… След пет минути бърз ход и сеч, пред очите му се ширна полянката, покрита с жълтуга. От далечния й край пропълзя млечното туловище на мъглив облак. Ивисарион вдигна забралото на шлема си, за да огледа небето. Беше си все така бездънно и ведро. Нагази в крехката трева и едва тогава разбра коварната клопка – тресавище… Трябваше да запази спокойствие и да обмисли понататъшните си действия. Всяко движение щеше да го забива все по-дълбоко в отровната тиня… С цялото си снаряжение тежеще повече от охранен жребец… Наблизо зърна да се протягат клоните на жилава шипка. Ако успееше да се докопа до тях… Далечен грохот и съскане на пламъци възвестявахя, че свитата на Черния принц е току зад хълма… Извърна се по посока на шума и усети как затъна до кръста… В същия миг го обгърна мъглата. Ситните й капчици пареха откритото му лице… Беше глупаво да излиза така непредпазливо… Сега Абадон щеше просто да го отмине. Можеше и да не го забележи дори… Какъв позор… Колко наивно се остави да бъде измамен… “Той е противник достоен за уважение…” Медальонът, медальонът…
… … …
 Крушките в полилея блеснаха и видението в ръцете на Мария се спука като детски балон. Последната посетителка на Кетй, обитателката на Руската, санитарката провъзгласена за медиум от V поетеса, бе клюмнала глава върху рамо. Тялото й безжизнено се свлече на пода. Бурлакидзе, преодолял най-сетне изумлението си, се обърна към Камен със строгост, която телохранителят не можа да си обясни:
 - Камен, помоги ей2!!!
 Наемникът внимателно поде припадналата и без усилие я отнесе на дивана в спалнята. Любопитните артисти се опитаха да ги последват, надвиквайки се един друг с въпроси и предположения, но Бурлакидзе безцеремонно затръшна вратата пред зиналите им усти и врътна ключа. Той предвидливо бе грабнал от Кетй каната с вода. Приближи ложето на Мария и несръчно ръсна с лапа няколко капки по бледото й лице. Клепачите трепнаха, тя въздъхна дълбоко и вдигна ръка към челото си.
 Разбрали, че атракцията се отменя за неопределено време, гости и домакиня се оттеглиха около масата, за да се подкрепят и обсъдят събитието на годината. В суматохата местата бяха разменени и III поетеса, наследничката на частната издателска къща седна до Пенелопа Радуилова, т.е. на стола на Мария.
 - Ох, дано не е нещо сериозно! - тюхкаше се Пенелопа - Какво ще кажа на баба й?…
 - Не се безпокой, миличка! - изписука успокоително III поетеса - Изтощила се е от контакта, а е слабичка за толкова силна и изчерпателна, така разтърсваща и неописуема връзка… Мисля, че трябва да разтълкуваме видяното! Може би то е предупреждение за неверниците и черногледците…
 - Глупости! - прекъсна я опонентът й, разрушителя - Никакво предупреждение не беше! Чисто потвърждение на тезата ми - злото побеждава и там!…
 Развълнувана, III поетеса изпусна запалката си от възмущение и се наведе да я търси по килима. Погледът й се спря на тетрадката с твърди корици, разтворила се при падането на грижливо подлепени със скоч страници. Тя я вдигна, зачитайки първите редове. Онова, което пишеше така я разтърси, че тя начаса забрави злостния си нападател. Вдигна ръка:
 - Тихо!!! - гласът й замалко да скъса струните произвели дразнещото кресчендо - Слушайте!
 Комичността на жеста и обръщението този път убягнаха на слушателите й. Поетесата бавно и с някак чужд тембър продължи, карайки околните да се вслушат в текста:
 - Дванадесети февруари четири хиляди, деветстотин деветдесет и първа година. Приличаше на Памир или Тибет, сам че стотици пъти по-висок. Над него кръжаха същества прилични на моренилите, но явно опитомени. Престолите се извисяваха на самия връх, техните аркади се съединяваха в небесната светлина, на която беше стъпил Божият крак. Там някъде трябваше да търся Високите Бели Учители. А бях едва в подножието на масива. Чакаше ме дълъг път. Да се стигне в полите на Престолите можеше и с летене, ала колцина имаха крила. Даже и имащите често влачеха крилата си в прахта, застъпваха ги, пречеха им при ходенето, защото не знаеха как да ги използват. На други…”
 - Спрете! - Мария прелетя като пикиращ ястреб разстоянието от вратата до улисаната читателка, грабна дневника на своя любим и без да се сбогува, затръшна външната врата. Секунди по-късно я последваха руснакът и Камен. Останалото в неведение арт общество се зае с допиването на бутилките “Смирнофф”, заплетено в безплодни спорове по повод Чудото.
 - Маря, Машенка! - гърмеше по стълбището след нея брадатият гигант - Постой дорогая3.
 - Госпожице! - провикна се и бодигардът - Шефът ми иска просто да ви откараме до вас… Вън времето не е за…
 Пороят спря Мария под козирката на входа. Двамата мъже я настигнаха леко запъхтени. Камен измъкна изпод шлифера си сгъваем чадър и го разтвори над дамата. С учтив реверанс той посочи черния джип на паркинга:
 - След вас!
 Нямаше смисъл да се противи. Какво толкова - баба й каза да се прибере с кавалер. Тя благодари и удобно се настани на широката задна седалка, докато Камен се върне и придружи до колата руснака. Потеглиха плавно по лъсналите от дъжда улички. Бурлакидзе припали лулата си и през рамо, уж нехайно запита:
 - Маша, у вас часто такие щучки являются4?
 Тонът му й се стори прекалено дружелюбен, а и афекта от нахалството на III поетеса още не бе отминал, затова отговорът й прозвуча предизвикателно:
 - Какви?
 - Шефът говори за видението преди малко. - опита се да преведе Камен, превключвайки скоростите.
 - Какво видение? - стресна се пасажерката. “Нима всички са видели?…” - просветна в главата й. Мария неспокойно се размърда и сведе очи към върховете на обувките си.
 - Как какво? - зачуди се той - Оня с железния мундир и сабята… Белокосия…
 - Не ви разбирам. - сгуши се в яката Мария - Прилошало ми е от виното. Още ми се гади… Свийте наляво, кйщата с резбованата оградка.
 - Охо, руский дом! - димната завеса над Бурлакидзе скри предната част на кабината и само бързата намеса на Камен спаси пътничката от задушаване. Отвори й вратата, готов да я придружи до портичката с чадъра. Когато понечи да стъпи на паважа, Мария се извърна по посока на брадатия кратер:
 - Благодаря ви! - промърмори несигурно - Лека нощ…
 - Ни за что5! - поклати тюбетейка руснакът.
 Бодигардът я изчака под навеса на верандата да си отключи. Преди ивицата светлина да се стопи зад гърба й, тя го чу да казва:
 - Пази се Мария, не настъпвай дявола по опашката, замини още утре.
 Изтича подире му, но от булото на дъжда успя да различи само топящите се в далечината стопове на черокито. Баба й по нощница, наметната с вехто палто стоеше разтревожена в коридора.
 - Какво има, чедо, да не сте се скарали с Пенка?
