Яница Радева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

Един ден на Субект X

 

Яница Радева

 

 

…"средностатистическата единица Х седи пред телевизора
и наблюдава съвършено себеподобната
средностатистическа единица У,
която от екрана извършва огледални действия:
пие бира, лежи на канапето
обсъжда със Z новия модел маратонки
или сексуалните си преживелици, храни се, пикае и т.н."

     из online статия

 

 

 

         Субект X вече много вечери прекарваше пред "синия екран", както наричаха едно време телевизора, съсредоточен в Y. И с всяка изминала вечер чувствата му ставаха по-неясни и по-неясни. Той, Y, не плаща сметки, чувства се добре и от вечер на вечер видимо заглажда косъм. Той, Y, лежи на канапето, пие бира, а по вестниците пишат за него... Погледът на субект X се заплъзга из полуподредената стая. Ето там е консервената кутия-касичка. Година и нещо вече събира федери, паричната единица на Федерацията. От година и нещо страната се подготвя за обединение с Федерацията и затова все по-често започна да се търгува с федери и той все по-често, докато се разхожда намира по някоя дребна монета федер, а веднъж дори му върнаха в един магазин по погрешка един федер. За него това беше паметен ден. Оттогава дори смени името си, за да се подготви за Федерацията. Защото тя, Федерацията, може би го чака на следващия ъгъл и ще го попита: "Ти кой си?" Той не може да се яви пред нея с простото обикновено име Никола, нали? Какво ще си помисли Федерацията за него? И той реши, че от този ден вече не е никакъв Никола, а Николас.
         Погледът на Николас продължаваше да кръжи из четириъгълното пространство на стаята, преследван от нещо подобно на предчувствие или намерение. И ето, че изведнъж се спря сърдит на малката печка-вентилатор, която се беше провинила в разхода на ел-енергия и виновно, на него му се стори предателски, надничаше зад холната масичка. "И ти ли, Бруте?" щеше да произнесе с лоша дикция X, ако знаеше тази мисъл. Но незнанието не му попречи да се наведе и да натисне копчето с надпис off. След това доста шумно, но нали беше сам вкъщи и нямаше от какво да се притеснява, се изсекна в тоалетна хартия, облече си и излезе.
         На входа го срещна една приятна дама с болонка или нещо такова - той не беше наясно с породите - която попита:
         - Как сте, Никола? - тя все забравяше, че вече е Николас, а това предизвикваше у него желание за агресия, което достойно подтискаше.
         - Ъъъъ - започна Николас, той винаги започваше разговорите с това междуметие и каза - Окей!
         Откак Никола стана Николас, настъпиха промени в речника му. Вече отрицание изразяваше с "Ъъъъ-нoу", а утвърждаване с "Ъъъъ-йес", които за събеседниците му звучаха като едно и също неразчленимо буботене.
         Навън прехвърчаха първи бели снежинки, които го накара до ускори крачка и да гледа сърдито, сякаш те, снежинките, се бяха провинили не по-малко от печката-вентилатор. Той не обърна внимание на новите рекламни постери, които при друг случай живо биха го развълнували, нито поздрави с "good evening" клошаря, с който често влизаха в спор на тема национализъм.
         Настроението му се оправи едва когато стигна кафенето и видя, че там всичко е както обикновенно - познато и непроменено от последните петнайсет години.
         - Както обикновено, нали, Ник? - каза галено застаряващата блодинка, която едновременно изпълняваше функциите на барманка, сервитьорка и собственичка на заведението.
         Ник, както обикновено, нададе "Ъъъъ-йес" и седна доволно на масата. Неговото "както-обикновено" беше чай от маточина с много захар, понеже действал благоприятно на нервите, избоботвоше обяснително Николас и си спестяваше другата част на боботенето, за която, всички се досещаха: чаят от маточина е най-евтиното питие в кафенето.
         Докато захарта се топеше в чая, при Николас седна, субeкт XY, чието име нашият субект никога не сметна за нужно до запомни.
         - Ъъъъ, как е бизнесът?
         - Не се оплаквам. Още има далавери. Тия дни направих удар. Слушай сега... - и XY разказа една доста дълга история, пълна с непознати за Николас имена, която той достойно понесе.
         - Ъъъъ мноо хубао. Йес. Ъъъъ ще ми напраиш ли една услуга?
         - Колко ти трябват?
         - Ъъъъ. Двайсет и пет. За ел-сметката. Печката нали знайш?
         - Няма проблем. И ти нали знаеш с 10% лихва.
         - Ъъъъ-йес.
         Когато субeкт XY изхвърча, след едно спешно повикване по мобилния телефон, а Николас беше изпаднал в особено добро боботещо настроение, към него се приближи един непознат мъж, който се представи с някакво бързозабравящо се име и седна небрежно на стола до него:
         - Приятелю - каза непознатият - видях те като влезе и си купи питието. Аз съм режисьор, а ти си образец на средностатистическата единица от моя филм: коремче, двойна брадичка, обрасла с тридневна брада. Отдавна те търся. Ти трябва да ми разкажеш живота си, как започва твоя ден, какво правиш, всичко, всичко... Ти ще влезеш в киното, ще завладееш умовете на зрителите...
         И режисьорът извади диксофона си и, без излишни церемонни, го включи на масата.
         - Ъъъъ - както обикновено започна средностатистическата единица, поласкана от вниманието . - Всяка сутрин аз...
         И преди да продължи, Николас се видя как става половин час след като часовникът го е известил - отново се е оспал след среднощния лов-лав на мацки в Интернет. След това Николас се видя пътуващ в тролея и докато пътува, той заспива, а докато спи слюнката му се стича от отворените му уста. Когато се събужда пътниците го гледат някак състрадателно. Не той не е болен, всичко е наред, просто не се е наспал тази сутрин. Но той няма време да им обяснява всичко това, защото изхвърча от тролея, който пак е подминал спирката му.
         Когато се домъква с много пот до деветия етаж (оказало се е, че днес пак асансьорът не работи) той вижда първо новата колежка, която е като фотомодел, развита навсякъде, най вече гръдно и която казват, била много добра с ръцете, т. е. справяла се добре с клавиатурата. "Но за разговор хич не става" - помисля си Николас, който не намира да и каже повече от "Добрутро". След това среща онзи кретен с папките и цифрите в устата, който му изгубва точно един час и накрая пак не могат да се разберат.
         Обядът. Всички го гледат странно откак стана вегетарианец. Той казва против холестерола и т.н., ама друга е причината: същата като чая от маточина.
         Най-после края на работното време. Най-щастливият момент от деня му. Озовава се пред изхода и осъзнава, че няма какво да прави и тази вечер, затова се запътва към кварталното кафене, където, ако случая позволи ще си играе на "котарът в чизми прелъстителят" и ще си позволи една бира, или ако не - ще пие любимата си маточина.
         Всичко това Николас видя като кинематографична лента за времето от едно премигване и половина, отпи дълга глътка от чая и започна:
         - Ъъъъ, всяка сутрин аз ставам в шест часа и пробягвам два километра на спортната площадка отсреща и....
         Докато Николас разказваше, режисьорът се усмихна леко, сякаш насърчително и незабелижимо изключи диксофона си.
         Когато късно вечерта Николас се прибираше, той видя, че снежинките бяха довели и своите близначки, майки и баби и танцуваха танца на зимата. А той, навлизайки все повече сред тях и в нощта, се изгубваше от погледа на блондинката собственичка, която беше случайно спряла този свой уморен от усмивки и театралничене поглед върху него и го гледаше с някаква странна досада. Но дали го виждаше - това със сигурност не би могло да се каже.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. юли 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]