Владимир Писарски

пътепис

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

МАКЕДОНИЯ - ЕДНО ПЪТУВАНЕ БЕЗ ВРЕМЕ

 

Владимир Писарски

 

         Нямам търпение да опиша тази седмица из Македония, но нека малко ми премине превъзбудата и разочарованието, че всичко свърши толкова неусетно и ето ме пак в делника - за кой ли път... Но припомния ли си езерото, пиките на кипарисите, белите къщи с калдаръмените стръмни улички, където една кола може да се разминава само с пешеходец, и които улички най-неочаквано свършват в кейче или се превръщат в каменни стъпала, нагоре през дворовете, обградени от жасминови храсти, смокинови великани, маслини, лозници, киви, цветни лехи от непознати цветя... Къщи като в стария Пловдив или по-скоро като в Мелник, къщи, между които смокини, кипариси, църкви и манастири се състезават да те изненадват с броя и разнообразието си, покривайки хълма над блестящите води на езерото-море, в чиито чисти води погледът може да се промъкне до дъното, дори и на 30 метра от брега. Хълма, увенчан с руините на Охридската крепост. Хълм, който първите поселници изкачили с мъка, и, отривайки чело с длан, възкликнали: "Ох, рид!!!", та от тази благодарна, изпълнена с възхищение въздишка се родило и името на града...

         На 4. 11. в 19 часа рейсът благополучно се насочи към границата ни с Македония, близо до Благоевград, а не при Петрич, както предполагах. В рейса бяхме 8 души за пленера - 4 мъже и 4 жени... Трябваше ми малко време, да се отпусна и заговоря с някой от групата. Познавах само Габриела Жекова - организатор на групата и основател на фондация "Арт идеи - духовна светлина", която ни плати пътя. Габи е много освободен, ведър и отговорен човек - рядко срещана комбинация, а освен всичко, не знам защо, страшно много държеше да се почувствам добре и да не мисля за нищо от онова, което оставих в София... И успя!

         Другите членове на екипажа ми бяха абсолютно непознати. В последствие научих за тях следното:

         Мишо Шишков - тонрежисьор в "Канал 1", завършил консерваторията, приятел и познат с много литературни, музикални и прочее творци, за предпочитане от Пловдив. Веселяк, артист, свири на кларинет, рисува с масло - било му хоби. Живее на улица "Елин Пелин" в квартал Лозенец, където, когато бях 10-12 годишен ходехме на гости на чичо ми. Чичко Кирчо живееше тогава в дома на родителите на съпругата си, интелектуалци от старо време. Та в тази връзка - Мишо Шишков в началото обяви, че сме съседи.

         Божидар Бончев - преподавател в Художествената Академия, професор по керамика. Голям слушател, внимателен събеседник, особняк-индивидуалист. Не обича шумните, многогласни компании.

         Илиана (Ия) - Не разбрах фамилията й. Занимава се с кучета, изучава символиката на писменостите, по-специално глаголицата, рисува картини, които имат релаксиращо въздеиствие. С чувство за хумор и някакво вътрешно неспокойствие.

         Боряна Нанкова - манекен, модел и мис Балкани в конкурса за миски с увреден слух в Майорка - 2001 г. Ученичка в училище за глухонеми. Рисува с пастели и акварел - смесена техника. Отскоро се учи да говори и иска непременно да покаже, че го може. Общителна.

         Ангел - Ачо живее в Перник. Професионалист-художник, чешит. Повечето време си мълчи, но не защото няма какво да каже. Рисува полуабстрактно с масло и други техники. Изпипва нещата, не е припрян.

         Ингеборг Галилеева - разглезена снобка, новобогаташка с познания в много области. Флегматичка. Необщителна и твърде инертна. Рисува с масло и акрил добри, леко ексцентрични платна.

         Пътят за мен беше дълъг, непознат (от Гюешево нататък) и крайно предизвикателен, без да броим очакващите ни 7 дни - за първи път от доста време напусках България, а като прецедент можеше да се отбелеги - сам, в абсолютно непозната компания и в страна и град където нямах никакви близки и не бях стъпвал никога.

         Имах две огромни притеснения за момента - как щях да се справя с техниката на маслото и акварела, И изобщо - рисуването на платно с четка. Защото както Габриела Жекова бях силен в графиката, а едно от условията на пленера (единствено според мен) беше да оставим по една картина на любезния ни домакин - желателно да е платно… Вторият тормоз беше как ще ме посрещнат и приемат македонците - такъв, какъвто съм.

         Разбира се, имаше и куп малки въпросителни относно парите, прехраната, минаването на границата, неудобството да си постоянно пред очите на седмина абсолютно непознати и непознаващи те хора и т.н.

         Пътуването щеше да бъде нощно - нямаше да имаме възможност да видим Македония от прозореца на автобуса, а би бил доста всеобхватен поглед, тъй като маршрутът ни прекосяваше страната по диагонал от север на юг. По-късно, снабден с картата на Македония проследих маршрута ни и разбрах в подробности откъде точно сме минали през тази безсънна нощ.

         Ето го самият маршрут:

         София - Перник - 97км - Гюешево - 15км - Крива Паланка - 29км - Куманово - 32км - Скопие - 45км - Тетово - 26км - Гостивар - 47км - Кичево - 63км - Охрид. Или общо 354 км, приблизително.

         След кратките притеснения и разнасянето на багажа за проверка ту на нашите, ту на техните митничари, проверки продължили общо около час, най-сетне "стъпихме" с гумите на автобуса вурху македонски асфалт и се отправихме към Крива Паланка. Първото впечатление беше равното, бездупчесто шосе, на което всички индикации и знаци стояха като току-що поставени. Път планински, тесен и с много завои, но поддържан - оказа се, че това е валидно за цялата пътна мрежа по-която успяхме да минем през престоя си.

         Страховете, насадени ни от CNN и BBC, за размирици, постоянни престрелки и засади на кръвожадни албански банди, промъкнали се в страната, не се оправдаха изобщо. Единствената извънредна пътна такса, освен тези по магистралните законни пунктове, беше малко преди Крива Паланка, ала шофьорите на нашия рейс знаеха за "засадата" и бяха приготвили 5000 динара или около 160 марки за "данък" и всичко мина без произшествия.