 - Не, бабке, тръгнах си по-рано. Даже ме изпратиха! Уф, че е влажно, да му пийнем по едно чайче, а бабке…
 Резето тракна. Прозорците на кухнята светнаха в зелено през пердетата. Редките отблясъци на отминаващата буря скачаха по вокрия покрив, чертаеха клонести сенки в градината. Валежът стихваше, върбите, реката, градчето си отдъхнаха - нямаше да е днес…
… … …
 Вече 3 дни, 4 часа и 48 минути слънцето пъплеше към своя зенит и едва преди малко Пустинника забеляза, че стъпва точно върху сянката си. Черният дротик още стърчеше в лявата му плешка - преди да потъне онзи бе успял да го улучи, макар не там, където се целеше. Ослепи го светлината на нагръдника6. Болката и кръвотечението отдавна бяха стихнали, ала дървената част на копието пречеше да се загърне добре с кожите, та рамото му се бе вкочанвило от режещия студ. Отвреме-навреме вятърът вдигаше сухите, мразовити песъчинки и ги запращаше в лицето на Пустинника. Нямаше как да измъкне зъбестото острие. Трябваше му помощ. Но по надиплените хълмове на дюните, чак до плавната линия на хоризонта, не се мяркаше жива душа. Само охрените вихрушки извиваха безплътни тела в танца на въздушните пориви, за да се слегнат внезапно, оставяйки пространството между пясък и небе пусто и безжизнено. Пустинника знаеше, че трябва да върви без да спира, въпреки че краката му затъваха до глезен в ледените хребети, въпреки раната и умората, напук на жаждата и глада. Времемерът на китката му отчиташе дни, часове и минути, които тук не важаха. Имаше само един миг, важен за Пустинника и той трябваше да бъде на желаното място имено в този миг. Падаше се 77 час от денонощието на Плутон, по пладне. Тогава щеше да профучи табунът на дивите рееми. Ако го пропуснеше и не успееше да хвърли ласото на врата на някой от тях, цялата му мисия губеше смисъл. Следващото преминаване на реемите-еднорози бе след 38250 часа.
 “Как ще хвърля примката с една ръка, Боже? Как ще удържа устрема на железните му мишци с дротик забит в гърба?” - питаше се Пустинника. Оставаха по-малко от дванвадесет минути до уреченото време. Нямаше никакъв шанс да се справи. Той коленичи, за да отправи поредната си молитва към Всевишния:
 - Господи! - викна Пустинника към студената ясна твърд - Зная твоята вечна Мъдрост и твоя Съд ще е справедлив над мен! Душата ми дръзна своеволно да се изпречи срещу стихиите, да лети из пространствата Ти и да премери нищожните си силици с онзи, чието копие изпива сега моята надежда. Но, Боже Всемогъщи, нима съм допуснал тщеславието да ме завладее? Вярно е, че греховете са присъщи на корубата, на съдината в която Си благоволил да пратиш духа ни, ала също така, Ти, Всезнаещият, Си ни дарил със свойството и умението да си сътворяваме надежди, заради Името и Славата Ти. Та, нали Ти, Боже, благослови ума и ръката ми, нали Ти даде криле на изстрадалата ми душа? Не е ли Твоя Повелята да се браним от неверника и да громим нечестивеца? И не ли за да ни спасиш прати свидните Си чада при нас; и не ли заради нас, мухите в Твоята шепа, са Прозреннията и Каноните Твои? Господи, Боже мой, дойдох и ще си тръгна от този свят по Твоя воля, но смили се над мен и подкрепи изнемогващите ми жили, дай на очите ми светлина, на разума - мъдрост, а на сърцето - кураж! Позволи ми още веднъж да се преборя с онзи и ако и този път не спазя заветите Ти, и не оправдая Твоите очаквания, то прости на недостойния мой нрав или накажи ме според делата и помислите ми! Нека да бъде Волята Ти!!!
 Кристалите на нагръдника засияха между щавените кожи. Многоцветен лъч озари падинката пред Пустинника. Пясъкът в осветения кръг се нажежи, бял дим обгърна молитиля. Горещ гейзер проби повърхността и застина във формата на стъклена фиданка. Слюдени огледълца потрепваха вместо листи по краищата на кварцовата корона. В тях Пустинника се видя стократно размножен, но преди да ахне, нова метаморфоза го накара да падне ничком, повтаряйки:
 - Велики Боже, Велики Боже…
 От мястото, където преди секунда стоеше младото дърво, го гледаше крехка девойка в бяла роба. Лицето й бе бледо и решително, на устните й играеше плаха усмивка или по-точно сянката на едно забравено присъствие, носещо спокойствие и вяра. Непознатата се приближи бързо и докато Пустинника се чудеше дали да отскочи или да остане неподвижен, тя изтръгна дротика от рамото му и го захвърли в пясъка. Смъртоносното оръжие се сгърчи като змия, плъзна се по склона на дюната, изчезна. Девойката седна до Пустинника, приканвайки го да сложи глава в скута й. След което запя:

  “Поиска къшей хляб - с къпини го нахраних.
  Вода поиска чиста - целунах го по устните.
  С косите си превързах на тялото му раните
  и мрак разстлах над мен, над него и над миртите.7

 За него песента й беше толкова странна и непонятна, че следващите строфи той дори не прие като думи. Усещаше как гласът на непознатата се вмъква в артериите му, как разбужда скритата в мускулите енергия, как разхлабва опнатите му нерви и избистря ума. Вслушан в напевния ритъм, Пустинника се изправи и размота ласото навито около кръста му. Приготви и пробва примката, завъртя я над глава. Тогава стадото рееми се появи с глух тътен в далечината. Над вирнатите им еднороги глави жълт пясък замътни небето. Пустинника дори не забеляза, че песента не звучи, че непознатата я няма. Беше забравил и нагръдника… Той оглеждаше мъжкарите в челото на табуна, избираше кого да впримчи…
… … …
 Мрежите на домашния паяк проф. д-р Колев и тарантула Бурлакидзе ставаха все по-гъсти и преплетени. Жертвите им засега пърхаха необезпокоявани и това дразнеше ловците на души. Срещата им, провокирана от бутилката “Смирнофф” и посланието на професора, се състоя на една от пейките в паркчето между психодиспансера и руините на болницата, в присъствието на двете бдящи сенки - Гоби и Камен. Обичайният ромолеж временно бе спрял, слънцето провираше пръсти през облачните дрипи, галеше шипковите храсти и едва разцъфналите клони на черешата, надвесена над главите на събеседниците. Бодигардът на професора крачеше нехайно по чакълестата алея, уж крайно зает с различаването на пернатия певец, който току се обаждаше от короните. Колегата от противниковия лагер, разположен удобно върху близката пейка, бе зает с любимата си играчка - запалката. Шефът му не бързаше за рандевуто и когато в 12 и 10 по обяд пристигнаха на уговореното място, доктор Колев видимо се бе изнервил. Той скокна и тръскайки перчем пресилено любезно изскърца:
 - Закъснявате, господа! Проблем ли има?
 - О, прафесари! - подаде ръчище Бурлакидзе - У меня проблема одна - ето вы8.
 Последва сухо ръкостискане, придружено от пискливия кисък на Колев. Седнаха и руснакът се захвана бавно да тъпче лулата.
 - Как така, Иля, как така? - професора извади “Марлборото” - Между бизнесмени и стари познати? Защо така грубо?
 - “Грубо!” - присви очи чернобрадият - У меня времени ньет9, прафесари! Ясно?
 - И все пак, и все пак - цялата клиника. Не е ли множко? И един от хората ми е… отстранен…
 - Плохо, прафесари, плохо10!
 Грамадата поклати тюбетейка. Камъчетата скърцаха равномерно под кубинките на Гоби, а авганският наемник слушаше разговора внимателно, ала бе нащрек, защото внезапно спря щракането при появата на облечения в халат мъж в края на пътеката. Той пристъпваше вяло, вторачил поглед в ръката си, по-конкретно в стърчащия като чужд палец. Щом приближи, напрежението у четиримата заговорници спадна до нормалното за тях. Човекът беседваше разпалено с пръста си. Беше пациент от диспансера. За момент изгледа като птица седящите и обръщайки се към палеца, приятелски го предупреди:
 - Тия са от мафията, не ги закачай… Та, да се върнем на темата…
 Болният отмина.
 - Не знаех, че ви трябвам така спешно. - поде пак Колев - Иля, кажете ми, за какво е цялата дандания? И аз си имам ядове… Какво ви е нужно и за кого? За цената ще се разберем…
 - Цина! - прихна Бурлакидзе - Ядави? Прафесари, вие галям чудак!
