След сватбата започнах да се чудя дали наистина съществувам. Започнах да се питам дали не съм просто отражение в прашно (празно) огледало.
     Черни сенки, бледи отражения, маскирани лица ме преследват и ме наблюдават. Аз вървя след останалите следи от мен и търся себе си.
     Заставам между две огледални стени и хиляди Аз се материализират – изскачат едно подир друго – безкрайни отражения, безброй двойници, които се взират в мен. Питам ги: Кой от вас съм Аз? Те бездушно мълчат.

     Врата към миналото – отварям я и влизам – и се виждам – в черен костюм, строен, изправен, усмихнат – значи съм съществувал – ето, това съм Аз. Спомен. Мираж. Олтарът, свещеникът и тя – в бяло, леко наколнила глава към мен, леко и някак виновно свела проницателен поглед.

     Врата към бъдещето – отваря се и ме поема – и се виждам – в черен костюм, легнал, посинял, безжизнен – ето, това съм аз – когато вече няма да съществувам. Блян. Химера. Дупка в пръстта, свещеник и тя – в черно, с прибрана коса и вперила безчувствен поглед в мен.

     Врати към реалността – влизам през всички едновременно, разливам се през тях в настоящето. Вглъбяване. И мислите изчезват, изригва светлина и ме обгръща в студени вълни – ето, това е реалността – където всичко съществува и все пак нищо не е. Спокойствие. Мир. Тишина. Светлина. ----------------------------------------------------------------------------------------------------------- и изведнъж – МИСЪЛ! – и Тя, с вперени черни очи в мен – и аз, в предсмъртни мъки – и ето, вече знам... Проглеждане. Просветление. Прозрение.

     И тази   м  и  с  ъ  л    се превръща в обсесия, и мислейки за нея, аз бавно предизвиквам случването й.