         До този етап - Крива Паланка - нашата водачка Габи и Мишо Шишков с когото веднага заговорихме на "ти" и когото през останалото време наричах "бът Мишо", се опитваха да разговарят ту с шофьора, ту помежду си, като отвреме на време ме питаха как съм и дали не ми липсва нещо. С което предполагам, искаха да ни отпуснат и присъединят към разговора. Габи единствена ни познаваше (частично) всички, но другите се опитаха да издремят нощното пътешествие в неудобни йогистки пози или климайки със затворени очи, за да не ги безпокоят. В интерес на истината и аз опитах подобно затваряне и бягство от компанията, но много скоро разбрах, че поне за мен подобно нещо е невъзможно.

         Впоследствие, някъде към Куманово, Мишо се премести до Габи, Ачо, който седеше до мен, се оттегли на празните задни седалки да дремне, Ингеборг заспа на освободените от Мишо места, и така отпред бяхме четирима будни с шофьора, а отзад неудобно дремещи - останалите.

         Водачът на автобуса беше разговорлив, осведомен човек и отговаряше охотно на въпросите на Габи относно местата и градовете, през които преминавахме в тъмното, личащи си по няколкото улични лампи, или по прожектори, осветяващи даден обект - например един от базовите лагери на KFOR. Показа ни местата където са стреляли преди години с артилерия, посочи ни светлинки, които обозначаваха градове, манастири и местности за които само бях чувал. Навън, в тъмните крайпътни клони блъскаше студен вятър, но вътре парното беше така надуто, че човек можеше да пътува и само по риза. Одеалото, което бях взел по препоръка на изпитали дискомфорта на неотоления автобус, се оказа излишно, както якето и сакото, свалени още през първия час на адска жега и потене. Някъде около Скопие си събух кожените полуботуши и по чорапи се разхождах по пътечката между седалките. Свалих обувките си не от жега, а заради опасността да не мога да ги събуя от отеклите си от бездействие крака.

         От Куманово поехме към Скопие по магистрала и я изоставихме едва при Гостивар. Спирахме само на пропусквателните вратички за плащане на магистрална такса - 50 цента или 15 динара, колкото струва запалка за еднократна употреба. Скопие беше почти пуст, и почти не се различаваше от нашите Плевен или новия Пловдив. Редките автомобили не бяха от помпозни марки както по нашите магистрали. Застави, Лади, Москвичи, тук-таме някой малък Фиат или старо Рено и Пежо. Направи ми впечатление изобилието на малки камиончета, чиято марка не успях да науча. По улиците на Скопие, макар да беше към 1 часа след полунощ се разхождаха свободно и спокойно групи и отделни пешеходци. Не забелязах усилено, даже какво да е присъствие на военни или полиция. Къде ли бяха снимали репортерите на световните агенции?

         Габи извади обещаното още при тръгването шишенце с карамелен цвят на съдържанието и странното название "Уиски" и мина между седалките да почерпи нашата неспяща чета послучай успешното преминаване на границата и за настроение. Малко след това Мишо ме извика при тях, до шофьора, защото виждаше, че съм буден. Габи подметна нещо по повод предстоящите ни изяви на полето на охридската култура и спомена за мой евентуален рецитал там. Тя обяви, че Мишо също пише стихове и както се казва "купонът почна"… Първо "изнудиха" мен да кажа нещо. Съгласих се при условие, че и те изпълнят по едно свое стихотворение. Предвид атмосферата създадена чрез уискито, реших да кажа някое по за маса, а и намеците разменяни помежду ни (естествено на шега и без каквито и да било намерения впоследствие) се връзваха напълно с моето стихотворение "ИЗБАВЛЕНИЕ ОТ…" То започва така:

         "Гърдите й се полюляват като боксови торби, пълнежът на които е почти изтекъл…

Коремът й ме сплесква, езикът й заби
свердлото си, изсмуквайки навеки
надеждата, че сетивата ще починат…"

         Когато млъкнах шофьорът Георги спонтанно пусна волана и изръкопляска през смях, твърдейки, че коментарът е излишен. Беше ред на Габи. Нейното беше бял стих, харесахме го. После бат Мишо изпълни нещо като прощална поема на влюбен безнадеждно и завинаги юноша. Тук му е мястото да опиша бат Мишо – 63 годишен, среден на ръст шишко, почти олисял, с бели мустаци и физиономия на добродушен морж. За портрета на Габи – блондинка, полуминьон, със завладяващ смях и усмивка. За годините – над 30 и…

         В хода на коментарите ни относно чутото, Габи – вечният извор на идеи, предложи да направим едно общо стихотворение – някой започва първите строфи, следващият прибавя още, друг продължава и така, докато се изчерпа темата… И тръгна тя!!! Четири часа без прекъсване. Не усетихме кога рейсът задмина и последното градче преди Охрид – Кичево.

         Читателят вероятно забеляза разточителното и подробно начало на пътеписа. Може би просто преживяното беше толкова ново и необичайно, че ми се ще да съхраня всеки детайл. Предполагам, че с развитието и напредването на събитията няма да има нужда от толкова пояснения и забележки. Така че всичко ще тръгне по-енергично и стегнато. Засега обаче, нуждата от описателства е наложителна.

         Малко преди да пристигнем нашето творческо трио трябваше да се разтури, за да смогнем да приберем нещата си, а който е по чорапи да скочи в обувките. На автогара Охрид пристигнахме в ранни зори – 4 – 4 и нещо. Даже такситата не се бяха събудили. По мобифона нашата неуморна закрилница Габи, се беше свързала с домакина ни Христо Момир, който ни очакваше, т.е. вила “Момир” бе готова да ни приеме.

         Момир се бе извинил, че ще се видим по-късно през деня, по-точно вечерта, защото трябваше да си отспим хубаво.