 Той избълва срещу Колев няколко ароматни облака. Професорът не трепна. Тогава онзи свирепо изръмжа:
 - Цината - ваша жизн! Нужни мне - кри - ста - ли! Ясна?
 - Господи, откъде!? - умът на светилото защрака светкавично. “Разбрали са, значи… Може би знаят повече и от мен?… Кристалите им се приискали… Защо? Мислят си, че са у мен… Това е и хубаво, и лошо… Лошо, защото не са! Какво да правя?” Колев отметна глава и заскрибуца убедително:
 - Иля, че аз никога не съм се интересувал от бижутерия! Как така ти хрумна да търсиш кристали от мен? Виж, благородни метали, ценни книжа - това да! Но…
 - Ядаве малки? - предизвикателно запита димящият.
 - Боже, опази! Иля, стигат ми… Само че за какви кристали говориш? Не ме разбирай погрешно! Идваш тук, вдигаш ми клиниката във въздуха, опаткваш ми бодигарда и накрая заявяваш, че ти трябват кристали… Аз не съм геолог, занимавам се с психогенни феномени, ако си забравил…
 - Ньет! - отсече ядно Бурлакидзе, спомнил си още нещо освен спецификацията на професора.
 - Е, знаеш, стават грешки… - смекчи тона си той - Но ако не ми обясниш за какво точно става дума, най-добре ще е да ми пуснеш куршума веднага. Инак, никаква полза от мен.
 Брадатият колос изслуша с интерес доводите на Колев. След това бръкна в бездънната си пазва, а очите му фиксираха с насмешка бледото лице отсреща. Гоби се вцепени като куче надушило меча бърлога. Камен само щракна капачето на запалката. В ръката на Бурлакидзе се белна голям пощенски плик. Подаде го на професора с краткото “Вот11.” и се залови да разпалва черния кратер на лулата. Пликът съдържаше само две полароидни снимки. Едната бе от някакви археологически разкопки - мъж в бяла престилка клекнал в току-що разкопан гроб, на дъното на който се подава полуразровен скелет. Другата представляваше точна рисунка на реставриран древен накит, състоящ се от седем метални гнезда, в три от които блестяха някакви камъни, може би скъпоценни. На обратната страна на фотографиите, щамповани с безцветни ленти на фирмата “Кодак” , с нервен почерк и зелен маркер бе драснато - на първата “Гробница край град П… , България, м-у VII-VI в. пр. н. ера”; на втората: “Негръдник на мъж, воин, изобр. култа към Седемте Слънца, запазени само три кристала, датир. невъзможна”.
 - Какво е това, Иля? Некромания ли развиваш? Откъде имаш снимките? И какво общо имам аз? - учудването на професора беше почти истинско. Руснакът мълчаливо си поиска плика. Неочаквано, иззад тях, над облегалката цъфна небръснатата физиономия на дискутиращия с палци хахо. Той прецени вещо видяното и отсъди:
 - Перфектна изработка! Казвам ви го като художник… За съжаление кристалите са у брат ми… Той е инспектор тук… Да, да, не ви лъжа… Господине, не ме пипайте!
 Последното мъжът със зеления халат каза на Гоби, който го бе сграбчил за яката и въпросително гледаше Колев.
 - Пусни ме, невежо! - трескаво викна натрапникът - Имам петима свидетели! Ето ги! - разпери петте си пръста пред носа на бодигарда - Те ще потвърдят, че видях Възмездителя…
 - Гоби, остави го! - рече великодушно Колев - Само кречетало ни трябваше… Не се тревожи, Иля, познавам го, скоро постъпи в психото. Наистина е художник, но брат му…
 - Да-а? - проточи Бурлакидзе с готовност.
 - … той ми създаде доста главоболия и накрая изчезна! Работеше с мен и… - професорът прехапа устни и отметна коси. “Какво се разприказвах, по дяволите! Още малко и “братко” ще го нарека!”
 - Как “исчизна”? - ококори се на свой ред брадатият пушач с тюбетейка - Насовсьем? Няма?
 - Така изглежда. Ама, тая, куцата, - не се стърпя пак ученият - Тя ме подведе…
 - Е, прафесари, - надигна се Бурлакидзе да си ходи. Нищо не бе в състояние да го спре - Времени ньет! У нас проблема общая! Найдьоте брат, найдьоте кристали! Ясна?
- Но… - опита се да спори Колев - Нима вярвате на тия налудничави врели-некипели? Този е луд…
- Лъжец! - с патос го посочи болният - Не му вярвайте, господине, питайте завеждащия…
 Гърбът на отдалечащия се исполин в широк, тъмнозелен костюм напомняше за кит или по-скоро косатка. Димейки като презокеански параход, той поспря за миг и без да  се обръща избоботи:
 - Терсите, прафесари, терсите! Ваш срок сьем дней12!
 Камен го последва безшумно. Колев и Гоби тръгнаха по посока на “Балкантурист”, оставяйки пейката и генералския фас на професора в полза на разговорчивия художник-психар. Той се настани, дръпна от ароматната цигара, па се впусна в поредния спор със себе си.
… … …
 Преговорите не бяха твърде обнадеждаващи, но кой знае, можеха да бъдат начало на временно сътрудничество. Така мислеше проф. д-р Колев, докато чакаше Люси в боксониерата на Мухлевентски. Гоби бе отишъл да я доведе. Когато му предстоеше да се види с нея, професорът се преобразяваше. Новият ленен костюм, модния “Саламандър” и вратовръзката на зелени папагали и палмови клонки отразяваха само част от трансформациите, които Колев бе предприел. Скромната кухненска маса на иван-исаковата леля бе превърната в шведска маса, хладилникът - в мокър бар, а кревата - в луксозна спалня с тонколони “Хитачи” от двете страни.
 В момента ученият подрязваше със специална ножичка няколко немирни косъмчета от мустачките си. Етажерката под огледалото в банята, където самотно съжителстваха приборите за бръснене на племенника и четката за зъби на лелчето, тази вечер имаше вид на щанд за мъжка козметика в някой моден бутик. Последен критичен оглед на алаброса и вратовръзката. Най-сетне, доолен от външността си, старият коцкар се изтегна във фотьойла, пак скорошна покупка и запали цигара. Мислите му бяха много по-ясни и подредени след като беседва с руснака. Вече знаеше отговорите на част от неизвестните, досещаше се и как ще реши проблема с кристалите. Предчувствието, че кристалите са възлов елемент, не го беше лъгало. Ето, че и в ИВМИИПУ13 -то са стигнали до тях…
Кроежите му бяха прекъснати от кодираното позвънаване на Гоби. Професорът подръпна жилетката - малко го стягаше в кръста и отиде да отвори.
 Люси изпълни антрето с бежовото манто, косите и парфюма си.
 - Тръмбо, пакостнико, изкара ми ума! - изрече тя вместо поздрав. Въпреки подозренията за двойна игра, Колев не можеше да устои на нейната неподправеност и финес. Целуна я по услужливо оголената шия - тя знаеше капризите му, а зад гърба й подаде няколко банкноти на телохранителя си. Гоби разбра намека и без да се бави напусна квартирата, затваряйки безшумно вратата след себе си.
 - Какво ще пиеш, сърничке? Дай си палтото! - в скърцащия му тембър се бяха появили дълбоки, ниски тонове. Роклята й бе в любимия цвят на домакина - тъмночервено кадифе, с дълбок гръб и висока предница, завършваща с тясна якичка. С този своеобразен бикоборски плащ Люси бе покрита до коляно. Черни чорапи и обувки в кармин допълваха тоалета й. Колев бе очарован:
 - Прелестна си днес, Людочка! Налей ми един коняк… - викна той от коридора.
 - Какво е това място, скъпи? Не бъди така таен!
