Яница Радева

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Бонбоните на пътя

 

Яница Радева

 

 

 

         Има такива моменти, когато ако ти звънне мобилният телефон, просто ти идва да викаш, да крещиш. Искаш да те оставят една минута. Само една минута. Толкова ми стига да си наместя мислите, да мога после да кажа, кажи сега. Това са тези моменти, когато дори не съм пил друго кафе, освен онова в 6:30 преди да ми започне смяната. А и аз съм човек, не само тези, които возя в линейката. Този май ще го изтървем, като каже хирурга, усещам се временен. Ще се възнесе, ей така като нищо човекът при своите мъртви, на които по задушница пали свещ. Казват, че се привиквало със смъртта, с телата без топлината си, с кожата без еластичност, студена и някак чужда. Не знам. Аз как не можах за десет години?! Сигурно зависи от характера. Тичай вземай едно кафе и някакъв сандвич, че ще оставаме извънредно, казва колегата от другата линейка, докато се разминаваме на паркинга. Някакъв автобус, допълва и слиза от колата, пусни радиото – новинарите все за това говорят.
         Когато се прибера след смяна натискам бутона на дистанционното. Но никога не гледам новинарски емисии, избягвам да пускам радио, докато съм в линейката – болестта, резултатите от насилието, смъртта, с които се срещам на работа са ми дори в повече. Понякога си мисля, че имам нужда от психолог, или психиатър, или все едно – някой, при който да отида, да седна и да му излея цялата насъбрала се помия. Но нали го виждам психолога на болницата, качва се човека ситно-ситно по стъпалата, облича си набързо престилката и още незакопчал я, нарежда се на опашката на кафе-машината до мен. И той е човек. На кого ще излее той помията ми, а той своята – на кого? Всеки трябва да си я носи, помията, мъката, самотата ли, все едно – това, дето му тежи отляво, дето се разплисква понякога и пълни очите с морска вода – не е добре да го разливаш току-така. Иди се разходи, иди подишай, така зная.
         Тъкмо да завъртя копчето на радиостанцията, дойде Шефа.
         – Чу ли, казва, какво тъкмо днес е станало?
         – Нещастие някакво, не разбрах точно.
         – Ех, ама ще разбереш! Дано не мислиш да празнуваш, защото няма да ти е до това, пращаме ви със Слав спешно към мястото на катастрофата, няма друг кой. Тичай взимай едно кафе и някой залък от Булката, докато слязат докторите.
         И Шефа пали цигара, смучи я нервно, дърпа веднъж-дваж, колкото да я целуне и я хвърля бързо – все така пуши, няма време за цяла цигара, той все така няма време нещо цяло да извърши, дори семейството му е половин – той и дъщеря му. Жена му не издържа още на третата година тези половин вечери, тези нощни дежурства и дрехите, дето миришат на спешно отделение и машинно масло едновременно. Жена му си намери цялостен живот, санитарката, дето им беше съседка казва, а щом тя казва, значи проучила го е от иглата до възела на конеца, че сегашния й мъж все в костюми се обличал и все по химическо си чистели дрехите.
         – Какво е станало, Булка? - питам продавачката от будката, тя ще ми го каже най-кратко, без излишни подробности, все така прави каквото и да е, дори мъжът й като получи удара, това каза – умря – не отиде си, не нещо друго, дори не я видях да плаче, няма време, какъв ти плач, знаеш ли какъв е наема на помещението, ами тока, за двама сега трябва да работя, какъв ти плач, двама студента имам. Затова и нея реших да питам, не радиото, не някой друг, дето ще изпадне в подробност и чувствителност, а нея, дето ще ми го каже така, както казва лев и двайсет.
         – Шестнайсет души с душите на умрелите днеска ги е прибрал господ, а днес ми е ден, мислех да черпя, ама като стана това, как да отвориш дума за такива неща.
         – Честит имен ден, Булка, забравих, извинявай – дори календарче или картичка, от онези, дето ги продават по улиците не ми се намира по джобовете, да й дам на жената, че й тя нещо се е разстроила, а и как няма, готвила се е от сутринта да се пошегува, че и по-светли дрехи си е облякла, от две години все черно и сиво носи, а днес си е казала, мой ден е и си е облякла тази червена блуза, ама на – не случила на празник.
         – Ще ги спасим, не се бой, сега ни пращат с колегите нататък, дай един сандвич с кашкавал и да бягам.