         Напълнихме първите две таксита с наша милост и багажа ни и Габи обяви последната кота – “Улица “Боро Шаин” № 20.” За да не се изгубят таксиджиите поддържаха радиовръзка. През минута сигналът чуруликаше и дращещия глас на колегата питаше или упътваше нашия водач. Охрид още спеше в лека мъгла и предутринен здрач. Но дори и само загатнатите контури на града, през прозореца на колата, бяха достатъчни за бат Мишо да възкликне крилатата си фраза, обръщайки се към шофьора. “Аз съм от Пловдив, знаете ли го?! Филипопол! Там е като тук – все едно съм си в Пловдив! Стария Пловдив…” Честно казано и аз съм бил в Стария град на Филибето, но още първото впечатление беше за по-чисти и тесни улички, повече и по-екзотична растителност, отколкото във втория ни по големина град. По-късно това мнение се затвърди и обогати. А засега бях твърде напрегнат, уморен и развълнуван, за да отбележа каквото и да било. Тревожех се как Габи ще се оправи с плащането, понеже нямахме динари и можеха спокойно да ни преметнат с курса, както пр авят повечето от нашенските таксиджии с чужденците. Плюс това в нашите медии се “намекваше” доста често, че македонците меко казано “не ни любят много”. Бях нащрек за всякакви изненади и проблеми. Но напразно. Подозренията ми постепенно се разсейваха и в крайна сметка изчезнаха напълно. Македонските шофьори не само ни закараха на адреса, но и го издириха и провериха заедно с нас. Накрая всеки поиска по 3 марки и с пожелания за лек ден се разделихме поживо-поздраво.

         Саковете и пакетите, които мъкнехме, не бяха нито леки, нито удобни за носене по стръмните, неравни и излъскани стъпала на улица “Боро Шаин”. Такситата просто не можеха да ги изкачат. Носехме бои, четки, платна, готови картини, и прочее художнически атрибути. Моето рисувателно снаряжение не беше толкова тежко, но за сметка на това бях понесъл 40 книжки “Остров” за да оставя своя дял в охридската културна хазна. След последния напън и въздишките на още притъмнената веранда на вила “Момир”, някак бързешката и без много кандърми се разпределихме по стаите. Долу мъжете, горе – жените. С бат Мишо се паднахме в стаята до входа на къщата. От вратата на стаята навътре се спускаха три странни стъпала, сякаш продължение на цялата охридска архитектура. Две легла, стандартни хотелски шкафчета, масички, гардероб, - всичко от масивно жълтокафяво дърво – плюс хладилник, телевизор и баня с тоалетна. С две думи – достатъчни удобства без разточителство. И чистота. Разсъблякох пътните дрехи и се бухнах в хладните чаршафи, по д трите одеала. Нямах време дори за въздишка – моментално съм заспал.

 

             

    ДЕН ПЪРВИ – ПЪРВА ВЕЧЕР

         Моят охридски сън започна в ранния следобед на 5. 11. 2001г. Съновидение, което ми е трудно да свържа с реалния си живот до този момент. Дни изпълнени с легенди, мистика, красота, доброта, творчество и един постоянен летеж на духа, сякаш е онази волна пеперуда от съня на Конфуций. Ако някога ме попитат дали ми се е сбъднала мечта в този живот, вече знам как ще отговоря – “Да, сбъдна се, в Охрид!”

         В началото беше Габи, но без Христо Момир нямаше и да е на половина същото…

         Постоянния хладен ветрец, както около всички големи водни площи, посрещна съненото ми лице на верандата, обърната към езерото. През смокиновите листа в долното дворче, надникнах към бляскащата като опашка на русалка повърхност – бистросиня, сребриста, лъчистолимонена. Охридското езеро! Вълшебно море сред планински гърбици, пробагрени от още ранната тук есен. Малки корабчета, лодки, рибарски шлюпки се полюшват до каменния кей, вслушани в брътвежа на чайките и шумоленето на вятъра в кипарисовите туфи. Белостенни дву-три катни къщи ме обграждат с надвесените си стрехи като в приказка. Горе крепостната стена е затънала до кръста в растителност, под кулите портата е разтворена широко, за да може горняка безпрепятствено да препуска из руините, будейки древните духове на града – люлка на славянската книжнина.

         В първите няколко минути си като под хипноза. Не можеш да реагираш, сетивата ти блокират, мисълта се върти около един-единствен въпрос – “Къде съм?” Другите още спяха, така че нямаше кого да попитам освен резедавото бързокрако геконче върху парапета на слънчевата веранда, за миг вцепенило се като ювелирно украшение. Не съм сигурен, но стори ми се, че преди да се втурне по свойте си работи, то приятелски ми смигна. Един вид – “Успокой се, всичко е наред, дишай дълбоко!”

         Послушах го. Влязох в банята и се измих със студена вода и сапун до кръста. Топлата нещо никаква я нямаше, но бях подготвен за къде-къде по-големи затруднения. Докато си подреждах багажа и се чудех какво да облека, Мишо се размърда под завивките. След час вече натъкмени, снабдени с фотоапарати и готовност за приключения, се отправихме към “Национален ресторант “МОМИР””, където за първи път щяхме да опитаме ястията и да се убедим в гостоприемството на нашия домакин.

         Къщата с ателието и просторната тераса с маси, стативи и барче се намираше под църквата “Св. Климент Охридски” на 200 метра по права линия от крепостната стена. От двора уличката слизаше с разнородни стъпала и извивки към един от многобройните, кокетни музеи, където тръгваше равно и стръмно надолу с излъсканите си каменни плочи, лъкатушеше като поток между галерии, къщи-музеи, ателиета и етнографски изложби. Магазинчета за сувенири, малки кафенета, фотографски работилници и занаятчийски задруги пъстреха тесните сокачета, стъпала и задънени проходи. Отдясно току блесваше лазурната повърхност на езерото. Едва развълнувано, то кротко поклащаше лодките наредени нехайно по брега, досами рибарските къщи, от прага на които започваше кейче или верандичка с окачени мрежи. Върби, кипариси и палми хвърляха сенки над покрития с обли камъчета бряг. Снимах, стараех се да съм пестелив, но всяко ъгълче, всяка пряка и дворче, всеки параклис и църквичка п росто те грабваха с форми, архитектура, уют и камерност. Все пак се въ здържах. Имах само два филма, а ме чакаха още шест дни и нощи. Стараех се да запомня пътя, за да не завися от групата и да мога и сам да се прибирам и излизам занапред. Страхувам се обаче, че от първи път никой не е в състояние да се ориентира тук. Толкова впечатления и красоти на такава малка територия – непосилно е да запаметиш нещо.