 - Тайнствен. - поправи я - Не се безпокой, временна квартирка. Сигурно си разбрала, възникнаха непредвидени… проблеми. Но нещата се нормализират, гълъбче, с твоя помощ, надявам се, ще се оправим…
 - Бурлакидзе? - стрелна го Люси разбиращо.
 - Да. - лицето му потъмня за секунда. Но усмивката с която Людмила му подаде чашата, разсея съмненията. Пък и не му се вярваше Актрисата да иска досието й пак да се появи в чекмеджето на прокурора… Чукнаха се.
 - За теб, сърничке!
 - За победа! - смигна му тя.
… … …
 След слеадката раздумка и горещия ментов чай, старата жена неочаквано предложи:
 - Маре, що не посвириш и на мен, чедо, стига съм те слушала през вратата.
 - Мислех, че… - Мария не довърши изречението. Каквото и да беше мнението й преди, сега то не важеше. Баба й бе станала нов човек след като прогледна. При нея физическото и духовното проглеждане бяха дошли едновременно, макар за второто да бе закъсняла с почти цял живот. Внучката весело плесна с ръце и откуцука за акордеона. А пък баба й се настани в кревата, притворила очи в очакване на концерта.
 - Какво да бъде? - презрамките на инструмента почти скриваха раменете на музикантката, а самия акордеон изглеждаше като преносим роял, окачен на крехката й фигура. Бабата загрижено рече:
 - Не е ли много тежко за теб, чедо? Да си беше избрала някоя флейта или мандолина…
 - Казвай, бабке, не ми тежи.
 - Каквото на теб ти харесва.
 На Мария й се щеше да може да изсвири онази мелодия, от Залата. Отдавна не се бе срещала с Баронесата, от нея сигурно щеше да научи и нещо за Ивис. Тя не можеше да си обясни видението споходило я в апартамента на Кетй. Не знаеше какво да предприеме след предупреждението на бодигарда - човек когото виждаше за първи път и чиито подбуди не й бяха известни. Нямаше и към кого да се обърне за съвет - баба й бе последната, която ще тревожи с подобни въпроси… Ех, ако Ивис беше тук!… Може би точно това е Божата воля - сама да се справи, да намери верния път? Също като рицаря в тресавището…
 - Маре, да не ти е лошо, сине? Я по-добре си лягай, остави ги мойте прищевки…
 - Не, бабо, нищо ми няма. Нямаш представа колко се радвам, че ти харесва моето свирене! Мислех си, че те дразни…
 Мария се облегна назад в стола, притвори очи и музиката постепенно изпълни бабината й стая. Беше два след полунощ, но за двете жени тази подробност само допълваше красотата на моменхта. Те бяха живели толкова дъълго чужди и враждебни, макар и в един дом, че внезапното им сдобряване правеше желан и търсен всеки контакт помежду им. Мелодията от плавна и наситена с полутонове се извиси и накъса… Дъднещи ниски ноти и пищящи високи се погнаха като пияни вещици из залата…
… … …
… ЗАЛАТА не беше същата. По стените и мраморните колони пълзеше мръснозелен бръшлян. Подовите плочи и мозайки нашарени със зъбестите криви на безброй пукнатини, тънеха в прах и нечистотии. Тук-там в тях стърчаха настръхналите силуети на татул и магарешки бодил. Под тавана задавено гракаха прелитащите нарядко гарвани. Мъглив мрак се стелеше по ъглите и под фронтона. Пусто и студено… Тя потръпна. Някакъв раздърпан образ я приближи, залитайки, в изкривената си ръка стискаше цигаре… “Какво си ме зяпнала? - викна Баронесата - шляеш се тук, с шибаната си музика се залъгваш! А на него му е нужен кон, глупачке, само кон ще го измъкне от блатото! Още ли си тука, смотла със смотлите! Иди, помогни му! Ама че патка шибана!”… Баронесата кривеше лице и бясно ръкомахаше срещу Мария. Стъписана, тя заотстъпва, препъна се… “Чакайте, мадам, та аз не зная…” “Не знаела! Ти си безотговорна, малка кучка! Защо го подлъга да ти вярва? Имаш достатъчно шибани поводи, за да фучиш като пощръкляла из световете, да го търсиш! А тя седнала да прави серенада на бабушкерата!… Виж какво направихте от Залата!”…
… … …
 Промените у Иван-Исак Мухлевентски, бившия училищен инспектор, не бяха засегнали нрава и външния му вид. Както преди той си бе останал скромен и невзрачен. Ала в мислите си проявяваше повече дързост, в действията - по-голяма решителност. Когато изостави Мария в катуна, Иван-Исак не можеше и да сънува къде ще го изведат премръзналите му крака. Образът на закланото животно и по-точно сцената с търсенето на нерва, беше се запечатила в съзнанието му, и колчем затвореше очи, тя изникваше в паметта му. За да се отърве от кошмара, клетникът се втурна през най-гъстия шубрак, все едно, че видението можеше да се закачи в драките и да изостане там. Той тичаше, препъваше се, пълзеше по билото без да се обръща назад. Кал и ланска шума облепиха анцуга, лицето му се покри с драскотини и мръсни вадички пот. Не го болеше нищо. Тялото му, изтръпнало и калено през последните няколко седмици, се провираше из пущинака като подгонен див звяр. Иван-Исак прескачаше вади и коренища без да се замисля за опасността. Накрая, изтощен и с празна глава се помъкна, опирайки ръце в земята. Заваля сняг и съвсем замрежи погледа на беглеца. Вътрешна жар изгаряше Иван-Исак, снежинките се топяха върху лумналото му теме. В процепите между дърветата проблясваше ярка, неестествена светлина, която го привличаше като магнит. Скоро иглестите длани на боровете се отдръпнаха и той различи престолите.
 За да се опише открилата гледка, да се възприеме и добие поне бледа представа за престолите, човек трябва да е виждал отблизо Ниагара или пирамидата на Хеопс. Ако, освен това, се е губил из широките руски степи и е съзерцавал цунами от някой японски кей, то обемно-пространствените му възприятия ще са подготвени за картината, разкрила се пред очите на Иван-Исак Мухлевентски.
 Седемте престола бяха стъпили здрав върху кубетата на 7 параклис с размерите на храм-паметника “Ал. Невски”. Седемте портала ориентирани към изгрева на слънцето, се извиваха във високи аркади на чиито фронтони бяха изписани имената на светците-покровители на всеки от тях. Там имаше и други надписи и символи, но общото впечатление бе толкова смазващо, че детайлите се размиваха. Престолите, също обърнати на изток, се издигаха, крепени от 3 страни с колонади от по 9 колони - “краката” напомняха гръцки пантеон. Всяка колона бе висока колкото Айфел - 747 метра, завършваше с капител лъвска глава, а на гривите на 27 лъва лежеше седалката. Лявата ръкохватка на престолите бе изваяна от преиплетените тела на змейове и грифони, дясната - от палмови, върбови, маслинови и миртови листа. Иван-Исак по-скоро се досещаше за подробностите в далечината, където плуваха бели мъгли, скриващи облегалките и смекчили ослепителното сияние в небето. Беше необяснимо как успява да обхване цялата панорама, защото от най-близките параклиси той следваше да откроява само каменните блокове на фасадите им.
 Иван-Исак винаги бе съзнавал своята нищожност пред мирозданието на вселената, ала толкова малък и обидно невидим не бе се чувствал никога. Може би, подобно бе усещането в открития космос, когато гласът цитираше Байрон: “Погасна дневното светило и звездите… “ Не, онова беше страх, смъртен ужас! Докато огромността тук предизвикваше преклонение и някаква сляпа, неосъзната готовност за… чудо.
