Йордан Попов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Пич от Мароко

 

Йордан Попов

 

         Преди петнайсет години отидох на работа в Алжир, защото това беше единственият начин да спечеля пари и да си купя някакво жилище. С инженер Методи Макрев се запознах в самолета и веднага се сближихме. Бяхме разпределени в град Бешар, до западната граница с Мароко. Методи беше около четиридесетгодишен, висок, строен, ерген. Шегуваше се с хората от нашата българска група специалисти, подкачаше стюардесите. Като разбра, че хобито ми е да събирам пословици и поговорки, да търся корена на един или друг израз, Методи Макрев каза:
         - Ти чувал ли си израза "пич от Мароко"?
         - Чувал съм го в студентските години. Не се употребява често.
         - Изразът "пич от Мароко" е със затихваща функция. Преди Девети септември е бил често употребяван, но после все по-рядко и по-рядко.
         "Затихваща функция"! По онова време в партийните документи се употребяваше много изразът "селища със затихващи функции", а така също "изграждане на хармонична личност" и "мултиплициране на резултата".
         - Мани ги тия глупости! - махна с ръка Методи, когато му го напомних. - Замислял ли си се откъде идва изразът "пич от Мароко"? Ние сме една балканска страна, защо когато българинът види изтупан свой сънародник с шпиц мустак и сресана на път коса, казва - "е това е пич от Мароко". Защо не е пич от Алжир, или от Тунис?
         Казах му, че не мога да се сетя по какъв начин този израз е добил разпространение у нас и същевременно изтръпнах, когато той нарече партийните фрази глупости. Сигурно в групата ни имаше ченге, което дава ухо на разговорите ни и следи за поведението ни.
         - Някъде преди Девети в София и другите големи градове на страната е бил прожектиран филм за колониалната война на французите в Северна Африка. Действието се е развивало в Мароко. Главният герой е бил френски офицер с шпиц мустачки, мъжествен, предизвикателен и то се разбира от само себе си - любовчия. Тогава младите мъже, повлияни от филма, започват да копират външността и поведението на офицера, а като се срещнат на улицата или в кафенето, да се определят като "пичове" от Мароко. Така се е появил изразът, нека научиш нещо от мен...
         Ей такива щуротии си бъбрехме в самолета, прелитайки над Средиземно море. Пристигнахме в Алжир, на летището ни чакаше представител на българската фирма и един алжирец от министерството. Групата се разпадна, всеки пое към различен град, а ние двамата с Методи Макрев - към Бешар. Настанихме се в един голям апартамент, всеки в отделна стая, с общ хол, кухня и тераса. Заживяхме заедно, в града имаше още една българка, медицинска сестра, трима сърби, двама поляци и чех. Те ни помогнаха с каквото могат, снабдиха ни с телевизор, прибори за ядене, ютия. Живееха вече за трета година в Алжир, но въздишаха по съседно Мароко.
         - Много ясно - обобщи Методи Макрев, - че щом Алжир е тръгнал по пътя на социализма, той ще става все по-зле и по-зле, докато един ден в Сахара ще се почувства остър недостиг на пясък. А Мароко си е кралство и под мъдрото ръководство на другаря Хасан Втори строи капитализъм.
         Сърбите и поляците се засмяха, чехът се наведе да си върже обувката, а нашата българка неспокойно заигра с очи. Тя се страхуваше да слуша подобни неща, камо ли да ги говори.
         Пихме по чаша вино в нашия хол, в тази интернационална компания, това наше малко европейско общество в далечния алжирски град, а когато останахме сами, предупредих Методи:
         - Методи, ценя твоя открит характер, обаче с тия приказки ще довлечеш някоя беля. Видя ли как се притесни медицинската сестра, когато чу вица за Сахара? Човек все пак трябва да внимава къде какво говори...
         - Хич да не ти пука? - поклати глава Методи. -Ние с теб сме пичове от Мароко, ние не треперим за кожата си. Дошли сме тук като строителни инженери да печелим валута за държавата. Нека треперят разните му там легационни буби и чиновници в търговското. Нека се ослушват, нека се топят, доносничат, подлизурстват и страдат. Аз съм доволен, че ни запокитиха чак в Бешар. Ако бях в Алже, щях по принуда да ги изтърпявам, но тук съм волна птица...
         Така живеехме ние с волната птица, ту под палещите лъчи на слънцето, ту в арабското кафене срещу нас, ту в интернационалната ни компания. Сърбинът Марианович слушаше с особено удоволствие остротите на Методи, пускаше по една сръбска псувня по адрес на всички властници и отбелязваше:
         - Сви сме ни социалистически будали, само йедан Мето е пич от Мароко!
         - Гледай им акъла на нашите! - горещеше се след всяка похвала Методи. - Искам да се абонирам за "Вечерни новини", а от посолството ни абонирали всичките за "Работническо дело". Абе аз знам, че всички вестници у нас едно и също пишат, защо обаче те ще ми налагат за какво да се абонирам? Защо не абонират сърбите за "Борба"? Защото ние сме по-католици и от папата. Пратили в Алже пълномощник на ЦеKа, да наблюдава пряко работата на българските специалисти. Era ти професията - пълномощник! Откъде-накъде ще хрантутим такива таратутляци?
         Записах си този израз "хрантутим таратутляци". Любим израз на Методи, хвърлящ винаги в безпокойство медицинската сестра. Бедната Павлинка, как се радваше и едновременно се ужасяваше от близостта си с нас?
         И с право. Жените имат някаква особена интуиция при своята преценка на мъжете. Много пъти Павлина ме молеше да въздържам Методи от политически словоизлияния, тъй като българската колония в Бешар се увеличи с един лекар и двама геолози. Уви, трудно бе да се повлияе на човек като инженер Методи Макрев.
         Скоро дойде, така да се каже, развръзката.
         Заминахме с Методи за алжирската столица, там трябваше да се видим по делови въпроси с представител на фирмата, дошъл от България. Срещата трябваше да се състои в нашето посолство. Закара ни Марианович със своето верно рено. Минали сме, значи, стотици километри. Влизаме в сградата на посолството и отиваме да търсим веднага тоалетната. Намираме я, но тя се оказва заключена. Помолваме портиера да отключи.
         - Аз съм дребна риба - казва той. - По нареждане на посланика тоалетната се заключва. Ключове имат шефовете...
         Излязохме с Методи в двора на посолството, той огледа обстановката и ми даде знак. Отидохме да се облекчим зад една палма на два метра от оградата. Едва сега ни светна пред очите. Ето ни, значи, на българска територия, под алжирското синьо небе, тих средиземноморски ветрец леко полюшва родния трибагреник. Разтъпкахме се малко по алеята и отново се върнахме в сградата на посолството. Предния път, когато влязохме, нямаше никой, сега жужат ли жужат чиновници в кошера и ни гледат почти враждебно. Отвори се някаква врата, показа се самият посланик и рече ядосано:
         - Я да влязат двамата при мене!
         Влизаме в кабинета му. От стената ни гледа мъдро Тодор Живков. Посланикът сяда зад бюрото си, отрупано с телефони, вестници и списания, зад него - рафт със съчиненията на Тодор Живков. Секретарката чака нареждане.
         - Нека влязат Аргиров, Васев, Манолова и Бицин! Влязоха един подир друг назованите и с широк жест посланикът ги покани да седнат. Ние останахме прави.
         - Представете се! - каза строго посланикът.
         - Инженер Макрев и инженер Григоров от Бешар.
         - Как може такава простащина, да уринирате в градината на посолството? Какво ще стане от градината, ако всеки влезе от улицата да облекчава нуждите си?
         Взех веднага думата, да преваря Методи.
         - Съжаляваме, обаче пътувахме стотици километри, бързахме да дойдем навреме, а тоалетната се оказа заключена. Трябваше да потърсим някакво заведение наблизо, преди да дойдем тук. Извинете ни.
         Методи мрачно мълчеше.
         - А не знаете ли, че дворът се наблюдава от телевизионна камера? Всички служители ви видяха как пикаете. Другарко Манолова, я кажете, приятна гледка ли е непознати мъже да пикаят в двора на посолството? Да се изтръскват до палмата, да си закопчават копчилъка по алеята?
         - Това е една непристойна гледка - отговори с тон на зубрачка Манолова. - Трябва да се обърне внимание за кадровия подбор на фирмата.
         Посланикът беше доволен. Той стана от мястото си, приближи се до Методи и рече от упор:
         - Разбра ли, Ганьо, какво си направил? Служителите се засмяха угоднически на думите му. Методи изправи глава и рече:
         - Ако имате предвид героя на Алеко Константинов, аз не виждам тук друг Бай Ганю освен вас?
         Изведнъж стана съвсем тихо. Една едра алжирска муха се блъскаше отчаяно в българския прозорец, търсейки свободата.
         - Ти чуваш ли се какво пред кого говориш? -побледня посланикът.
         - Такъв трябва незабавно да бъде отзован в България! - провикна се от мястото си Аргиров.
         - Как може да се държи такъв език на посланика? -възмути се гласно Манолова. - Другарю посланик, не му обръщайте никакво внимание, той е слънчасал.
         - А не е ли проява на байганювщина да заключвате тоалетната със специално разпореждане, а другарю посланик? Не е ли ганювска постъпка вашата - докато се облекчаваме в градината зад дървото, вие да съберете целия състав на посолството да ни наблюдава по телевизионния екран? Не е ли ганювщина да ни изправяте като обвиняеми и да ни обиждате? Нали ние с труда си печелим валута за държавата, а тази валута отива за вашата издръжка? Хайде да спра дотук, че ако ви кажа всичко, каквото си мисля, сигурно ще сбъркам...
         Възхищавах му се за дързостта, но седях като попарен. Молех се на Бога само да не ни екстрадират двамата, защото парите, които спечелих, едва ли щяха да стигнат за тоалетна, камо ли за цяло жилище. Изгониха само него. Аргиров ми каза, че проявили диференциран подход, тъй като аз съм се разкаял, а Методи не само се държал арогантно, но и хулел социалистическата власт. Изпратих го на самолета.
         Отиде си с гордо вдигната глава.
         Пич от Мароко.
         Аз останах в Алжир още три години и спестих за жилище.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. септември 2006 г.
Публикация в сб. „Бай Ганьо се завръща“, М.Вешим, Й. Попов, К. Кръстев, С., 1996

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]