         Булката се втрещи като чу, че заминавам натам, как така, каза, че те нямат ли си там коли и бърза помощ, лоши са нещата значи, я вземи два сандвича, че кой знае кога ще се върнеш, не, не ги плащай, не ща, за бог да прости тези шестнайсетимата, хайде, отивай, че Ангел хирурга чака пред линейката ти.
         Като чух името на Ангел хирурга, чак тогава повярвах, че нещата са сериозни и че не току така Шефа само целуна цигарата и дори май не забеля как я запали и как я пусна на тротоара, а иначе гледа все кошчета да търси, че сме мърсяли страната. И че Булката се е развълнувала не само за себе си и деня си, ами нещо я е човръкнало отвътре, изстъргало е насъбралата се броня или утайка, дето дори смъртта на мъжа й не можа да изчовърка и не можа да заплаче тази жена. Изпратят ли Ангел хирурга някъде, повече от ясно е, че там нещата са вече бедствие, че трябва някой да отсъди бързо, бързо да разпредели пострадалите и овладее ситуацията. Той обикновено не излиза на терен, така да се каже, обикновено е в болницата, дава нареждания, влиза в рисковани операции, а сега, ето че спешните случаи в цяла болница са по-малко спешни и Ангела тръгва към по-спешното място. Имах чувството, че ми се догади. Чувал съм да казва линейкаджията Слави, че като се наложило да излезе на терен с Ангела, после цял месец му воняло на кръв в колата, не мога да я измия, не мога да я ароматизирам, все избива тази миризма, сякаш минавала през пъкала. Слави обича да се изразява образно, зная го, но докато вървях към Ангела това ми се чу, сякаш Слави притича от колата си и ми го изкрещя в ухото: „Воня ми после цял месец на кръв!”
         Нямах намерение да се държа, като се казва, дебилно, но още щом влязохме в колата и Ангела ми каза “ще поработим, нали”, някак се почувствах прегърбен, разглобен, сякаш стовари върху ми един чувал пълен с неща от моргата и каза – „носи!” Стисках волана, натисках педалите, пуснах алармата и подкарах към уличното задръстване, което и без това беше паркирало колите, нямаше особена нужда да алармирам, че идва линейка да дадат път, само трябваше някак да провра колата, само че не е лесно хем да се провираш, хем да бързаш да спасяваш човешки животи. Тогава, без да ща изпускам една псувня, дето ако я чуя от друг ще ми направи много неприятно впечатление, но в такива случаи – така изпсувам и дано ми олекне. Не знам дали изпсувах или се смутих от Ангела и само наум си ги изприказвах „мантрите”, но пръстите ми започнаха да шарят по копчетата на радиото, едни такива изпотени пръсти, лепнещи и постоянно сменяха станцията на радиото, да мога да не чуя новините, да не се натоваря допълнително, да не бъда неспокоен там, където отиваме. Исках да си вярвам, че това е просто един работен ден, нали все пак така си беше, ама нещо не си вярвах. “Чакай, защо постоянно сменяш станциите, дай да чуем какво ще кажат за катастрофата!” – обади се накрая Ангел. Тъкмо това не ми се чака, мислех да му кажа, че не мога да понасям такива теми, а те сега ще го кажат най-новинарско, сякаш да те ударят не, ами да ти прокапе кръв от състраданието, но ето че музиката спря, така си останах с нагласата да го кажа, гласът на водещия изрече: „Пътят бил осеян с трупове и бонбони...” Повече от това не ми трябваше да чувам, каквото и да казваха вече за катастрофата, каквото и да видех, все пред мен бяха тези трупове и бонбони, червените им, жълтите им, сините им лъскави обвивки са залели пътя, никое дете не тича да ги вземе, да ги събере, само някаква ръка се протяга на пътя, просто ръка, без тяло, протяга се на пътя, долу на асфалта, и ноктите й са пълни със съсиреци...
         – Да починем пет минути, а? – предложи Ангела, може би беше забелязал нещо особено в шофирането ми, някак разстроено може би съм карал, или може би лицето ми се е било променило особено, защото Ангела каза: излез и дишай дълбоко, без да се вижда да сме наблизо до бензиностанция или крайпътно капанче, имаш ли нужда от нещо – и ми подаде бутилка вода, сякаш ми беше прилошало. И на мен ми ставаше лошо в първи курс, каза, на всички ни ставаше, а санитарите се хихикаха - какво се превземате, викаха. После привикваш, не мога да ти обясня как, човек е устроен да привиква, като изгледах не знам и аз колко чудесии привикнах, започнах да възприемам тялото като система, не като живо същество. Дори, като бях с някоя колежка от общежитието, тя се съблича, а аз си я представям отвътре, изчислявам колко е голям черния й дроб, сърцето, матката.