 Разбра, че се издига плавно над боровите върхари, над планината. Съзря долу оваляното си в мъртви листа и иглички тяло. Помисли с насмешка: “Горкото ми чучело! Като се върна ще го почистя…” Въздушните течения го подемаха все по-нависоко и много скоро Иван-Исак се изправи лице в лице с облечените в бяло Учители, седнали в престолите със загрижени изражения. На ръст те бяха същи великани, а на вид - мъдри старци или светци. В средата на “подковата” образувана от седемте престола, Учителят, вероятно старейшината, извиси глас над присъстващите:
 - Ти ли си двуглавът с една глава, осмелил се да убие моренил?
 Гръмотевица да бе ударила Иван-Исак, пак нямаше да го оглуши така. Той се огледа, дали не питат другиго, но погледите бяха вперени в него. Чу се да казва изненадващо ясно:
 - Да.
 - Ти ли си Рот от Полето, усъмнил се в броя на светилата?
 - Да.
 - И ти си същият онзи гребец в Дупката на Океана?
 - Да, аз съм.
 - Значи, - прокънтя гласът на Учителя - Ти си онова Нищожество позволило си да яде стрелички?
 - Да, Учителю.
 - И ти дръзна да посетиш Утрис без разрешение?
 - Да. Пропаднах…
 - Мълчи! - сгълча го крайният отляво.
 - В такъв случай, - продължи старейшината - Ти си Ив Исадор возил се в колесницата на Абадон?
 - Да.
 - Сигурен ли си? Можеш ли да го докажеш? - очите на Учителя блеснаха заплашително като две сини комети. Иван-Исак се обърка:
 - Простете ми невежеството, Учителю, но всъщност, не съм убеден напълно… Името ми по кръщелно сви…
 - Какво? - старейшината изгледа изпод вежди присъствуващите - Кого сме повикали? Да не е подставен като предишния?
 - Казвах ви аз… - обади се този отляво - Не е достатъчно уверен.
- Той издържа изпитанията. - изказа се в полза на Иван-Исак седящият отдясно, до престола на главния - Желанието на Абадон да ни го отмъкне не е ли достатъчна гаранция?
- Или лъжлив ход? - заяде се левият.
 - Стига! - гръмна старейшината - Щом е стигнал дотук, ще го пратим. Нямаме друг избор! Кажи ни, искаш ли да докажеш имената си в битка със злото?
 - Но аз…
 Левият Учител подхвърли уж случайно:
 - И да останеш с Мария?
 - Не го подвеждай! І- екна страшно викът на водача им - Ниее не се бъркаме в личните отношения. На нас ни е нужен воин, комуто да поверим новия нагръдник и търсенето на изчезналите кристали от стария. Докато те са долу, силата на Абадон ще расте. Ти трябва да върнеш кристалите на Седемте престола!
 - Кой? - стъписа се избраникът - Аз ли?…
 - Ти!!! - разтресе се сводът - Ти - убиецът на моренили; ти - съмняващият се в общоприетото; ти - гребецът през отчаянието; ти - престъпващият табута; ти - предизвикалият Абадон! Ти си вече Рицарят на Седемте слънца, Ивисарион; Ти - Иван-Исак Мухлевентски! Върви!
… … …
 - Каква, “Мария”, човече? Тука сме само ти, адвоката, моя милост и разумява се, Господ, отгор. - бай Станой подаде кат долни дрехи на питащия. Държеше ги в заслона, за в случай че дотрябват. Още гол под одеалата, без ясна представа как е попаднал в компанията на двамата възрастни мъже, Иван-Исак пое памучното бельо. В теснотията на заслончето нямаше къде да се усамоти, за да го облече. Опита се с една ръка да нахлузва наполеонките, докато с другата закрива с наметката слабините си, но нищо не се получи. Само предизвика неволни подсмихвания. Юда Леви му влезе в положението:
 - Ако искате, да ви оставим за малко сам…
 - Защо? - извърна се бай Станой - Все мъже сме, наборе, да не е фльорца…
 - Ами, ами… - притесни се Иван-Исак - Само дето още съм скован… От студа е…
 С пламнало теме той се привдигна и демонстративно замуши крак в стегнатия крачол. Когато бе готов и отново зае мястото си до огнището, Станой повтори въпроса си:
 - Та, коя Мария дириш, байно?
 - Едва ли я познавате. - промърмори Иван-Исак - Както и аз вас. Макар че, вие… май съм ви виждал?
 - Казвам се Юда Леви. - започна посоченият - Документирах и правно гарантирах последната воля на леля ви, лека й пръст. А това е мой приятел, планинец от града, бай Станой.
 - Е-ех, старо, личи, че параграфът те е цапнал по езика! - забеляза шеговито Станой, клатейки глава.
 - Помня ви! Черпих ви с чай…
 - Точно така. Госпожата ме беше поканила във връзка със завещанието. Бях й писал, че може да разчита за юридически съвет и пожмощ на мен.
 - Оказва се, наборе, че си имал стар познат тук.
 Планинецът разръчка огъня и тури още няколко криви клона. Окаденото чайниче зашумя, скоро щеше да кипне. Всеки се умисли за нещо, хипнотизиран от играта на пламъците и приспивното попукване на съчките. Снегопадът затрупваше вън чукарите, смърчовете глъхнеха под белия кит. Мухлевентски си спомни заръката на Учителите, но къде щеше да намери кристалите, как ще ги измъкне, кой би могъл да го упъти - това бяха малка част от въпросите без отговор, на които тепърва щеше да търси решение… А Мария? Сигурно се е побъркала от тревога! Дали е приела посланието му? Дали го издирва или се е затворила в себе си?… И тоя Дюлгеров замалко да обърка нещата, въпреки че руснака ще го притисне пак. Трябваше да се действа бързо! Но откъде да започне?…
 - Това, твое дело ли е, байно? - Станой извади от джоба си амбалажната хартия и я подаде на Иван-Исак. Той пробяга по редовете и вдигна глава, зарадван:
 - Да, къде го намерихте?
 - Че тука, на масата беше.
 - “У единият е Ключът, другият има средството”… - повтори на себе си Иван-Исак - Това навярно сте вие?
 - Бива, бива, байно, ний ще сме. А, наборе?
 - Вероятността да не сме е нищожна. - потвърди Юда. Чаят завря и из помещението се понесе аромат на риган и мащерка. Бай Станой разля питието в очукани канчета от алпака, а за подслаждане сложи на дъсчената софра бурканче захаросан мед, от резервите. Тримата посръбваха от горещата течност, вслушани във воя на засилващия се вятър. Горе, в планината, баба Марта не се предаваше толкова лесно.
 Станой опипа пак поличката, но освен празен плик с дупка на дъното, друго не намери.
 - Имаше сухари вътре, ама пусти щапорци14 са ги омели…
 - А цигара да имате случайно? - това наследство от лелчето Иван-Исак не искаше да остави. Може да е неприятно за непушачите, да е вредно за него, ала със запалването на цигарата, той все едно изпълняваше таен обет към покойницата.
 - Бръкни в дупката над огнището. Требва да е останала некоя, за зор-заман.
 Имаше пакет “Родопи” с три парчета вътре. Мухлевентски припали с клонка от огъня. И облегнат на стената на полутъмното стайче им разказа за преживелиците си. Когато млъкна, старият правист се надвеси над него и запита шепнешком:
 - И всичките тези огромни постройки и ансамбли се издигат тук, така ли?
 - Хем са тук, хем не са, старо…
 - Предполагам, в друго измерение. - допълни разказвачът. Кратките им обяснения не задоволиха Юда, та ,за да му даде време, да смели чутото, бай Станой пак наля канчетата. За себе си той бе решил проблема и за да не бездейства, примъкна късо секирче изпод нара, па се зае да окастри чепатите клони на една клекова вършина.
 - А ако все пак е било само трескав сън? - изказа съмненията си адвокатът. Старият планинар се подсмихна:
 - И за седемдесе и шестия ден беше сън, наборе, а какво излезе? Прекарал съм по тия ридове житието си, но гол като пушка човек да изкара три дни на студа, март месец, и после да се вдигне, все едно е задрямал лятоска под крушата - е-е, таквоз нещо не съм виждал! На това у съда му викат “доказателство”, нали, старо?