         Най-сетне излязохме с Мишо на площадчето срещу градския вълнолом и кея. Моя съквартирант не спираше да възхвалява и сравнява заобикалящите ни чудноти с Пловдив. Той екзалтирано и дружески поздравяваше всеки срещнат охридчанин, обясняваше му какви сме и що сме и го разпитваше с почти детинско любопитство. Тук, на площадката срещу кея видях за първи път асфалтирана улица. Нагоре всичко бе калдаръм. Шосето завиваше пред каменния вълнолом и се връщаше обратно към “ЧАРШИЯТА” – главната улица, където търговските обекти, бирариите, кафаните, златарските дюкянчета, “менувачниците” – chenge-бюрата преобладаваха. Встрани имаше паркче оградено откъм водата с палми. На преден план в самото му начало се извисяваше огромен паметник на Климент и Наум или на Кирил и Методий – така и не успях да проверя надписа. Нататък, 50-тина метра по навътре, се проточваше ниската дървена сграда на ресторант “Мо мир” с веранда със 7-8 голи, грубо одялани от трупи пейки и маси, а като интериор – разсъхнала се лодка с котва, гребрла и всичко необходимо. Това беше отвън.

         (За ориентация – Охридския дом на културата е току пред ресторанта на Момир.)

         Вътре заведението бе напълно в духа на името си “национален” и в стила на притежателя си – художник и естет – Христо Момир. Между етнографския интериор под ниския таван с ковани полилеи, по стените бяха разположени картини на съвременни художници, повечето в жанра на пейзажа и натюрморта. Двамата сервитьори, разбрали че сме от “арт-колонията на Ристо” се засуетиха около нас: “Една чорба? Кафе! Какво сакате?” С бат Мишо решихме да пийнем по кафе със сметана, пък после да му умуваме за ядене. Вече пиехме кафето – наистина хубаво кафе! – когато до нас се изправи мъж на около 40 години, здрав, набит, чернобрад, с коса вързана отзад на конска опашка и хайдушки орлов поглед. Отначало помислих че това е Христо Момир. Оказа се наистина Христо, но… Сокол – помощник на Момир, известен македонски художник, в момента наш придружител и “бодигард”. В кавички, защото нямаше никаква нужда от подобни застраховки. Ристо, както го наричахме всички впоследствие, поздрави, седна до нас и си поръча бела ракия и вода. Явно го мъчеше снощно преживяване на маса. Бат Мишо по обичая си искрен, го запита какво е това, неговото “кафе”. Разсмяхме се, защото уискито от нощното ни будуване също се обаждаше, понеже (забравих да спомена) от малка бутилка в процеса на стихоплетство отворихме и една голяма. Със Шишков се спряхме на умерен и изпитан вариант – “Скопско пиво”.

         В ресторанта се събираха и останалите членове на групата. По единично и на двойки те сядаха по празните маси, оглеждаха се, снимаха. С бат Мишо си поръчахме “чорба” – тук го изговарят с ударение както да речем “корда” или “борда”. Той – шкембе, аз – телешка. Много е писано и говорено за изцерителното въздействие на шкембе-чорбата върху махмурлука. Мога да кажа, че всяка топла, люта, месна чорба върши същата работа. Пък ако е сервирана в гледжосани гаванки, заедно с топли македонски питчици върху дървена мини софричка в съседство с лют пипер, оцет и чесън – е тогава само се оглеждаш юнашки и питаш, засуквайки мустак – “Къде е следващият махмурлук, верицата му?!”

         Най-сетне се появи Момир – от кухнята на ресторанта, без показност и излишни думи – малко над среден ръст, късо подстриган, атлетичен. Гладко избръснато, открито лице излъчващо ведрост и сдържаност едновременно. Но си личи, че той е сайбията тук – по жестовете и погледите на персонала, на Ристо Сокол, по кратките му, тихи наставления. Момир е облечен скромно, тъмно кожено яке, панталон и обувки от местни марки, предполагам умерено скъпи. Пуши тукашни цигари – “Бонд”. Серт са. По-късно, същата вечер ги опитах. Засега си пафках “Мелник”. Бях се запасил с шест пакета от София.

         Габи връчи своите подаръци на домакина с много пожелания и от сърце – само както тя може. Тяхното приятелство не е от вчера. Пътеводителката ни – Габриела Жекова – наречена по-късно и на шега от нас “дружинната ръководителка”, беше помогнала на Момир да избере правилната посока, посъветвала го беше какво трябва и би могъл да направи. А той се бе вслушал в идеите й… и не беше сбъркал. Галерия “Момир” както и открития от нас и в наша чест “Арт клуб”, бяха все хрумвания на Габи, които Момир с полагащото се уважение бе преценил и осъществил. В страната Охрид (Оз) на магьосника Момир тези неща стават лесно и безболезнено. Като на шега!? Мислите, които по-късно ме тревожеха неведнъж, бяха свързани със сравнения. Сравненията България – Македония. Мъчех се да си припомня за някой българин, който без помощта на фондации и държавни институции, на своя глава организира пленери в собствената си къща. Защото Момир не за първи път кани художници – гър ци, югославяни, местни. Търсех в паметта си някой, макар и държавен ли дер, който да е удържал предизборните си обещания към дейците (явни и не толкова) на Българската култура. Исках да намеря плах еквивалент, поне отчасти, на това, което тук беше станало традиция… За жалост не можах да открия дори и подобие на момировата готовност и подкрепа. Защото тя наистина беше извън представите на нашите културни организации, бизнесмени и политици.

         В тази малка държава, преживяла катаклизмите на верски конфронтации и военни конфликти беше се запазило уважението и стойността на славянската православна книжнина и култура. Преминали през множество изпитания и неверие македонците още ратуваха за националната си идентичност. Някои може би ще ги нарекат крайни, но това е за предпочитане пред НИКАКВИ националисти. “О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш БОЛГАРИН???” Защо трябва да си про-европеец, про-американец, или про-ескимос? Каква е тая българска зараза?

         Нашенецът ще възкликне веднага: “Тоя па! Нагостиха го с телешка чорба и вече е готов да хули! Че то Македония открай време си е българска територия! Какво толкова са направили те, дето да не е и наша заслуга?”

         Наистина малко избързах с изводите… Но от две седмици съм на родна земя и не ме свърта да споделя видяното, усетеното, стореното. За някои то може да е капка в морето, но за мен, минал през дарака на нашенските чиновническо-партийни митарства, беше МНОГО! Моя живот се състои от две непреходни ценности – моето семейство и моето творчество. Повече от 30 години се боря за тяхното оцеляване с всички средства – почтени и не дотам. Мога да заявя спокойно, че македонеца Христо Момир направи за мен (а и за цялата група на този 7 дневен пленер) толкова, колкото нито една официална институция и отделен човек в България (изключвам майка си) не са направили за творческото ми и човешко израстване и изява.