         Задавих се от думите на Ангела, уж беше започнал да ме разсейва, но толкова може – изродът му с изрод – извинявай, каза, я постой сам една минута, измий си лицето и давай да тръгваме. А за там – не се тревожи – отбиваме се първо в болницата им в града, виждам прибраните пациенти и отиваме на терена, аз си зная работата, затова мен пращат. И аз моята, казах му, сега запердашвам по магистралата и ще стигнем за нула време. Откъде ми дойде на езика това „запердашвам” не знам, но като го изрекох вече знаех – ще стигнем ей сега там и радиото, каквото и да говори, няма да се впечатлявам, а ще натискам газта.
         В болницата ни очакваха вече, Ангела слезе от колата, на мен ми каза само едно – “бъди готов”. И аз бях, тъкмо на изхода, всичките линейки на болницата се бяха разхвърчали, никоя нямаше – „тела носеха към моргата, ама няма място тука вече и заминаха половината за съседния град” – обясни портиерът, простичко го каза, почти като журналист по националната телевизия – първо, второ, трето, изговори ми го и се готвеше да запуши, сигурно и друго имаше да ме информира, но се яви като спасител Ангела – връчи ми чанта с допълнителни превързочни материали, тъкмо се обадили, че имало нужда там, натискам педала и почти сме там.
         За това там, бях на педал от сутринта, и то все се извисяваше на своите триста километра, и за да ги преборя трябваше да се отклоня от магистралния път, да поема по зигзазите на билото наполовина по-ниско от това, на което казвам планина, защото наричам така място над 1000 метра надморска височина, понеже, именно, в такова селище съм израснал, което още си извежда кравите сутрин на паша, след тях неизменно върви жена с бяла забрадка, държи в едната си ръка прът, а в другата – торба. Въпреки че планина наричам място над 1000 метра надморска височина внимателно запъплих с линейката нагоре по надупчения асфалт, по изпъкналите му като пъпки чакълища – не знаех точно след кой завой ще се яви катастрофата, а пред очите ми все тази ръка и бонбоните на асфалта. „Идвате ли? Над манастира точно сме?” – обади се по радиостанцията колегата Слави. Казах му едно наблизо сме, въпреки че не виждах никакъв манастир, но можеше всеки момент да изникне от завоя, да се появи почернялата му дървена порта и буквите на името му, издълбани в дървото над портата и оградата му – прясно белосана тъкмо за празника. Казах това “наблизо сме” и заради заседналия в гърлото ми като рибена кост ужас от образните изявления на Слави, точно сега нямаше да ги понеса. „Хайде, чакаме ви, като видите легналия автобус и изтърбушената каруца, ще ви стане ясно, тъкмо над манастира са. Край.” Ех, този човек, защо винаги се обажда да ти изкрещи нещо в ухото – сега освен за манастир, на всеки завой ме очаква трепване за легнал автобус, изтърбушена каруца и още кой знае какво – добре, че не продължи с описанията.
         – И какво ще рече, изтърбушена каруца? – обади се Ангела до мен, аз си го представям като изтърбушена кокошка или като операция на бял дроб или...
         – Млъкни! Представяй си наум, не искам да знам!
         Първо видях цветята, вече съм сигурен, че видя ли друг път тъкмо такива цветя – божури, цъфнал здравец, момини сълзи – пред мен ще се появява със същата последователност всичко онова, което изникваше зад всеки завой. Не бях мисли за цветята, че разхвърлени по асфалта ще видим първо тях, жените бяха обрали дворовете си, бяха ги помъкнали, нали беше празник, всички тези божури – червени като парчета плът – помислих си без помощта на Ангела, като че ли въздухът беше наелектризиран с кървавочервени мисли. Никога кръвта не е такава, кървавочервена, както си представяш кървавочервеното, щеше да каже Ангела, ако бях изрекъл предположението си, но аз за щастие не го изрекох, всеки си сравняваше божурите с нещо, без да осъзнава, че го прави, архетипи някакви строяха предчувствия за очакващото ни зад завоя.
         После изскочи манастирът, точно изскочи, а не нещо друго. Беше малък и не го бях видял от предния завой. Нямаше белосани стени, нито дървена порта, а метална врата, над нея –табелата „Св. Александър Невски“, а бях сигурен, че ще е някаква Богородица. Зад оградата от мрежа, каквато съм виждал в крайселски лозя прозираше дворът, нямах време да намалявам, да го разглеждаме, не бяхме тръгнали на разходка, тръпнех към откритието на следващия завой.