 - Добре, Станое, убеди ме. А сега накъде?
 - Сега ще му хвърлим един хубав сън, а утре-заран слизаме долу и ти уреждаш тапията за партамента - продал - нашия човек, купил - твоя милост. Подпис, печат - както си му е редът. Нали си средството, джанъм, или онова бяха само приказки?
 - Кое? - сецна се Юда.
 - Че оставаш при мен, че пари ти не требват…
 - Как иначе, Станое, как иначе! Но за какво са…
 - Пари си иска Софията, така знам аз.
 Този път се намеси и Иван-Исак:
 - Какво ще правя там? Нали за мен става дума?
 - Ще ти се наложи, човече. Знам го Димо от музея, знам ги и кристалите. Тука държат, как беше, митацията…
 - Имитацията.
 - Да де, купешки думи… А истинските са у народния музей, у сред Софията. С Димо от прогимназията сме така - той потри показалци - беше се шашардисал в това айдушко време, де да ги пази. И се сети, че там имат сейфа, каса де, за таквиз неща, старовремски. И ги прати по нарочен човек. Преди две години време.
 - Значи са там? - въздъхна Мухлевентски. Задачата му ставаше като детска игра. Обаче, Станой прекъсна порива му:
 - Беха, човече, беха! Дали са още там, само Господ знае…
 Тишина. Вятърът току подсвирваше в оджака, но от това на тримата събеседници не им ставаше по-ведро. Особено на Иван-Исак. Столицата! Големия град с трамваите, блъсканицата, с колите и светофарите на всяко кръстовище! С пушека и шумотевицата! С непознатите улици и хора… Това беше чувал от съграждани били в столицата за ден-два. От лелчето, чиито преценки Иван-Исак винаги поставяше под съмнение, не защото не й вярваше, а защото темпераментите им се различаваха дотолкова, че не оставаше място за сравнение, от нея бе слушал съвсем друго. Тя се захласваше по балконите на Народния театър, по “Бамбука” и унгарския ресторант, “Варшава”, “Балкан” и “София”. Ходила бе в ателието на Щъркелов и у дома на Цветан Стоянов. Беше слушала Милчо Левиев в сладкарница “Пролет”… И изобщо все имена и личности, които още повече стряскаха племенника й. Светът на хай-лайфа го плашеше както нито един от непознатите и враждебни светове в сънищата му… И утре той щеше да се сблъска с панелната Горгона. Без подготовка, без приятелска подкрепа…
 - Ама как ще ги взема като са в сейф с аларма, а и охрана ще има, въоръжена? Не е ли по-добре да потърсим помощта на Дюлгеров? Да ги изиска под някакъв предлог…
 - Ти какво? Вече отстъпваш? - внезапно кипна Станой - Вдигнали сме се, старо, да помагаме на… редко лайно!
 - Е, де, Станое, не е виновен човекът. - защити го Юда - За новак си е страшничко… Бил ли си в София?
 Мухлевентски поклати пламнало теме.
 - Ето, видя ли? За провинциалиста София е като ламя и златна ябълка едновременно. Ужасява и привлича.
 - Казали са му да върви, значи - ще върви! - твърдо, с несвой глас отсече Станой - Инак, ще си дирят друг!
 - Ама и аз съм една… баба… - виновно продума Иван-Исак - Няма връщане. Утре тръгвам.
 - Ха така, човеко! - блеснаха пак зъбите на планинаря - Я повтори!
 Мухлевентски се изопна като струна и взрян право в очите му, каза решително:
 - Тръгвам!
… … …
 Потапница така се пенеше и преливаше в крайбрежните дворчета, че скоро можеха да я прекръстят на Потопница. Водите от бързотопящия се сняг на “Сарп тепе” напираха в тесните клисури и наводняваха полянки и ливади. “Варни гьолове” заляха шосето към завода, лъката, предвидливо напусната от катуна, заприлича на мочур. Над нивото на разливите се проточваше като скелет на диплодок железният мост и ж.п. насипа с безкрайните прешлени на врата и опашката му. Ленива мъгла се спускаше по поречието и над града. В ранния час трима мъже прекосиха влажните коловози и хлътнаха в чакалнята на гаричката. Часовникът на перона показваше 7 и 20. Най-високият отметна качулката на черната си мушама, надвеси се с широка усмивка към прозорчето на гишето, па запита закачливо:
 - Марче, бе, кога тръгва обедния трен за Софията?
 - Тринайсе и трийсе, бай Станое, да не ни напускаш?
 - Да пази Господ, Марче, как да те остава самичка!
 - Знам ли? Некоя софиянка може да ти е завъртяла изкуфелницата - закиска се ситно касиерката.
 - Де, Марче, де, без обиди - с никоя не те сменям! - бай Станой добави сериозно - Ще има ли места?
 - Колко щеш. Зарад бедствието никой не пътува по нашто трасе. Избикалят по подбалканската.
 - Със здраве, Марче! Ще намина…
 - Гост ли чакаш? - не се предаваше Марчето.
 - Аха, аха, - подвикна й отдалечавайки се планинарят - Гостенка е… с косата!
 - Фу-у, да ти се не види!
 Троицата се запътиха по траверсите в посока към столицата. Покрай кантона на Геле, през прелеза, стигнаха до тунела под Пейови рила. Покачиха се преко леските и хванаха старата пътека, слизаща от “Престолите”. Без да продумат те свиха по “Братя Миладинови”, вмъкнаха се в станоевия двор. Мурджо ги посрещна с високо размахана опашка и ги придружи до вратата на къщата.
 Слънцето току-що беше стопило мъглата, когато нови облаци се стълпиха връз него и от сивите им кожуси закапаха тежки капки. Те трополяха по керемидите над главите на Мухлевентски и Станой, седнали в очакване до бумтящата печка. Чакаха адвоката.
 Юда Леви бе постъпил далновидно, прехвърляйки парите си в клона на тукашната Пощенска банка. Той изтегли 20 000 и въоръжен с тях и пълномощното от Иван-Исак, което сам написа, а Мухлевентски подписа, отиде в общината. Позабави се, докато открие колега в администрацията, комуто щеше да приложи един от изпитаните методи, отвращавали го и до днес. Но нали целта оправдава средствата? Адвокатът Първанов беше схватлив човек с широки разбирания и огромен корем. Избелелият му мастилен костюм бе лъснал на лактите и задника, но тлъстото му кутре носеше масивен златен пръстен. Прие с готовност както таксата, така и пачката за “непредвидени разходи”.
 - Радвам се, да услужа на колега! - потри пухкави длани той - При това от столицата. Мога ли да разчитам на същата отзивчивост, ако възникне някой случай? Да речем, пред върховния съд.
 Наглостта на Първанов не изненада Юда така, както дебелашкия му тон. Фактът, че изобщо разговаряше с подобно мекотело, освен, че бе прибегнал до услугите му, накара стария евреин да се погнуси от себе си. Нещо щракна в главата му и Юда усети познатата болка, забравена през последните дни. През живота си бе имал хиляди аналогични случаи, познавал бе не един и двама Първановци, ала скорошния му контакт със Станой и племеника на Сара Бехар го беше подтикнал към мисълта, че хората се променят, че доброто живее у всеки, стига да съумееш да го събудиш. На това отгоре, прибягваше до техните хватки! Болката пак го прониза и Юда Леви залитна.
 - Да не ви прилоша? Седнете! - втурна се да му предложи стол дебелакът. Със свинска пъргавина отърча и до мивката. След секунда вече държеше под носа на Юда чаша вода с нащърбен ръб.
 - Заповядайте, господин Леви… Да повикам доктор?