         Но нека продължа разказа си. Разбрахме, че след обилният закуско-обяд ни чака пътешествие през вековете. Домакинът беше наел екскурзовод, който да ни разведе и покаже по-забележителните исторически паметници на Охрид. С гида трябваше да се срещнем на пристана и докато чакахме, направихме си по една снимка с лебедите, които свободно плуваха край брега, търпеливи и спокойни. Соня Янковска – нашата водачка из старините на града, не ни кара да я чакаме дълго. Брюнетка, средна на ръст, жизнена, усмихната и готова да отговори на всеки наш въпрос. Соня притежаваше дарбата да увлича с разказа. Гласът й, дълбок и вълнуващ, все едно имаше свой собствен живот, независещ от нея. Той бълбукаше край ушите ни като хладен ручей, плисваше живителна светлина в умовете и тя, отразена в стените на древните църкви и поселища будеше миналото, задрямало под дебелите сенки на смокините. Гласът на Соня възкресяваше хора от преди векове, техните съдби ставаха за кратко наши. Любови, изневери, стремежи и падения. Така развалините до биваха плът и кръв… Странна метаморфоза!

         През по-малки и по-големи църкви, базилики и манастири, пътят ни първо се изкачваше леко покрай “Робева кука” - Робевата къща, после минаваше през катедралната църква Св. София, градена върху раннохристиянска базилика, от която са останали каменни колонади от началото на XI век. После маршрутът свръщаше към брега, по панорамна алея-стълбище и се снижаваше до сребристите пръски на езерните вълни, стигайки вдадения навътре нос на хълма, върху който кокетно се издига църквата Св. Иван Богослов - Канео. Охранявана от копията на кипарисите, тя се надвесва над самата прозирна повърхност от стръмните скали, в чиито ниши древните рибари от селището Канео са търсили завет, за да построят хижите си. В двора й има малък бял бюст-паметник на македонски писател, който се срещал тайно в черквата с любимата си. След това пътечката водеше стръмно нагоре към място на настоящи разкопки, сред руини на друг храм. За да не изкушават туристите, подовите мозай ки бяха покрити със ситен пясък. Нагоре и все нагоре ни водеше Соня – към последната височина – охридската цитадела - Самуиловата крепост. Или по точно Горната порта на твърдината от III век пр. н. е. наричана тогава Лихнид. Там също се провеждаха разкопки и възстановителни работи, но някои от нас успяха да се покачат на крепостната кула, и стената, опасвала древния град в протежение на 3 километра, като го правела недостъпен по суша от запад, север и изток. А от юг го пазело езерото. Днес руините на крепостта едва се различават по насечения гръб на рида, опръскан с керемидените покриви и белите стени на къщите.

         Спуснахме се към църковниия комплекс Св. Климент Охридски (Св. Богородица Перивлепта). В него под формата на кръст са изградени през вековете три църкви. Тук са пренасяни и крити много от иконите и книгите на преправяните на джамии или разрушени църкви. И една от най-старите архиепископски библиотеки на Балканите. Соня ни обясни, че в понеделник туристическите обекти и храмове не работят, освен ако няма официална служба или празник, та не успяхме да влезем и да се полюбуваме на фрезките от известните по онова време (XII – XIII век) зографи – Михайло и Евтихий. Когато тръгвахме към античния театър, открит съвсем наскоро, по-малък от пловдивския, станахме свидетели на нещо, което не всички забелязаха, но на мен оказа разтърсващо въздействие. В близост до комплекса Свети Климент Охридски имаше училище и децата бяха в междучасие. Те се гонеха и шумяха в двора му, но не това беше забележителното. Някои от тях на път за павилиончето със закуск и, притичваха пред входа на затворената църква. Всяко от тях спираше, вдигаше глава и мълчаливо, някак машинално се прекръстваше, преди да продължи. Чувал съм много българи да твърдят, че сме източноправославни християни, но не бих го помислил дори, сравнявайки това почти вродено почитание и респект със нашето поведение – възрастни, грамотни, някои от нас кръстени в църква – та ние влизаме и стоим в храм като безмозъчни овци и само ако някоя бабичка до нас се прекръсти, и ние го правим. За какво са ми други доводи и доказателства. В Охрид и децата се чувстват православни. Умиление и непонятна мъка бликна от очите ми и ме стисна за гърлото…

         Скритом избърсах сълзите и мълчаливо догоних групата. Гласът на Соня отново ни омагьоса. Забравих да спомена – говореше на македонски, но това изобщо не ни затрудняваше. Дори имах чувството, че разказът й само на този език и само на това място има такова завладяващо въздействие. Беше около 15 и 30 когато наближихме в гръб вила “Момир”, откъм Втората порта на крепостта. Тук решихме да се разделим и една част от нас се насочиха към ресторанта, а другата, която последвах се прибра за кратка почивка и размисъл. Соня обеща да намери време и да ни разведе по други места из Охрид. За съжаление не успяхме – творческия процес също изисква време, а ние бяхме заредени с идеи и емоции така, че надали щяха да ни стигнат и три седмици. А имахме само една.

         По обувките ми се беше събрал ситен исторически прах, тениската влажна от катеренето и най-вече заради презапасяването ми с дрехи на излизане. В ранната утрин беше доста хладно. Преоблякох се, забърсах обувките и се изтегнах в леглото. Опитът ми да смеля чутото и видяното се провали, така че реших да дремна.

         Събудих се от предчувствието, че съм пропуснал нещо много важно. Беше се смрачило – после разбрах, че на тази географска ширина се стъмва рано - 4 и половина. А в 5 вече е пълен мрак. Габи настойчиво чукаше по вратата и ме викаше. Другите бяха тръгнали за празничната вечеря-посрещане, която Момир бе организирал в наша чест. Грабнах няколко книжки и свитъка с готовите графики над който треперех през целия път от София до тук и намятайки сакото изскочих навън.

         Прохладната охридска вечер ме посрещна като стар приятел. Светлинките по нашия и отсрещния ляв бряг, в чийто далечен край едва мъждукаше манастирът Св. Наум, се отразяваха в тъмния гръб на стихналото езеро и придаваха още едно измерение, непознато за несвикналите ми сетива. Докато стигнем ресторанта, кротката есенна нощ се настани над редките облаци.

