Владимир Писарски

СНЕЖНИ УБИЙСТВА

         “Максимални температури между нула и минус два градуса. Снеговалежът ще продължи и през нощта…”
         - Време е, Ликър! – Лонс изключи радиото и стана. Щом чу името си, доберманът, лежащ под масата, вдигна строго очертаната си глава, а в безизразните, жълти очи блесна пламъче. Но след като прецизно изрязаните му уши не доловиха команда, той отново отпусна морда върху предните си лапи. И все пак – беше нащрек.
         Лонс отвори стенния гардероб и измъкна от там обемист наелонов плик. В него беше екипировката – кожени ръкавици, тъмни скиорски очила, високи ботуши с грайфер, грейка… Лонс не бързаше. Естеството и условията в които трябваше да действа, налагаха да се приготви безупречно, да прецени всяка подробност. Например очилата – ако са зацапани има опасност да не различи силута на жертвата сред дърветата, а ако не бяха тъмни белотата на натрупаните преспи го заслепяваше. Докато изтриваше с кадифено парцалче огледалната им повърхност Лонс се загледа през прозореца. “Трябва да са плъзнали вече, тия белоглави мислители. По алеите в парка, по детските площадки и заснежените градинки. Безполезни, вдървени, безмозъчни…”
         - Лонс! – гласът на жена му го стресна. Беше забравил да заключи стаята. Тя тревожно се взираше в очите му – Пак ли?!
         - Е, престани да ме шпионираш! – той се усмихна и я хвана през кръста – Човек не може ли да си пререди дрехите? Зимата дойде…
         Лонс внимателно я изтласка в хола.
         - Лонс, не бива! – настоя тя – Ако те видят… Това не е… нормално.
         - Успокой се мила! Няма опасност. Ликър си знае работата.
         Жената погледна с отвращение кучето. То само помръдна ухо.
         - Не бива, Лонс, нали ми обеща…
         - Само ще разходя Ликър, мила, какво лошо има в това?
         - Знам ги вашите разходки. Не ме лъжи…
         - Ще ме оставиш ли на мира? – кресна изведнъж той и с твърда крачка влезе и заключи стаята – Заради тия чучела…
         Лонс трепереше от възмущение. Чоканчето на опашката тропна няколко пъти по крака на масата – Ликър се мъчеше да го успокои.
         - Знам, знам момчето ми. – благодари му мъжът и отново се зае с екипировката. Трябваше да намаже ботушите със свинска мас. Иначе, след дълго ходене в снега, пропускаха. “Какво толкова ги защитава, – мислеше все още афектиран – някакви безполезни лъжетрупове? Дори и трупове не са…” Навън снегът се трупаше на меки парцали. В такова време нямаше кой да го види. Повечето разумни люде си стояха вкъщи, пред телевизора или чашката.
         Досега не бе допуснал нито една грешка. Вече трета зима.
         Обу се и походи из стаята, за да опита удобно ли му е, как зацепват грайферите. После отвори прозореца и нахлузи грейката – така нямаше да се изпоти докато слага очилата, качулката и ръкавиците. Ликър нетърпеливо изскимтя. Предусещаше. Най-сетне Лонс беше готов и откачи повода от куката зад вратата.
         Доберманът направо изквича от радост, но не посмя да стане. Нямаше команда.
         - Стани, Ликър!
         Кучето се залепи до левия крак на стопанина си. Карабинката щракнна приятно.
         Лонс отключи вратата и мина бавно през хола. Жена му седеше на дивана и безучастно гледаше в стената.
         - Излизаме. – каза спокойно Лонс.
         Отговор не последва.
         Човекът и кучето вървяха по потъналата в сняг паркова алея. Клоните се огъваха над тях като снежни арки. Понякога товарът им се изсипваше върху главите на двамата ловци, но те бяха така вглъбени в търсенето на първата жертва, че изобщо не усещаха. Ликър беше забил нож в оскъдните следи по пътеката и се дърпаше напред, често опъвайки повода доста рязко. Ако не бяха дълбоките грайфери Лонс щеше често да се просва в рехавите преспи. Но той не излизаше за първи път с Ликър. Приятни тръпки преминаваха през тялото му всеки път, когато си помислеше за близката кончина на някое от онези бостански плашила, никому ненужни, загрозяващи околната хармония. Как ги мразеше само! “Децата ги обичали, учели ги на труд… на усет за красивото”
         Дивотии!
         Ликър си знаеше работата. Той разкъсваше жертвата на съвсем дребни късчета, част от които изгълтваше. Не оставяше и помен от кухоглавеца…
         Най-после кучето откри следата от тътрузенето на първия. По дирята стърчаха влажни клечки и полуизгнили дъбови листа. Лонс се огледа. Снеговалежът беше доста гъст и не можа да го различи веднага, но когато се придвижиха още няколко крачки, той видя силуета му в края на полянката. Едва удържаше Ликър.
         Лонс клекна и прошептя:
         - Мирен!
         Доберманът се вкамени. Дори парата пред мордата му сякаш застина. Лонс откачи повода и заповяда кратко:
         - Фас!
         С грозно ръмжене и оголени венци Ликър се спусна към нищо неподозиращата фигура. Тялото на животното се стовари като стенобоен уред и жертвата рухна без звук. Облак снежен прах скри за секунди сцената, към която Лонс се приближаваше с грейнали от възхита очи.
         - Браво, момчето ми! – той се наведе и вдигна от земята най-вкусната част от трупа, оставена му с готовност от Ликър.
         - От туршия е… - рече Лонс преди да захапе моркова.
         “Като загрявка – помисли си – снежните човеци са добро начало…”
 
 


Електронна публикация на 03. октомври 2001 г.

г2001 г. Владимир Писарски. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.