 Угодническата усмивка на лицето му лъсна като протритите ръкави на сакото. Старият юрист чу как онази врата се отваря отново в мозъка му. “Грехът ти е простен, Юда - каза влезлият - И всеки следващ грях ще изкупваш с болка. Според големината на греха ще бъде и силата на болката.” Вратата пак изщрака, почувства облекчение и отвори очи.
 - Не, не трябва. - вдигна ръка той - Премина ми…
 - Кръвното ли? - Първанов въздъхна без да крие, че всъщносг не здравето на посетителя, а конфузното положение в което би изпаднал пред колегите си в кметството го безпокоеше. Ами ако разберат, че…
 - Нещо такова… - промърмори Юда - След колко време ще е готово? Трябва ми спешно.
 - Разбирам, разбирам! - смигна с подпухнал клепач Първанов. Смяташе, че софиянеца бърза да изпревари друг купувач или се опитва да преметне роднина. Той пак потри длани: - Само пълномощното на продавача ще ме затрудни малко. Нали знаете, нотариусът строи вила…
 - Колко? - страдалческа гримаса изкриви лицето на Юда.
 - Шест… не, за по-сигурно осем.
 Адвокатът отброи сумата върху бюрото. Първанов също прелисти с обигран жест парите, прибра ги в увисналия заден джоб и лъстиво изви устни:
 - След час, господин Леви! Почакайте ме в бюфетчето, долу. Има вкусни сандвичи…
 Старият човек не изчака края на изречението. Изправи се, по привичка приглади лисия си череп и излизайки рече:
 - След един час.
 В единайсет и половина Юда Леви изхвърча от административната сграда като подгонен. Добре че послуша Станой, та взе мушамата, а то сивия му костюм щеше да замяза на гюлдерия. Ала това беше последната му грижа. Документите за извършената покупко-продажба изгаряха вътрешния му джоб. Иван-Исак Мухлевентски имаше два милиона по сметка в банката, а Юда притежаваше боксониерата и 500 000 лева. Беше му леко, спокойно и ведро, въпреки надвисналите облаци, дъжда и… народът с куфари, бохчи и ревящи деца, запътил се към гарата и автобусната спирка.
 - Готово! - беше първата му дума щом влезе в стаята.
 - Всичко ли? - зачуди се Иван-Исак. Бай Станой пое документите от ръцете на Юда. Изчакаха го да се настани при тях, до печката. Протегнал длани към живителната топлина старият адвокат мълча доста. Домакинът се пресегна за чайника, сипа. Това затишие бе нарушавано навремени от пролайването и неспокойния скимтеж на Мурджо пред прага.
 - Що ли му стана на хайванчето? - пустоса го без да ще бай Станой. Въпросът му извади от унеса Юда.
 - Хората бягат, - каза той - затова ще е. По улиците е също като пред бомбардировка. Говореха, че реката се надигнала изведнъж с цял метър.
 - Брех, не думай! - плесна се по коляното Станой. А Иван-Исак скокна като ужилен:
 - Мария! Трябва да я намеря!
… … …
КОГАТО бях много малък се страхувах от тъмното. Не можех да заспя ако лампата в стаята не свети. Беше естествен, допотопен страх. Сега не е така… По-късно ме плашеше мисълта, че майка и татко един ден ще умрат. За мен бяха доста възрастни. Събуждах се в леглото и скимтях като пале от жал по тях. И това отмина… Започнах да се плаша от децата на улицата, от съучениците си в първи клас. Те бяха враждебни, зли, подиграваха се на всеки. Искаха да се бият, да показват превъзходството си над по-слабите, по-глупавите, по-свитите. Не можех да понеса смеха им, пренебрежението в    очите на момичетата… Растях. Паникьосвах се от мисълта за първата среща с момиче. Да не покажа непохватност, слаба мъжественост. По-късно по петите ми тръгна кошмарът на казармата. Старите “пушки”, издевателствата, оръжието, възможността да избухне война… След това пред мен в безреда изскачаха плашилата на завистливи колеги, безцеремонни началства, неверни любовници, лъжливи приятели… С течение на времето болестите и бездетността (евентуална) останаха най-трайните чудовища в съзнанието ми. Преодолявам ги все още. В последно време ме ужасява бедността и близостта на смъртта, моята. И духовната нищета, която грози този свят… Допреди няколко дни си мислех, че ще умра без да съм довършил книгата “Откровения за Последиците”… А тази нощ се страхувам, треперя, не мога, не искам да си призная, че никой, никой, никой няма да си направи труда да я прочете… Спасително се подсещам - а сценарий за филм? И веднага отхвърлям такава възможност. Книгата се пише, за да бъде четена, а не гледана. Значи, какво? Трудът ми се обезсмисля… Важното е да имаш покрив, храна и жена? Така ли?… Не мога да заспя, мира не ми дава тази мисъл! Искам да оставя нещо след мен! Не! Искам да съм вечен!!! Смърт, мрак - о, Господи, най-свирепата болка не ме плаши така, както един безсмислен живот…
… … …
 Мария сновеше в блъсканицата на перона. Повечето бежанци бяха млади семейства с децата си. Глъчка, тропот, скандали. Мобилизираните набързо отряди за гражданска отбрана вместо да успокояват и внасят ред, правеха хаоса още по-голям. С некоординираните си действия и пристрастие в подбора за първия влак, двама от тях стигнаха до бой. По високоговорителите някакъв запасняк убеждаваше, че опасност няма, макар нивото на Потапница да е достигнало незапомнени стойности и въпреки факта, че връзката с окръжния град е прекъсната поради свличане на земни маси по трасето. Според запасняка, положението щяло да бъде овладяно, без оглед на трудностите при изпращането на военни части, за подкрепление и транспорт. Този “странен” според преценката на Мария говорител, заливаше с ужасяващи данни достатъчно подплашените и изнервени хора. Припомни им чирпанското земетресение и това в Стражица. Добави, че в подобни бедствени ситуации жертви дава предимно цивилното население, поради неподготвеност и слаба осведоменост.
- Бих казал - продължаваше специалистът по евакуации - престъпна, повтарям, престъпна незаинтересованост на цивилното гражданство…
 - Нема ли кой да му вземе микрофона на това плямпало! - викна над главите едър мъжага с две момиченца на рамене, близначки. Те нещо се закачаха и за смях дъпаха косата на татко си - Бе, то, ако не ми беха заети ръцете…
 Мария раздаваше на майките с малки деца пакетчета от неприкосновения военновременен запас. Те съдържаха по няколко хапчета хинин, солфатиецол на прах, две марли и бинт. Носеше ги в санпостска сумка с червен кръст. Освен рутинната си дейност Мария постоянно се оглеждаше и слухтеше. Ивис беше тук, в това не се съмняваше нито за миг. Баронесата й каза да го търси. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение… Как да го различи в многолюдието? По-лесно щеше да го усети, отколкото да се мъчи да го съзре или чуе. Олющените колони пропукаха и диспечерката монотонно смутолеви:
 - Нимание… Пътнишкия влак от Ловдив ристига на първи оловоз… Освободете линията… Пътнишкия…
 Влажните кубета на чадърите, скрили част от релсите на коловоза, не се помръднаха. Само задните редици напънаха да минат поне едноо рамо напред. Детски писък, последван от плач и пустосванията на майка, разколебаха временно тласъка на тълпата:
 - И-иии, мале, Бог да ви убие дано! Сгазихте го бе, убихте го!
 Откъм антибиотичния се зададе лъсналата мотриса с включени на габарит светлини.