         Три маси събрани в една. Множество салати, туршии и мезета от вълчи характер. Стъклени, 250 грамови канички с виняк – специална македонска ракия; бела и жъта ракия. По големи канички от същия вид с бяло и червено вино. Усмивки, светкавици, гълчава. Гмурнахме се в това неочаквано (поне за мен) гостоприемство и топлота. Бат Мишо беше в апогея си – душата на компанията. Ристо Сокол ухажваше дамите, Момир току ме подпитваше: “Владо, како си? Добро?” Отговарях – ЧУДНО!!! И вдигах чашата си за поздрав и благодарност…

         В началото на празненството – признавам си – отвреме-навреме в мен заговаряше гласът на бай Ганьовския Тома Неверний. Той ми зашепваше: “Това разточителство сигурно си има цена. Трябва да има някаква сметка и облага. Не може просто, ей така, да храниш, поиш и забавляваш 7 души (Габи си беше приятелка на семейството) и да не изкяриш нещо. Данъци ли ще са? Преференции някакви ли? Престиж ли?… Все полза някаква ще да има!? Не може тъй – безвъзмездно!!!…” Срам не срам, през първите три дни това напомняне звучеше в главата ми, но все по-слабо и неубедително. А дори и да има файда Христо Момир от нашето гостуване – каква по-голяма утеха за нас! Дано наистина сме му били поне малко от полза. Защото това което ни даде той е нещо което не се измерва в пари и данъчни облекчения. Той ни накара да творим! Направи така, че духът ни да се освободи от всички битови задръжки и притеснения и ни осигури всичко, за да покажем полета на този дух!

         БЛАГОДАРЯ ТИ, МОМИРЕ ! Нека Господ те закриля в начинанията ти! Така, както ти окрили нас и нашите изстрадали души! БЛАГОДАРЯ!

         Вечерта в национален ресторант “Момир” ли? Тя тепърва започваше. Момир, като домакин вдигна първата наздравица-тост. Тя ми прозвуча така: “Оценявам вашето присъствие тук и ще се радвам да ви бъда полезен! Дано и вие се радвате!” Габи беше втората ораторка. После бат Мишо се просълзи в своето пожелание… а и някои от нас. Дойде и моя ред – рецитация… Отпърво малко се запънах, но после всичко тръгна като в приказките – по мед и масло!

         Не помня кой първи отприщи танците – Боряна или аз…

 

             

    ВТОРИ ДЕН – ВРЕМЕ Е ЗА ТВОРЧЕСКИ ИЗЯВИ

         Трябва да обявя публично – последните няколко часа от веселбата ми се губят. Събудих се в леглото. Бат Мишо похъркваше леко, а навън едва развиделяваше. Огледах за поражения и загуби. Слава Богу, освен часовете на прибирането ми във вилата, други липси нямаше. Глава не ме болеше, но се чувствах ужасно… Дано не съм потрошил ресторанта или пък да съм говорил глупости! Срам… Стана тя нашенската – “Сиромашко, невидело – наяло се, па умрело!” Много ги мешах напитките, а бях изморен и под толкова много впечатления, че…

         Оправданието всеки си го има. Край.

         За щастие топлата вода беше налице. Един душ и после към ресторанта. Междувременно Мишо се събуди и ме успокои, че само съм танцувал и съм рецитирал стихове – всичко за доброто на компанията. И че просто съм си тръгнал по-рано, придружен от Момир, за да не се изгубя.

         Е, няма начин. Ще трябва да посрещна истината в очите. Напред на закуска, и след това се залавям за четките! Трябва да оставя картина за галерията на Момир. С глезотиите дотук. Сиви, високи облаци бяха покрили небето, духаше бурен вятър, езерото се пенеше и бучеше – същинско море. По безлюдната улица край вълнолома вълните се разбиваха с грохот и заливаха платното до средата. Вдигнах качулката на якето и тъкмо да забързам към уюта на заведението и предвкусваното от 2 часа кафе, зърнах Ачо, самотен войн след снощната битка - на верандата на малка сладкарница. Вече сърбаше капучиното си. Поздравихме се, осведомих се от него за курса на долара и за най-близката “менувачница” – може би закуската ще си я плащаме ние. Редно беше. 30 динара за марка. Нещо като нашите курсове преди 7-8 години.

         В ресторанта, пуст както и целия град, ме посрещна младо сервитьорче и след като прие поръчката ми – кафе, портокалов сок и телешка чорба, върна се от шубера и сочейки книжките които бях оставил снощи, ми поиска една с автограф. С радост му я надписах. Най-сетне да дам нещо, а не само да се тъпча! “На Гоце от автора!” И нечетивната завъртулка, отдолу с датата. После дойде Момир, прие извиненията ми с широка усмивка: “Нищо нема, Владо! А како си?” Книжка с автограф и за него, както и на цялата наша група, която попълваше редиците си в заведението чак до 11 часа. Габи и Мишо опънаха трансперант с реклама за пленера, накачиха картинки и прочее нагледна агитация. Очакваше се журналист от Охридското радио, който да вземе интервюта от нас. Същинската дейност вече започваше.

         Ето как протичаха следващите няколко дни, слънчеви, топли и по своему различни:

         Всеки става когато поиска, но в рамките на разумното – 9-10 часа; слиза в ресторанта за закуска, която заместваше обяда, после се прибира на верандата, във ателието или по стаите и твори. Така до 16 часа, когато оставяхме палитрите и кой каквото иска това прави, но около 18 часа се събираме пак в ресторанта, където срещите с тамошни интелектуалци, журналисти и прочее продължаваха до около полунощ. Обаче, бяхме свободни да си тръгнем и останем по-свой избор, без ограничения, защото заведението работеше без прекъсване, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата.

         Сега за работната площадка.

         На верандата имаше 3 маси, около 8-10 стола, 3 статива. В ателието също имаше статив, 2 маси и дълго ъглово канапе отляво на камината, на което платната съхнеха. Ристо Сокол бе организатор и доставчик – просто му казваш: “Трябва ми картон, платно – толкова на толкова. Трябва ми акрил, палитра, С-200, гума…” каквото и да е. След половин час материалите са пред теб. Платното – опънато, грундирано, сухо. Картонът, какъвто си го поръчал. Боите – първо качество! Какво още му трябва на един художник? Ръце и очи – слава Богу, имахме си – и желание да работиш.

         Имаше и екстри. Барчето на верандата съдържаше чешма, малко газово котлонче, огромна кафеварка, кафемелачка и голяма тенекия с кафе на зърна. На три рафта на стената се кипреха бутилки с бели и червени вина. Всичко това беше по всяко време на наше разположение. И - безплатно!

         Обстановката по време на работа беше неописуема. Гледката към езерото, свободата на действие, обилието на материали и техниките на рисуване – може би всички – просто налагаха да създаваме, да дадем най-доброто от себе си, да експериментираме. Давахме си напътствия и съвети, обсъждахме някоя творба, търсехме помощ един от друг. За заглавията на картините се допитваха изцяло до мен. Станах кръстник на картините на Мишо Шишков, Божидар и Илияна.

         От терасата на вила “Момир”, вдясно, сред китка кипариси и смокини се виждаше Горната порта на Самуиловата крепост. На преден план, самобитен и леко занемарен, се жълтееше калкана на съседната къща, проточен в горния край от почернял комин покрит с турска керемида. Композицията и цветовете ме грабнаха от пръв поглед и започнах да скицирам с молив гледката, без изобщо да съм решил с какви бои ще я осъществя – носех си темпера и мазен пастел. Още не бях в течение за снабдителските абра-кадабри на Ристо. Пък и не бях пипвал четка поне 20 години. Така в мрачния следобед, махмурлия и със съмнения относно практическите си възможности и техники, започнах първата си картина, която в последствие изпълних с темперни бои. Втората беше мазен пастел, също пейзаж, а третата експериментирах с акрил и апликации на речни камъчета, клонки и смачкана кибритена кутийка върху платно 50 на 50 см. Нарекох я “Присъствие”. За първица не станаха никак лоши. Е, от акрила можеше доста да се желае и цветово и като полагане; с пастелите можех да бъда по смел и находчив. Всъщност, като цветове и замах първия пейзаж ми допадна най-много. Като рисунък и цвят напомняше Ван Гог. Съвсем плахо, естествено, тук-таме… Бях скицирал още две с молив и въглен, но тях завърших в София – с пастелите. А готовите можете да видите в “Арт клуб”-а на Момир, който открихме на 10 ноември, ден преди да си заминем.

         Дотогава (11 ноември, вечерта) оставаха още пет дни на рисуване и опознаване – както на Охрид и охридчани, така и помежду си. Освен с бат Мишо, с който се сближихме по съквартирантски, успях да поговоря и с Божо, доцентът по керамика в столичната Художествена Академия. В сряда или четвъртък, не помня точно, решихме с него и Вальо (софийски художник дошъл тук с друга група) да посетим “ексибицията” на местния майстор-фотограф, за който Ристо и Момир ни бяха разказвали. За съжаление името му се е изплъзнало от паметта ми. Жалко. Но портретите и пейзажите които той прави са наистина впечатляващи. Вальо след като гледа и цъка с език доста време, накрая възкликна: “Иди после рисувай!…”

         В петък пък, докато сушех апликираното с С-200 върху платното, стоейки волю-неволю до самата камина, възкликнах, че съм вече “печен художник” и това даде ход на шеги и разговори с Илияна, почти цял следобед.

         В Охрид, освен 40 бройки от романа ми “Остров”, три картини и присъствието ми в македонския телевизионен ефир и радиото, оставих и спомен за два рецитала от мои стихове, които домакините слушаха и оценяваха без превод.

         Но нека се придържаме към пътеписния стил, защото Христо Момир ни изненада с още едно пътешествие – с микробус до манастира Св. Наум.

 

             

    СВЕТИ НАУМ – ТИШИНАТА НА СПРЯЛОТО ВРЕМЕ

         В четвъртък, след обичайната закуска на дружината – рибена, шкембе и телешка чорба, домакинът ни извести, че е уредил микробус и след час, т.е. някъде към 11 тръгваме за манастира, отстоящ на около 30 км. от Охрид, по път кривуличещ живописно между хълмовете в подножието на Галичица. Шосето следва левия бряг на езерото и води до манастира и малко зад него, където е параклисът Св Петка и веднага след това – Албанската граница. През селата Горица, Лагадин, Пештани, Тръпейца, стигнахме светата обител, минавайки по малък мост над устието на река с вид на Ропотамо и бистри води, вероятно идващи от Преспанското езеро. Патици, чайки и други водолюбиви птици бръздяха повърхността, докосвана от вейките на плачещи върби. През този ден високи куршумени облаци притичваха по небето, а сенките им подскачаха по езерото и близките ридове, които ту притъмняваха, ту осветени от лъч светлина грейваха в нови тонове на есенната палитра. По голите албански хребети в далечината отсреща пълзяха сиви пушеци и мъгли, сякаш там се отразяваше пейзаж от друга планета.

         Габи ни каза, че манастирът е съвсем наскоро изграден почти наново. През IX век Свети Наум ученикът на Св. Св. Кирил и Методий построява църквата Свети Архангели, но тя в последствие е разрушена от турците. През вековете манастирът върху руините на Наумовата църква е граден и дострояван нееднократно. Остриетата на тъмнозелените кипариси обграждаха стената и входа на манастира, над който имаше фрезка на орач, вероятно Св. Наум. Още преди да достигнем портата, през ниската желязна оградка върху покривите на манастира забелязах… пауни! Живи, свободно разхождащи се из двора пауни! Не знам какво по-неочаквано от това присъствие можеше да има точно тук. Каква беше символиката и произхода на красивите птици в манастира, не успях да разбера, ала пъстрите им тела на фона на каменните зидове и керемидените покриви, създаваха екзотичен, митологичен вид на мястото. Те шумоляха из клоните на вековните дървета и разцъфваха с ветрилата на опашките в си вотата на облачния предобед. Беше като в приказка.

         Нямаше я Соня, да ни разкаже нещо повече за историята на манастира. В църквата бяха изрисувани Светите Седмочисленици и дори цар Борис, но надписите бяха на гръцки. Нито един надпис на кирилица или дори глаголица. Църковнославянските писмена отсъстваха от стените на това славянско огнище, просъществувало и опазило писменността и книжнината на нашите народи – българи, руснаци и македонци… все православни християни.

         Малко натъжен изоставих групата и тръгнах напосоки през двора. Двама от манастирските работници бяха поканили бат Мишо на ракийка и раздумка. Той точно започваше да им разкрива пловдивските си корени… Усмихнах се на езерото, по чиято огледална глъб облаците тичаха като на сцена, следвани от прожекторите на слънчевите лъчи. Имаше нещо величествено в гледката, нещо вселенско. Вървях по обсипания с огладени камъчета езерен бряг и се мъчех да доловя същността на това усещане за неземност. Кристалните води леко се бръчкаха при устието на реката, вятърът беше високо горе, зает с хореографията на облачния слой, клонче не помръдваше тук, долу. Пристъпвах бавно, пълнех очи и ноздри с обикалящата ме прелест, сегиз-тогиз се обръщах към манастира – той си стоеше на облия нос, потопил малкия си пристан в сивкаворезедавите води, загледан през огромната водна площ към Охрид или пък точно в мен. Мълчалив и нереален.

         И изведнъж на пустия до този момент бряг изникна дълга маса с бяла покривка. По нея червени домашни вина и рибни мезета, около нея – празни столове. Само два от тях са заети – двама мъже седят неподвижно и гледат езерото. Безмълвни са. Имах чувството, че съм се пренесъл във филм на Емир Костурица. Наближих ги. Ристо Сокол и Момир с пестеливо кимване ми посочиха да седна. Направих го без да ща и без думичка да обеля. Тихия звук от бълбукането на виното в чашата ми секна и ние тримата се втренчихме отново в отсрещните каменисти хълмове… Вслушвахме се. В тишината на спрялото време…

         Не зная колко дълго е продължила медитацията ни. Имах чувството, че сме преседели като истукани години наред. Другите бяха ходили до параклиса на Св. Петка, който е на 10-15 метра от македоно-албанската граница, където само една самотна табела предупреждаваше за наличието на линия, разделяща държави, през която се минава само със специално разрешение. Под параклисчето извира вода, която е светена. Вътре в остъкленото помещение има иконки, свещници, свещи (сам слагаш в касичката 10 динара), няма служители, няма охрана…

         Полетът на моята мисъл и фантазия винаги беше препъван от неизбежните съпоставки между у нас и тук. Хора с почти идентичен говор, писменост и темперамент, с култура имаща едни извори и преплетена така история, че е по-скоро обща, отколкото наша и тяхна. И в същото време разликите са неоспорими. Това, че са по-близо до Европа, е просто един физически факт, не мисля, че тази близост е решаваща. Идентичността на македонеца идва от домашното му възпитание, от отстояваната през вековете самоличност на православни християни, от свободната воля и непримиримостта на националния им дух. И ЕДИНЕНИЕТО, способност, която българинът проявява, когато е за купон и митинг-концерт. И още – в Македония народната воля не е волята на единични партии и лидери, тя е националния “шовинизъм” чиято емблема гласи: “Македонците да живеят като пълноценни човешки същества и да решават за съдбините си сами”. Това е отговорът на мъничките, дразнещи въпросчета: “Как са накарали децата си да се кр ъстят пред Божи храм, без да ги подсещаш? Как така пауните в манастира не са оскубани до голо и избити? Как така параклисите по пътищата не са ограбени? Като как може един Христо Момир да посрещне 8 души и да ги храни и пои 1 седмица, без да е приказно богат или поне депутат?…”

         Като последна изненада беше кратката разходка с езерно такси-лодка. През целия неделен ден Момир, Габи, бат Мишо, Боряна и аз бяхме заедно. Другите бяха плъзнали за сувенири или за последни кадри на фотоапарата, или просто съзерцаваха от верандата на вила “Момир” сетните багри и форми на Охрид и езерото. Беше слънчев и тих ден. Преди да тръгнем с домакина ни на прощалната обиколка, по традиция се събрахме за закуско-обяд в ресторанта. Цялото семейство на Момир, жена му, дъщеря му, помагат и здраво работят както в ресторанта, така и в хотелския комплекс вила “Момир”, където живеят с възрастните си родители. Стори ми се и от двете фамилии. Същото мога да кажа за всички македонци, поне що се отнася до Охрид. От местните само възрастни хора и деца можеш да зърнеш да се шляят в работен ден по улиците и в кафенетата. До 17 часа, когато всеки може да затвори магазина, да зареже работата и да почива и се весели според годините и темперамента си. Силни и свободни да правят нещата, които им харесват, дали своя дан з а изминалия ден. И с напомнянето на македонската песен, която Ристо Сокол ни диктува, да я запомним или запишем:

“Винце ле, винце,
гроздово зрънце!
Кой тебе пие,
без невеста спие…!”

         Поръчахме си сандвичи за през нощното пътуване към София. После тръгнахме към пристана, водени от Момир. През изминалите 6 дни с бат Мишо бяхме заговаряли много лодкари и рибари. Един от тях се оказа българин, живее в Охрид от 46-та година. Освен че го бива в рибарлъка, разбрахме че има и хубав глас и пее в хора на църквата Св. Климент Охридски. За да не е голословен, той запя там, на каменния вълнолом: “Хубава си моя горо…”, а ние колкото можем му пригласяхме. Всички познаваха Христо Момир – той купил първия кораб в охридското езеро. Всички му се чудили, но ето, че сега на кея има няколко корабчета и яхти. За жалост той е продал кораба, но все пак беше решил да не ни лиши от това удоволствие – да се понесем по чистите езерни води, чиято прозирност достига 9 метра.

         Реших последният кадър от филма във фотоапарата ми да бъде гледка от езерото към града, но за съжаление не излезе. В синьозелената вода беше пълно с пасажи дребни рибки. От поясненията на местните рибари знаех, че тук се въди пъстърва, змиорка, мрена и други видове на които само имената звучат като шаради – кресница, белвица, грунец, коран, моранец… Има и една риба, която тук наричат плашица. Не знам българското название, но в цял свят има само две фамилии и те са македонски и живеят в Охрид, които от баща на син предават и пазят тайната формула за обработка на люспите на плашицата, от които се изработват всеизвестните Охридски бисерни накити.

         Вечерта, преди да се кача в рейса си спомних пак дълбоката тишина на спрялото езерно време край Св. Наум, в която душата ми сякаш се пречистваше и черпеше енергия за предстоящите житейски битки и решения. Аз съм българин и се гордея с произхода, историята и културата си! Аз съм православен християнин и вярвам, че Бог ще ни дава просветление и шансове, само ако и ние се стремим да дадем толкова, колкото имаме, не повече. Аз съм човешко същество и дано всеки ден осъзнавам и признавам своето величие и нищожество пред Мирозданието. Аз съм част, а не досаден израстък на Земното битие…

 

СОФИЯ 25 ноември, 2001г.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04 април 2002 г.

г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]