         Следващите два завоя си бяха нормални – празен асфалтов път с няколко смачкани божура. После по асфалта се появиха козуначени кифли, някои смачкани, други просто си лежаха на пътя – не беше минало животно да ги изяде – наближавахме, значи, бонбоните, явно и Слави, който сигурно е спрял на следващия завой. От там, иззад завоя се зададе човек, махаше с ръце да спрем и вървеше към нас. “Тука е” – каза, когато отворих прозореца да го питам какво има. „Зад завоя е, можете да слезете тука, докторе, каза на Ангел, а пък аз ще помогна с носилката на колегата” – и погледна към мен.
         Когато хванах дръжките на носилката откъм моята страна, почувствах как навлизам в обстановката, много пъти съм ги хващал и ръцете ги разпознаха, дръжките – ръцете, тялото се успокои сред позната ситуация. Тръгнах след човека, Ангела вървеше малко напред, но не много, за да слуша, докато той обяснява, че някои от хората, вече откарали, но всички не могли, защото нямали достатъчно линейки за подобни случаи в града и на някои давали първа помощ на място, носели ли сме превързочните материали питаше, че станало нужда, не предвидели толкова.
         – Носим, носим... – отговаряше Ангела и го виждах как влиза в професията си, успоредните бръчки между веждите му се вдлъбваха, от това лицето му започваше да приема сериозно изражение, запряташе ръкави, докато се изгубваше зад завоя, сменяваше чантата си ту в едната ръка, ту в другата и такъв го видях преди да влезе сред хората, преди да клекне първо пред легналите, да опипва съмнителните места, да дава препоръки и да решава кой ще вземем, защото със сигурност двете линейки, с които дойдохме нямаше да поберат всичките спешни случаи.
         – Една жена вече пренасочих към „Пирогов”, като бяхме в болницата с колегата, за другите девет – борбата ще е оттука. Ще ти посоча кой да вземете като ги прегледам, дотогава стой настрани – се провикна преди да се отдалечи съвсем от празната носилка – той имаше предвид мен, защото човекът, оказал се от местните лекари, се залепи за него, след като я оставихме на земята, почти до “изтърбушена” каруца, и започнаха да обхождат пострадалите.
         „Изтърбушената” каруца е била тръгнала пълна със захаросани ябълки, циганката, която ги е захаросвала предната вечер ги е била наредила в плетена кошница, сега и кошницата и ябълките лежаха в прахта, до счупеното задно колело на каруцата, която боядисана скоро, вероятно за празника, с весели цветове – червено и зелено, се беше блъснала в дърво, опитвайки се да избегне автобуса. И беше успяла, защото автобусът се беше обърнал двайсетина метра зад нея, беше легнал точно както го каза Слави, съвсем необратимо беше легнал този старец, като кон със счупени крака беше паднал, виждал съм такива коне, сълзи напират от черните им очи, само че очите на „стареца” бяха съвсем мътни, съвсем стари прашни фарове. Конете от каруцата обаче, две кафяви кобили, пасяха, разпрегнати между дърветата, само тях – коне и дърветата – да снима човек, ще направи един весел кадър, от който никой няма да предположи преобърната каруца, разсипаната храна, легналите на тревата край пътя хора, някои с превръзка, някои завити с дреха, брезент или друг парцал от автобуса, докато дойдат и ги отнесат, умият и оплачат.
         В такива моменти трябва да съм спокоен, свършил съм работата си наполовина, завел съм лекаря на произшествието, стоя настрана и мога даже да запаля цигара. И Второ пришествие да настъпи, аз си стоя и пуша. Но не го правя, не само защото не пуша, а ме човърка отвътре, нервно ми е, въпреки че от мен не се иска друго, освен да изчакам да ми махне лекаря да помагам, ако дотрябва. Но кога ще дотрябва, какъв ще е болният – добре, че съм отпред на носилката и не виждам лицето му, винаги бледо, неестествено, в не свой цвят.
         – Аз ще ви разкажа, жена ми лежи там завита – доближава се възрастен мъж, облечен с нова риза, може би най-новата, неуместно нова за обстановката, но и тъкмо за празник и погребение, нали за погребения всеки с нова дреха се облича.
         – Аз не съм журналист, съжалявам, извинете ме.
         Нищо, нищо каза мъжът, по-добре даже, като на човек да ти кажа, трябва да го кажа, да си го изплача, няма да ми олекне, такива неща не олекват, но да кажа как стана, цял живот ще ги виждам как отиват да си запалят свещ в манастира, как жена ми си слага шапката – къде й е шапката, паднала е някъде, трябва да я намеря – слага си шапката, защото се страхува от слънчасване и ми дава да нося торбата със сандвичите и водата, докато се върнат – жена ми и нейните приятелки. Едната от тях също загина. Ето я там, до жена ми, отляво на автобуса, сложиха ги на сянка, но слънцето се отмести и сега няма кой да ги премести, а тя толкова се страхува от слънчасване, толкова се страхува, че даже на море не сме ходили, децата само пращахме на лагери и на тях все им казваше да не забравят шапките. Как ще им кажа довечера, и на внуците, утре малката, дето на нея я кръстиха има празник в училище, нали ще дойдете, бабо и дядо, вика, а то виж какво стана! Ето я там – с бялата риза на шевици, щеше после да има народни танци, тя е в ансамбъла – беше. Отбиха се уж за по-безопасно, а то какво стана?! Отиваха свещ да запалят и на свещи станаха – няма ги вече.
         Тежко е да виждаш мъж да плаче, аз трудно понасям плач, не зная какво да кажа, за да успокоя, а в случая каквото и да кажех, неуместно щеше да прозвучи, затова слушах как мъжът плаче, как си превръща в изоставено дете, а когато бях дете обичах, когато се вкопча в прегръдката на майка да се изплача, може би и на него щеше да му олекне като се изплаче, а може бе щеше после да се засрами, защото нали и него, както мен са го учили, че мъжете не плачат. Тъй че стоях и с уиах хълцанията от старите му гърди, пресекливи дрезгави хълцания, сякаш мъжка патица имаше в гърдите му и търсеше женската, чувал съм ги тези дрезгави птичи повици, когато се връщахме от лов в края на лятото с вуйчо и татко, уморени от вървенето, почернели от слънцето, майка ми така се провикваше, щом ни видеше, ето ги циганите си идват, а ние доволни подавахме улова.
         „Татко”, стрелна се вик, сред събралите се хора, провря се, докосна всеки от тях, но само „моя“ старец се обърна, познал че повика, повика него. След вика тичаше жена, от тичането косите и се бяха разрошили, объркали се, като мислите й, „татко”, повтаряше тя и тичаше към него от колата, която беше спряла на пътя, докато стареца ми говореше. А той стоеше и гледаше към нея, не мислеше какво ще й отговори, когато тя спре при нето след няколко секунди, защото повика й беше не само повик, а и въпрос, добре ли сте с майка, добре сте, нали, кажи ми, че сте добре, че е отишла да помога на ранените с успокоителни думи, както умее, добре сте, нали, защо мълчиш, татко, защо не отговаряш? Сълзите му секнали, чакаха приближаването на дъщерята, когато ръцете им обвиха взаимно другия и очите им едновременно заплакаха. Нищо не си казаха, сълзите го бяха казали, чак по-късно, след няколко дълги минути, различих в хлипанията на стареца думите, прокъсани думи, треперещи – „отляво на автобуса, сложиха ги на сянка там” – и тръгнаха двамата към легналия автобус с бавни и трудни крачки към белия ръкав с шевици.
         „Мъка”, като че ли каза някой до мен, каза го толкова ясно, че нямаше как да не съм сигурен, че не ми се е сторило, гласът не приличаше да е на Слави, а друг – но думата казана тук вкаменяваше като да си погледнал в очите на Медуза, не исках да се обърна, защото и друго щеше да ми каже човекът, изрекъл „мъка”, а аз не исках да го чуя другото, щеше да бъде едно от онези неща, които не се забравят, щеше да стои като бонбон на пътя и нямаше никой да иска да го вдигне, за да спрат да се взират очите ми в него. “Мъка е това на празник, мъка, и аз не можах да спра”, чух да казва този, който беше казал преди малко „мъка” и тогава в ужас осъзнах, как главата ми се обръща към човека, който беше изрекъл това, очите ми искаха да го видят, да го измерят от главата до петите, и аз се извърнах, за да видя припадащия в краката ми мъж. Тогава Ангела се затича:
         – Бързо носилката, викаше, бързо носилката, чуваш ли какво ти казвам, бързо, давай носилката! - Аз стоях пред Ангела и като в просъница си спомних, че носилката е до мен, че човекът в краката ми кърви, че много кръв е загубил, може би, че трябва да бързаме, били са го превързали преди това, щеше да каже после местният лекар, но нещо се разшавал, размърдал се или повече съвестта го боляла от раната: Петре, дръж тук и не гледай насам, да не ти прилошее, говореше Ангела, че можем да изтървем човека!

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. октомври 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]