 На север от градчето пъплеше друга колона от бежанци. Частни автомобили, микробуси, два-три камиона с фирмени надписи, претъпканите градски автобуси, два трактора и една магарешка каручка. Върволицата се гънеше като гигантско влечуго към магистралата. Улиците опустяваха с всяка минута. Тук-таме баби и дядовци с по едно вързопче под мишка притичваха до съседи и роднини живеещи на баир. Някои носеха и съвсем ненужни, но скъпи им вещи и животинки. Стенен часовник, дървена етажерка, котарак, табуретка, ковьорче, даже еднорога коза. Сърдити комшии и скарани роднини се сдобряваха пред общата беда. Е, разбира се, някои отваряха врати по-колебливо, други пристъпваха прага с уговорка за себе си, че е временно, че нямат избор. Трите места, които водата щеше да заобиколи бяха гарата, хълма с гробището и квартала “Могилите”, където за късмет се падаха Руската и къщето на Станой. Бабата на Мария вече черпеше с чай непредвидените си квартиранти, а те цъкаха и не можеха да се начудят на разказа й за проглеждането. За тези, познаващи я по-отдавна като строг и пестелив на думи човек, промяната беше още по-изненадваща.
 Пръв затъна до прозоречните решетки разпуснатият психодиспансер. С един от фирмените камиони, опаковани в усмирителни ризи заминаха буйните пациенти. Денчо не беше сред тях. Само по чехли, пижама и болничен халат той смело шляпаше през растящите вади по “Балканска” и обясняваше на палеца си:
 - Възмездителя ще е тук много скоро… Виж колко вода. Може би, ще пристигне с подводница?…
 Трите черни джипа на Бурлакидзе изфорсираха покрай него, оставяйки разпенени следи, подобно патрулни катери. Обливайки го от глава до пети с мътилка, черокитата отнесоха зад тъмните си стъкла не само познатата ни компания, начело с пуфтящия брадат исполин. Още двама пътници споделяха пътя им към София. Единият, пребледнял от уплаха, се бе свил на седалката, стараейки се да увери околните, че е задрямал. Другият се заливаше в звънък смях и безгрижно отпиваше глътки шампанско направо от бутилката. Ще добавим само, че първият бе историк, а вторият - стрийптизьорка с артистични наклонности.
 След като изпрати с проклятия “нечестивците”, Денчо се приближи до вратите на частен магазин за луксозно облекло. Собствениците, мъж и жена на средна възраст, товареха наръчи с костюми и вечерни рокли в багажника на клекнало под тежестта “Жигули” комби.
 - Божичко-о-о! - проплакваше жената - И половината няма да побере! Казвах ти аз…
 - Казвала, казвала! - крещеше съпругът, натискайки с две ръце стоката - С кой акъл накупи толкоз парцали? Няма начин, половината ще отидат!…
 - Дума да не става! - инатеше се половинката - Два курса ще правим! Тия ще оставим у кака, на “Могилите”…
 - И като се върнем, тука ще е аквариум…
 Денчо продължи разходката си. На места реката преливаше през бордюра, образувайки плитки басейни по протежението на улицата. Мокър и петносан като хиена Денчо се затича към стълбището на кметството. Ставаше му студено. Под козирката се бе приютил още някой. Той се люлееше от пети на пръсти и си тананикаше фалшиво:
 - Моо-рясите зе връъ-шат от жерното моо-реее, замо моа мил… моа мил… Е-е, здрасти, Денчо! Ше удариш ли една? - певецът му подаде шише лавандулов спирт. Денчо не го позна. Нещо повече - той не реагира и на името си. Огледа се, вдигна палец към очите си и запита:
 - Кой е този?
 - Ма, и ти яко зи се пошерпил… Не ме знаеж веше, а?
 Братът на Мухлевентски плахо се отдръпна.
 - Ако шеш! - обидено рече онзи - Назраве!…
 - Завеждащият скоро ще мине на визитация. Трябва да се прибирам. Довиждане, господине!
 - Кво? - пияницата залитна встрани и седна на стъпалото. Когато вдигна поглед, Денчо се скриваше зад ъгъла на сградата. “Мнохго ти здрае!” - промърмори след него спиртосаният.
… … …
 Иван-Исак Мухлевентски успя да се шмугне в първото купе, преди навалицата да го затисне. Веднага дръпна прозореца и викна на бай Станой:
 - Намерете Мария, кажете й, че съм добре! Кажете й още… Погрижете се за нея!
 Той не се боеше, че в тая блъсканица ще се появи Колев. Ако речеше да пътува, професорът разполагаше със собствен транспорт. Само дано Мария се оправи… Юда и Станой му се заклеха по сто пъти, още там, край печката, докато го придумваха да не рискува точно сега, че ще я издирят и ако трябва ще стоят на пост пред Руската. Но дори това не го успокои напълно. Искаше да я види, преди да се впусне в тази рискована авантюра. Искаше да види одобрението и подкрепата в очите й. Тогава и на край света отива!
 - Спокойно, човеко, ще я вардим! - усмихна се отдолу Станой. Едва устояваше да не го повлекат към вратата на вагона. Погледът на Иван-Исак се спускаше хищно под всяка тъмна барета и се рейваше пак над бомбета, качулки и дъждобрани в търсене на любимия образ. Внезапно, в гъмжилото около върлинестия изпращач, се появи познато лице-маска, зинало като в гротеска на Гоя. Количествата червило, грим и руж не можеха да прикрият беднотата на вътрешния му мир - беше Магда. Най-сетне дрезгавият й фалцет надделя над олелията:
 - … Иване, Иван-Исак! - вдигна ръце към него бившата му жена - Дигни ме, дигни ме през прозореца, бе! Чуваш ли!
 Мухлевентски, аха, да се пресегне, но в този момент от прозореца го измести гърдеста лелка, някой го хласна с куфар под коленете и той седна почти в скута на трети тарикат, промушил се на мястото зад гърба му. Долепи нос до мръсното стъкло, продължавайки да се взира навън. “Господи, това ли ще е спомена за родния ми град, последното към което ще се връщам в самотни нощи и трудни моменти? С образа на Магда ли ще се теша? Не заслужавам ли, да я зърна поне, Боже! Да ми помаха поне!” Диспечерката гъгниво занарежда:
 - Нимание… Рекратете ачването… Нимание…
 Дребничкият Юда Леви ситнеше решително през оредяващата навалица, повлякъл за ръка Мария. Иван-Исак ги забеляза преди да се изравнят с неговото купе. Под, над и дори върху него мърдаха и се наместваха крайници, кънтяха псувни и клетви. Но педята стъкло нямаше да отстъпи никому! Мария видя разплескания му нос и неволно се усмихна. Машинистът все едно само това беше чакал. Свирката разцепи гъсто наситения с тревога и влага въздух, мотрисата избоботи страховито, като че с нежелание потегли вагоните от чиито врати и прозорци стърчаха гроздове глави и ръце. Мухлевентски следеше жадно всяко движение по устните на тичащата след влака Мария. Това, което безпогрешно прочете по тях беше: “На добър час! Ще те следвам където и да си! Обичам те!” “И аз…” - простена в себе си и почувства парването на една щастлива сълза. Толкова щастлива, че освен мъка, не можеше да причини нищо друго…

____________
1 Предпазител и дръжка на меч. ^
2 Камене, помогни й!!! (рус.) ^
3 Почакай, миличка! (рус.) ^
4 Мария, често ли ви се явяват такива нещица? (рус.) ^
5 За нищо, няма за какво. (рус.) ^
6 Нещо като медальон или муска, помагаща на свещениците за връзката им с Бога (библ.) Да не се разбира в буквалното определение за нагръдник. ^
7 Из стихотворението на А. Ц. Джи “Пустинникът” ^
8 Имам един проблем - това сте вие! (рус.) ^
9 Нямам време… (рус.) ^
10 Лошо…. Лошо! (рус.) ^
11 Ето. (рус.) ^
12 Срокът ви е седем дни! (рус.) ^
13 Институт по Вътрешно Мозъчни Изследвания на Името на Пруст и Ушаков ^
14 Вид гризач, лешников сънливец - (диалект) ^
 
 

КРАЙ  НА  ПЪРВА  ЧАСТ

16. XII. 1995 г.
   СОФИЯ


 

 
 
Винаги ще има продължение!
г Владимир Писарски. Всички права запазени.
г 1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени.